这是不是诗 asta nu-i poezie

când poezia se termină așa cum se termină biletele de tren
sau cele de avion mult mai repede îți vine în minte
ideea că n-ai scris niciodată poezie ci doar bucățele de poezie
ai scris un puzzle pe care nu-l poți alcătui în întregime
ai scris o corabie cu pânze umflate pe valuri  albastre ca cerul
și bucățile de cer sunt la fel de albastre ca bucățile de valuri
(niciodată n-am dus până la capăt puzzle-ul ăsta)
uneori lipsesc doar câteva silabe și semnele de punctuație
alteori dispar și semnele rămâne coala albă sau wallpaper -ul
pe display  înțelesul din poezie încercând să-l traduci
în limbile pe care le știi dar când te uiți înapoi vezi că de fapt poezia
este ceea ce se pierde prin traducere într-o limbă pe care o știi
apoi dai click pe robotul lui Google să traducă el automat
în limbile pe care nu le știi și mai ales în alfabetele
pe care nu le înțelegi și nu știi ce înseamnă pictogramele alea
数字或单词，这是在他们的上镜，一种诗上相
没有故事，没有诗歌。你可以颜色像一本小册子
黑白照片中，你可以把石膏框架
许多金色的饰物或使它成为风筝都是一个
cifre sau vorbe, e ceva fotogenic în ele, un fel de poezie fotogenică
fără înțeles, fără poezie. le poți colora ca într-o cărțulie
cu poze  alb-negru le poți pune în ramă de ghips
cu multe ornamente aurii sau să faci zmee din ele  tot una
pentru zmee nu-ți trebuie muză dă drumul la zmeu

