vineri, 27 septembrie 2013

Разходка до Железница


https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5869347405218337713

      Краят на лятото е, бих казала - началото на есента, но е твърде топло все-още, дърветата стоят зелени, макар и малко уморени от дългата жега и липсата на дъжд, и нямат намерение да посягат към жълтия цвят. Е, тук-таме има по някое и друго жълто листо, колкото за лек, но границата на есента отстъпва в полза на лятото.
        А пък аз, след морската ваканция в Несебър, след низ от приятни емоции по разни плажове и уличките на стария град, след невероятните айвазовски вълни, гларуси, медузи, горгони, водорасли, миди, Бургас и неговите трудови хора :) имах нужда от каменното величие на планината, от мириса на борова смола, от стръмни склонове, които да изкача със светлинна скорост, от далечни панорамни гледки към други, още по-високи и стръмни светове! И ето ме на спирката на автобус 98 на бул. Никола Вапцаров, където няма много чакащи и шансът да намеря място за сядане е значителен. Автобусът дойде(по зимното разписание вече), качих се, настаних се удобно на стола и потеглихме към Железница. На Хладилника се напълни до козирката, имаше и колоездачи с колелата, малко туристи(беше работен ден), много местни хора и един белобрад чичко с голяма червена раница на гърба и патронче карнобатска ракия в ръката. През цялото време ме удряше с раницата по главата и си дръпваше жадно от ракийката, а контрольорката минаваше покрай него и нищо не казваше, сякаш беше в реда на нещата човекът да си пийне в градския транспорт като на кръчма и да блъсне хората с омазнената раница, която не искаше да свали от гърба си.  Пътниците слязоха един по едни на Драгалевци, Симеоново и най-вече на Бистрица, и до Железницата пътуването беше пей сърце, ако не се брои миризмата на карнобатския балсам! Дядката с ракийката слезе и той на последната спирка и веднага се настани на една маса на централния ресторант - там му беше на него туристуването и ваканцуването с голямата раница!
      След като пих хубаво кафе на павилиона до чешмата, поех нагоре към поляните край селската река, която бълбукаше доволно и пълнеше тепавицата с пенливи струи. А тепавицата работеше с пълна пара - в нея се въртяха килими, черги, китеници и тем подобни ненужни настилки, в чиито съществуване аз не вярвам и нямам нужда от тях. На " плажа"  имаше малко хора, едно огнище димеше и някой се суетеше край него и се канеше да пече барбекю. Побързах да се отдалеча и да се спася от дима - достатъчно се отравям в София, а сред природата искам само чист въздух и свежест - никакви пушеци и смард на пържен бекон.
    Около бентовете - нудисти. Няма да ги разбера и няма да ги възприема никога! Срамота е да лежиш гол близо до пътеката, деца минават, а и не са приятна гледка тези голи, изпотени и зачервени тела. Поне да се крият в храстите, има къде! Но не! Приватизират си най-хубаите местенца край реката и нито можеш да седнеш наблизо, нито да минаваш без да обърнеш глава.
    По-нагоре  дядо с лилав минзухар на ухото береше дренки. Опитах една - беше кисела.
 - За какво ги берете?
