Boris Hristov, Bulgaria

n.1945

Omul singuratic

Pe frunte are-un semn ciudat și în mulțime veșnic stă deoparte.

Chiar dacă e înalt la stat, ce mic îți pare omul singuratic!

Culege buruieni de leac sau cu teslița amintirilor cioplește

Atunci când fără lucru a rămas, și-n pătura lui veche se-nvelește.

În timp larmă alții fac sau înfocat discută despre artă,

la masă prinde muștele în pumn și le dă drumul, omul singuratic.

Dar dacă scrie poezii, neapărat îți va lăsa ca semnătură

o lacrimă în ochi și-n minte o urmă de zgârietură...

El are adăpost și-o supă caldă, dar e atât de izolată

viața lui, în fundul coridorului ca o lădiță aruncată.

Cu-acoperișul în țărână de s-ar întoarce casa-ntreagă,

Cenușă ar putea mânca, însă la nimeni nu se roagă.

Ce foc l-a ars pe dinăuntru, ce fier pe inimă-l apasă,

Până  să-și verse păsul, mult vin ar trebui să bei cu el la masă.

Și pe cămașa lui curată întotdeauna are-o pată

Și-așa cum merge, în mulțime ca o mărgică el se pierde dintr-odată.

O carte poartă într-o mână  - leac pentru sufletu-i ce plânge,

Iar în cealaltă, omul singuratic, în buzunar o sforicică strânge.

Tradus din bulgară de Lucia Sotirova

*

Самотният човек

Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Филм: " 25 цента" (Two bits)

      Обичам филмите, които имат душа. И мечта... И рядко ми се случва да попадна на такъв, защото напоследък телевизията бъка от блудкави „продукти”  без сол и пипер, предназначени за масовия вкус и консумеризма. Но снощи, след кратко цъкане насам-натам по програмите - Еврика! - намерих филм, който не само става за гледане, но отгоре на всичко има душа, мечта и философия... Става дума за филма „25 цента” (Two bits) на Джеймс Фоули, по сценарий на Джоузеф Стефано, с участието на Ал Пачино. Действието се развива в Южна Филаделфия, в едно горещо лято на 1933 година, по време на Голямата Депресия. Дженаро, бедно момче на 12 години, мечтае на събере 25 цента за да отиде на кино(толкова струва билетът с намаление до 18 часа, после става 50 цента) – чудо невидяно дотогава в неговия град. Рекламна кола обикаля пустия и прашен град и от мегафона един глас подканва хората: „Избягвайте от Депресията и от жегата! Елате на кино „Ла Палома”! „ Дженаро няма баща, майка му е вдовица, дядо му (Ал Пачино) е болен и всеки момент се очаква да умре. Всички са бедни, пазаруват на вересия или крадат картофи и ориз от бакалията, а бакалинът ги оставя да избягат. Лекарите прегледат болните без пари, работа не се намира, Америка е в депресия и бедното италианско момче няма как да събере цената на билета с намаление: 25 цента. Но да се върнем в началото: по улиците на града се движат два кортежа – една сватба и едно погребение. Срещат се точно срещу църквата и става сбиване – оказа се, че двете събития са предвидени за 10 часа. Булката е суеверна и се страхува, че погребението е поличба, която предвещава, че скоро ще остане вдовица. Младоженецът започва да раздава юмруци, а мъжете, които носят ковчега не му остават длъжни и го събарят на земята. Дебела сватбарка облечена в червена рокля ръси краден ориз за щастие, а настрани влюбена двойка се целува и  не обръща внимание на нищо... Дженаро гледа и се пита как могат да се веселят хората на фона на цялата беднотия и безизходица, но светът върви напред въпреки това, така че и той би могъл да ходи на кино, ако намери пари за билет. Колата продължава да се върти из града и да подканва хората да избягат от жегата и от Депресията в кино „Ла Палома”, където се прожектират два филма: един за сватба, а другия за погребение – ирония на съдбата. Дженаро има на живо и сватба и погребение,  две в едно, но киното го примамва с  нещо необяснимо и красиво като самия рай, където съвсем скоро ще се пресели и дядо му(Ал Пачино) и ще му остави като наследство монета от 25 цента... Но момчето много обича дядо си и не иска той да умре, така че се опитва да прави и невъзможното, за да намери пари. Лекарят му дава 10 цента и го праща да му чисти печката и да изкара пепелта (нещо, което не успява да свърши, защото жената на лекаря се обесва в мазето и момчето избягва ужасено), бакалинът му дава и той 5 цента за да придружи една побъркана от глад женица до дома й, майка му изважда от чекмеджето други 10 цента(цената на една консерва домати), и ето че сумата е налице и Дженаро хуква щастлив към киното, слага монетите в чинията пред касиерката, която си пудри лицето в огледалото и му показва часовника: 18,05, значи билетът струва вече 50 цента. Разочарование, тъга, умора... Колко много труд да стигне човек до мечтата, а времето, случайността или съдбата размахват пръст и казват: бегом марш, мечтата струва двойно!  Дженаро се прибира тъжен вкъщи и ляга на двора до дядо му, а старецът го пита защо се прибира толкова рано от киното. Дженаро му отговаря, че вече не иска да ходи на кино, уморил се е да гони мечтата, тя е невъзможна, тя е блян... Тогава Ал Пачино му разказва как е дошъл в Америка с параход, как всички в родния Абруцо, Италия, го убеждаваха, че е невъзможно да стигне до новия свят, но той не е престанал да вярва, че мечтите могат и да се сбъдват и ето го тук. И казва на Дженаро: „ Искай! Искай! Не преставай да искаш!” Една култова реплика, една частица от душата на филма... Разказва му още как се е запознал с бъдещата си жена на парахода, как са се оженили и какъв тежък грях има той на сърцето, грях, който не му позволява да умре. А иска, болен е, страда. Смята, че когато се роди човек, Бог започва да му строи къща на небето: за всяко добро дело слага по една тухла, а за всяка лошотия сваля по една. Когато къщата стане готова, човек умира и отива в рая. Дженаро иска за знае повече за греха на дядо му и той му разказва, че заради едно глупаво поверие е наранил душата на едно невинно момиче и това момиче днес е стара и нещастна жена и именно тя трябва да му прости. Поверието гласеше, че който момък е девствен в часа на сватбата, ще остане девствен цял живот. Тези думи са се втълпили дълбоко в съзнанието на дядо му тогава и той е подлъгал едно невинно момиче да му се отдаде, обещавайки му, че ще се ожени за него. Момичето му е повярвало, но остана излъгано: дядо му се оженил за баба му. А по-късно, преодолявайки мъката си, момичето също се омъжило, но младоженецът е разбрал, че не е благочестива и я е пребивал от бой... И тъй, Дженаро трябва да отиде при нея и да й иска прошка от името на дядо му, което и прави, връща се с прошката, дядо му умира и от ръката му пада на земята монетата от 25 цента – наследството, което му беше обещал. Съседи и роднини се събират да приготвят мъртвеца за последния му път, а Дженаро отива на кино, на среднощна прожекция. Дава парите на касиерката, получава мечтания билет и влиза в салона. И изведнъж чува гласа на дядо му, който му казва, че в рая е също толкова хубаво като на кино ...

   В живота е така:  мечтата си играе с теб на криеница и тъкмо когато си мислиш, че ти е в кърпа вързана, случайността ти я отнема. И ти казва: Закъснял си с 5 минути, мечтата струва двойно...