За трънките, хората и кравите

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361

       Когато са добре узрели и ги е попарила сланата, синьо-виолетовите плодчета са толкова стипчиво-кисело-сладки, че сърце не ти дава да ги отминеш и да не береш барем за лек.
Тази есен и аз имах късмета да намеря хубави  трънки на баира над Кокаляне, където се озовах съвсем случайно. Брах геройски няколко шепи, не повече, доколкото можах да си провра ръката в плетеницата от бодливи клонки и да си я измъкна само с няколко драскотини и дупка в ръкава на блузата. Но как попаднах тук ? В търсене на Германски манастир, ха-ха ! Този манастир се намира на толкова особено място, че само се чудиш и се маеш как да стигнеш до там. От началото на село Герман 5 км. по шосе в пек и прахоляк - не ме вдъхновява. От Горни Лозен може би е по-лесно, поне на картата изглежда така, но не познавам пътеките. От стената на язовир Панчарево бива, но трябва да се изкачи билото на планината до военната поляна/моя есенен рай (45мин.) и после да се продължи по асфалт надолу до самия манастир (1 час за нас). И още 1 час пеша до автобусната спирка в началото на село Герман пак по асфалт, уморително е.
    Решихме да изберем трети вариант, но си направихме сметка без кръчмаря. Качихме се в автобус 1 на Цариградско шосе и там моят турист се разприказва с една печена групичка гидки като агитки, от еди-кое си туристическо дружество, които бяха тръгнали на излет по екопътеката Кокаляне - Бистрица. А пък аз не знаех, че съществува такава пътека. Ура ! Сега е моментът да открия нови хоризонти, мъглявината Конска или Магарешка глава, топлата вода и колелото. Тръгваме след тях. Германски манастир ще почака до утре, няма къде да избяга.
      От чешмата на кокалянския мегдан поехме нагоре по дълга улица, чието име ми е непознато, понеже не видях табели никъде. Откраднали са ги, ама че хора! В края на село, там, където започва стръмното удоволствие, на голям балван е написано: Екопътека Бистрица, 5 км. Някой местен злодей е добавил 2 пред 5 и пречупен кръст, но не се хванахме на номера, Бистрица е на един хвърлей камък, а и аз съм свикнала вече с обърнатите табели и стрели в планината. "Какви са тия извънземни - безплътни или пък обемни?" (Недялко Йорданов), които упорито се опитват да заблуждават туристите, даже си носят кирки, чукове, пирони и лазерни оръжия с монохроматични светлинни вълни за правене на бели, само и само да злорадстват при мисълта, че ще се изгубят новаците. Горе на баира става панаира до едни бетонни кладенци насред трънкова плантация - объркващ кръстопът. На север вървиш към вилната зона Панчарево, на юг към Железница (така ми казаха, гаранции не давам), а напред... плетеница от пътеки в посока Бистрица, но само една е вярната. Спирам сама при трънките, бера и ям, а другите се отдалечават. Знам, знам, суровите трънки  могат да са токсични, тъй като съдържат амигдалин, производно на циановодородната киселина, но искам да проверя какви са на вкус: ами все едно ядеш хайвер с оцет и хрян, посипан с пудра захар, храна подходяща само за косове ! На небето няма ни един фотогеничен облак, групата потъна в лабиринта от млади борчета, слънцето си е на място, намига ми, отлитам и аз и кацам много напред, на първата поляна. Гидките не ме изпускат от очи и размахват ръце: все напред, да, да, а сега наляво, не, не оттам, ще се загубите ! Тайната на тия тилилейски пътеки е, че трябва да избереш най-тясната, обрасла с треволяци, трънаци и глог, а не широките коларски пътища, които или се набутват в реката, или свършват по средата на окосената поляна (в моя случай). Беше към обяд, когато планинарките решиха да си починат в този буренясал рай и да берат гъби, ако намерят. Но аз и моят турист се спуснахме в дерето, примамени от ромоленето на реката. Тук ни настигна нов гид и ни насочи в правилната посока - то друга вече нямаше, пътят бе един. В дола - влажно и хладно, пътеката бе хлъзгава, покрита с мокри листа, изровена от дъждовете досами пропастта - добре, че имахме тояги да се подпрем. Ето я и реката, слабоводна (такава дума няма), ето го и бродът, минаваме, а от другата страна - поляна и заслон седемнайста употреба, направен от отпадъци и найлони (по-шантав не съм виждала).  А до заслона - едно огромно яйце от птеродактил, което не беше яйце, а могила прерязана да две от мотористки път. Изкачвам я да снимам красоти. Какви ти красоти - лунен пейзаж: голи брулени хълмове, тук-таме храсти самотни, земята има цвят на есенна тъга. Само Витоша облагородява пейзажа, макар и унесена, потънала в лека мараня и с немного сняг на козирката.