-  За диария.
-  Не ща, аз имам запек :).
-  И аз :).
Обаче все-пак ги береше човекът, нали не струват пари. Tръгнах да търся минзухари, да ги снимам, но не намерих. А предният ден на баира  над Градоман какви прекрасни лилави есенни минзухари имаше! Само че слънцето се отразяваше в тях и ги превръщаше в огледала - не ми излязоха хубаво снимките. Там брах доволно количество шипки и ето ме днес на Железница, където шипки почти няма, нито глог, минзухари пак търся. Стигнах чак до сипеите в началото на казана, снимах гората, долината и реката с каменните джакузита направени от мераклии с помощта на баба Меца, черното плато между Белчева скала и Академик, златните папрати, червените оскруши, снимах си и туристическата чанта за петно(цикламено) насред изгорелите бели високи треви...
    Четири часа се мотах из поляните, влязох в гората на казана, където открих една мушамена синя шатра скрита между дърветата и около нея пчелни кошери - някой таен пчелар се подвизаваше там. После се върнах и поех по коларския път вляво, към главната пътека за Академик, онази със зимната маркировка. Миналия път там за малко да настъпя змйиче - приличаше на парче огъната тел и не го видях. Стигнах до извора под липата, освежих се, измих си лицето и пих ледена планинска водица... Снимах веселите  оскруши натежали от червени плодове и се качих на големия слънчев  баир, по който минава горният път за Бистрица. Много ми харесва тази млада борова горичка там - не знам дали е специално посадена или сама е поникнала от шишарки, но борчетата са идеално равни, на една и съща височина, подредени като войници, гъсти, бодливи, зелени, ухаещи на смола - красота! Под тях има цял лабиринт от скривалища, бърлоги и пътечки направени от някакви животинки,  даже са си маркирали и входовете с аки, да не влиза никой освен тях.  Смешно ми стана, когато видях подобен " вход" с мравуняк в началото, а на върха на мравуняка грижливо оставено ако. Та на въпросното незнайно животинче това му е визитната картичка и табелата на вратата! Лисица ли е, какво ли, не знам. Но щом си маркира територията, значи е хищник. (Трябва и ние да правим така.:)) Продължих по този път донякъде, снимах София в далечината, намерих даже и няколко сърнели с чорапче на крачетата и снимах и тях.  После се върнах на Железнишка река. Нудистите не бяха и помръднали от местата си, а само се бяха обърнали от една кълка на друга зачервени като варени раци. Четири часа печене на слънце не е шега работа!
     Седнах на брега далеч от тях, ядох круши медни, люшнах си краката над водата, развалих едно огнище с голям кеф и с камъните преустроих брода така, че хем да тече реката по-свободно, хем да може да се преминава по него. Инспектирах зорко и поляната на другия бряг, но освен визитните карти на кравичките пасящи наоколо, друго нямаше. Ех, къде сте, минзухари? Няма ви... Ще се наложи да туристувам скоро и на Бистрица или на Симеоново, да ви намеря и снимам, само дано временцето се задържи хубаво! Може и облаци да има, стига да не е много студено. Хайде, чао, Железница, беше ми приятно, но стига за днес, връщам се в моята бърлога в София.