    Щрак и цък - язък ! Какво да му снимаш на нищото, а без снимков материал пътепис не бива. Но аз умея да виждам и в нищото нещо, търся минимализми и ето ги минимализмите долу на полето: бунгалце/къщичка на баба Яга, прясна черна нивичка, прогнила ограда от дървени колчета и бодлива тел, лилави минзухари, егреци и гевреци, достатъчно е.
     Към Бистрица върви асфалтов път, но ние поемаме през окосената ливада, газим по свежа зелена трева, поникнала отново след коситбата благодарение на дъждовете, радваме се на минзухарите, стърчиопашките, скакалците и гущерчетата.  Излизаме пак на асфалта, за да избегнем джунглата от тръни и шипкови храсти - неокосените площи не са никак гостоприемни, а и много боклуци са изхвърлени там. Ама че хора, нали ! Поема ни ул, Ст. Стамболов, най-дългата във вселената, кара я все така до полите на Витоша. Разбира се, повечето табели с името й са откраднати, но с питане стигаме до църквата: голяма, нова, направо бижу ! На двора - суха чешма, а вътре - покойник в ковчег ни поздравяват с "добре дошли" в дистрикт Бистрица. Жалко, че е далече от главната артерия и не се вижда от автобус. В центъра легнах на една слънчева пейка и пих горещ билков чай. После се прибрахме в София с 98 и си направихме салата от месести домати за кеф.
      Но разказът продължава, защото на другия ден наистина се добрахме до Германския манастир Св. Иван Рилски (горкият светец не знае къде по-напред: в Рилския манастир или тук да огрее първо) ! Тръгнахме от стената на язовир Панчарево, качихме се на билото, на моята поляна "Есенен рай", събрахме боклуците оставени от пикникуващите и продължихме по шосе към манастира. Не след дълго стигнахме до една голяма поляна с огнища, където срещнахме двама местни тръгнали към ловната хижа, а те ни поканиха да отидем с тях, да ни покажат разширението. Обясниха ни накъде водят другите пътища, които не водят към Рим и си взехме довиждане и чао. Някога но не сега ще я видим и таз' хижа ловна. Бррр! Не одобрявам лова! Оставете животинките на мира, че нищо лошо не са ви направили ! Как може някой да убие живинка, това е садизъм, ама че... хора?!  Доста път бихме докато стигнем манастирските имоти, нещо подобно на чифлик. Имаше там ливада с овошки, стопанство, сгради, дърва за огрев, църква, мокра а не суха чешма, куче с колибка и котка. Почерпих котката със саламче, погалих я и я снимах за кадем. Беше женска и имаше малки, беше цоцкана и слабичка, горката. Много хубави кипариси, високи и зелени се извисяват до небето и придават на пейзажа средноземноморски привкус. Обаче манастирът е построен ниско в дола, няма панорама оттам, не е като на Клисура или Долни Лозен, а по-скоро като на Дивотино. Но стига толкова, хайде у дома ! Предстоят ни 5 км по асфалтов път, не е шега работа, коли хвърчат, хора идват на манастира с туби и си точат вода от чешмата - защо ли ? Може би е изворна или пък светена, на мен ми се вижда някак си суеверна цялата тази работа. Легендата разказва, че Свети Иван Рилски  тръгнал да се разхожда по лозенските екопътеки и ожаднял, а вода йок. Тогава се помолил на Бог и в нозете му бликна този извор, сегашната чешма на манастира, който е най-старият в Софийската Света гора - построен е през 10 век.
      Вървим ние надолу и се радваме на пъстрите дървета, на живописния ерозирал склон - същински каньон, стигнахме ги американците ! А пътят - щедро маркиран от кравичките на манастира с аки, че друг не се е сетил да го направи, тоест да ни каже, разгеле, къде отиваме и откъде се връщаме. След около половин час стигнахме до един минималистичен баир с път по средата и няколко косъма на темето - дръвчета някакви. Снимам го аз и изведнъж виждам предупредителна табела: "Внимание Частна сопственос стрелясе". Обаче стрелецът го нямаше в момента и спокойно продължих да изследвам това футуристично място, нещо средно между сметище и пасище щемпелосано с хиляди копитца на кози, овце и крави. Тук и маркировката (кравешката, де) свършваше - ето къде идват миличките ми те да пасат тучна трева, мираж. А после искаме хубаво мляко да дават... Няма да разказвам как се добрахме до Герман: каталясали от умора, жега и прах ето ни на автобусната спирка - ръждясала барака без никакво обозначение за превозно средство и трасета. Шестицата дойде след половин час и тук хаджилъкът ни свърши. Бай, бай !