miercuri, 4 septembrie 2013

Витошки малини


https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5913160457049030433

     Денят започна с горчивина, но завърши сладко. Защо ли започна така? Заради група вулканични колоездачи, които качиха десет големи велосипеда на автобус 93, на автогара Хладилника, и през целия път до лифта вдигаха врява и се държаха нагло и цинично с пътниците. Възникна словесен конфликт, питах ги къде им е възпитанието и културата и дали един немец, англичанин или французин би си позволил такива волности в обществения транспорт. Но тях културата не ги интересуваше, контрольори нямаше никакви а шофьорът каза, че не може да им забрани, защото ще го набият!?  Въпросните момчета сложиха едно грозно петно на лицето на този хубав спорт - планинското колоездене.
     Качихме се на седалковия лифт, беше доста хладно след нощния дъжд, зелените  борови шишарки бяха замръзнали и от нослетата им висяха ледени перли. На Голи връх ни чакаше цяло ветрило от пътеки: към Черни връх, Алеко, Златни мостове и платото - докъдето ти душа поиска... Тръгнахме първо към Алеко по долната алея - 15 минути път - и видях  интересно изсъхнало дърво с форма на конче. Навлязох в клека да го снимам и така открих узрелите малини, които ми подсладиха настроението. Брахме около килограм и нещо, ядохме по някоя-друга и се мотахме там два часа. По-нататък - безбрежие и магия: синьо небе и панорамни гледки, шарени цветя, свежи борчета, заоблени камъни, чист прохладен въздух и топло слънце - просто балсам за душата... Преминахме каменната река по счупения мост с прогнили стъпала и парапет(там, където ги имаше). Някой преди нас беше пропаднал и счупил три дъски наведнъж. Няма ли начин да се поправи този мост? Трябва само малко дървен материал и още толкова дървени глави и готово. Ако трябва да дадем по левче и да съберем сумата, толкова народ минава - ще стане за ден. На Алеко седнахме на масите пред любимото ни трайно неработещо заведение и хапнахме в компанията на същите добри познати кучета, които и този път се облажиха с по-хапка от нас - улавяха ги направо във въздуха. Като ни видяха, че си тръгваме, веднага се махнаха и те да си търсят нови приятели на кучешкия и на човешкия  Гугъл +. Поехме нагоре към платото, заобиколихме откъм горния край каменната река и тръгнахме към Златни мостове(на езика ми беше "пясъци", ах, морето!).  Черни връх стоеше накачулен, обвит в черни облаци и нямаше намерение да се проясни. Така че ще бием 8 километра до Златните, ще се моткаме по платото, ще гледаме и снимаме, ще дишаме, ще се радваме на всичко наоколо! Много е красиво там!
    Първо отидохме при парапланеристите, които се спускаха от скалите с огромните си копринени крила и кръжаха високо над София без да се страхуват от падане. Възхищавам им се - тези хора имат небесни  души и кураж, не шега! От "техните"  скали снимах и аз далечините и, този път, благодарение на вятъра, имаше добра видимост.  Дъждът, и той, беше измил " нещата и душите" и снимките ми излязоха сравнително добре - доколкото са му възможностите на телефончо. Една симпатична съпруга на парапланерист ни почерпи със смокини - благорарим ти, Иляна, за хубавия жест!  Върнахме се на основната алея, минахме покрай Ушите и Камен дел, газихме по огромен и пухкав килим от боровинки  край околните скални грамади. Боровинки нямаше, само листа. После се спуснахме надолу по атрактивната панорамна пътека, към Златните, срещнахме туристи бол, чуждоземни и туземци, и всички ни се радваха на малините като малки деца! А ние се радвахме на тяхната радост! Това лято реколтата от горски плодове е малка заради сушата и всяка малинка и боровинка е повод за възхищение пред щедростта на планината! Горкичката ми тя!
     Накрая на платото започва гората - дълга и сенчеста, суха или зелена, здрава или нападната от бръмбара корояд. Следват и малки полянки покрити с малинак, каменни реки и дървени мостчета, канари, лилави цветя, паднали смърчове с най-различни форми и с коренищата нагоре - емоция на ръба, нещо различно от София, нещо удивително, друго измерение, хипноза и филм science fiction.
     Преди хижа Бор(неработеща) има чешма - напълнихме си шишенцата, посмяхме се с другите зажаднели туристи, като им казах, че водата има вкус на черни боровники примесени с малини и есенно слънце. "Хайде, стига, бе!" възкликна някакъв работник от Владая(какво правеше там не знам, въртеше се около заслона) и съвсем беше готов да повярва. Рояци мушици ни заобиколиха с коварното намерение да ни влизат в очите. Замахнах с тояга и с ръце - полза нямаше, бяха на облак. Около извора - джунгла от листа като чадъри и жълти цветя. Пак диво и красиво, пак балсам за душата. Умълчах се. Широката пътека ни подаде ръка и ни помогна да преодолеем препяствията от остри камъни и плетеницата от смърчови коренища. Ех, значи, обувките с грайфери не вършат работа тук: нужни са тънки и леки гуменки, чрез чиито подметки да усещаш формата на камъка, да се сливаш и сприятеляваш с него.
    Но и таз' пътека свърши като сън, превърна се в друм широк покрит със сухи борови игли и ограден със суха борова дантела - велико артистично дело на същия корояд Пикасо. Гъстите сенки станаха рехави, приближаваме Златните. Море от коли! Дим, пушеци, огньове, барбекюта - не искам да си спомням за тях. Върнахме се в София с автобуса на Лидл, след като чакахме на опашка цял час. Благодарим и на Лидъл за този подарък.
    Веднъж стигнала у дома веднага се захванах на работа и направих конфитюр от витошки малини - един голям буркан и още малко. Опитах го - има невероятен аромат на нещо диво, планински вятър и есенно слънце!