Триумфалната арка на калинките

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361

      Връх Половрак (името идва от тракийски език и означава "Орлов поглед") - да има толкова хубаво място близо до София и аз да не го знам ! Цяло лято сме кръстосали Витоша от Железница до Златни мостове, от Голи Връх до Черни връх, от Владая до Бистрица, Симеоново, Драгалевци и Боянския водопад, прекосили сме горното и долното плато, снимала съм панорами, скали, гора - надали е останало нещо непроверено и неснимано. А Половрачо с неговите 1182 метра височина стои и чака и ни се чуди на акъла. Най-сетне се наканихме и Лозенска планина да посетим, октомври е, есента е обагрила дърветата в неземно-красиви топли цветове - време е, hikers, в широколистните гори на по-малките планини да скитаме !
      Тръгваме пеша от центъра на Долни Лозен нагоре по улиците Германски и Пешев, завиваме  наляво, минаваме по моста и вървим по безкрайно дългата ПоловраГ(така е написано на табелите) чаааак до дървения портал към четвъртото измерение - сиреч Лозенската екопътека.  А там ни посреща табела: "Внимание! Ловно поле но.63!" А така ! И как да внимавам? Да пълзя по корем, куршумите ли да уловя още топли, във въздуха, или да си облека бронирана жилетка и бронирани гащи second гъз ? Питам другите туристи какво и как - не знаят, смеят се. Но сегиз-тогиз се чува: пук-пук-пук ! И викачите се включват с викове: Е, е, нье, нье, хе ! Нещо такова.
Ехо, има хора! Не стреляйте ! Ху бре, не пукай ! Има хора ! Викам и аз, та кънти гората. Но резултат няма. Тогава поздравявам майките им на английски и ускорявам темпото. Страшничко е.
        След 50 минути стигаме до манастира, вече за втори път сме тук и не снимам, мотаем се малко в градината, гледаме софийското поле потънало в мараня, точим вода на чешмата и сядаме на дългата маса да ядем и пием. Едно скитащо куче се присъединява веднагически и ни гледа в очите. Даваме му нещичко, колкото да го почерпим, малко храна носим, а то кафе не пие и ябълки не вкусва. Хора минават натам-насам, поздравяват и кой нагоре, кой надоле(дето викаше един) - разпиляват се като мравки около големия мравуняк: връх Половрак. Някои отиват чак до Пасарел, където е краят на екопътеката - 13 км. от арка до арка, плюс ходенето по шосето излизат някъде към 16 км.
        Драпаме нагоре и ний, има маркировка, табели, стрели - няма как да се изгуби човек. Признателна съм на доброволеца, който си е дал труда да маркира пътеката. А тя е широка и полегата, минава през гората, прекосява една голяма поляна с беседка, откъдето се разкрива красива панорама към Лозен и София, пак влиза в гората и се вие весела, шарена, посипана с жълти и червени листа, цялата серпентини и охлювини, само да ни радва !
      Неусетно приближаваме върха. Хопааа, пропуснахме пещерата, забравихме за нея, а пък и не видяхме отбивката. Там някъде, скрита между дърветата, има миниатюрна пещера или по-точно дупка между два камъка. Нищо, друг път ще я потърсим. След час и 10 минути (от манастира) вече сме на върха. Виждам бялата ограда на мемориала - четник на Бенковски е погребан там. Спирам се да чета историческите бележки  и тутакси ме нападат облаци калинки! Кацат ми по голите рамене, по лицето, по телефона с който се опитвам да снимам, хапят жестоко и се движат с мен - обградили са ме ! Толкова много са, че чак се плаша: покриват табелите, оградата, камъните, скалите - спасение няма!  Почти всички са жълти, а има и малко червени - сигурно са пили малиново вино.
       Над час и половина сме се бавили на върха, толкова е хубаво горе ! Панорамите са на 360 градуса, вижда се Лозен, София, Витоша, язовир Искър, планини, била, есенно-шарени гори под синьото небе ! Триангулачната точка е обозначена с тухлен стълб, стар, с олющена мазилка, а в основата има дупка под форма на арка. И гледам аз - под тази Триумфална арка сноват на парад стотици калинки! Боже ! Ами те са си основали тук република или пък кралство, не знам, не сме се уточнили по въпроса. Веднага кръстих този стълб "Триумфалната арка на калинките" ! А за благодарност миличките ми те са престанали да ме хапят.
        Разприказвам се с  другите туристи, разменяме си информация за разни маршрути, стигаме чак до Папуа и Мадагаскар, плямпаме безспир, смеем се, снимаме навред, не ни се тръгва оттук. Върнахме се по друг път, поехме на юг към Пасарел, а после завихме надясно през гората и за хула време бяхме пак на поляната над манастира, толкова близко е ! Нищо че нашето не е ходене, а спиране, снимане и мотаене докато другите търчат като совалки. Аз също съм бърза, но моят турист(гидът съм аз) по-бавничко я раздава и се налага да го изчакам на всеки завой. На поляната с павилиона има пикникуващи, огън са палили и пекат месо. Деца си играят наоколо и пищят, няма как да си починем тук. Продължаваме надолу през друга поляна, под манастира. И там има хора, и там е шумно. Страничната пътека, алтернативна на главната, ни извежда на портала, откъдето сме тръгнали. Но ловджиите не бяха престанали да стрелят: пак пук-пук, пак е-нье-нье, пак викам и аз: Не стреляйте, бре, хора минават ! Ехооо ! Хайде, много поздрави на майките ви и довиждане ! Излизаме от бойното/ловното поле но.63. Нататък няма екшън, стигаме до центъра и хоп в автобуса (петицата) и след 20 минути вече влизаме и ние триумфално в Рио де Жанейро до Дружба 2, минаваме и ние триумфално между двете огромни недовършени сгради от едната и от другата страна на шосето, слизаме от рейсо и взимаме метрото за Куала Лумпур!
     До нови срещи, калинки!

Папая и ягоди

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5868923254198814625

    Панчаревската панорамна пътека  за мен винаги ще има вкус на папая и ягоди. Защо ли - ще иде реч по-натам. Тръгнахме да я търсим точно на 5 октомври - денят, в който се откриваше ловният сезон. Не ни се искаше да се набутаме пак в ловни полета като това на Долни Лозен, а на Панчаревското езеро ни се видя безопасно - дивеч риба не лови, та да се навърта наоколо барабар с ловджиите.
    Приготвям си аз туристическата чанта така, че да има по-висок коефициент на тежест, слагам повече вода, повече кафе, повече бонбони, а в джобовете две гири за да не ме издуха вятърът.
    Слизаме от автобус номер 1 на спирка "Банята" и минаваме по язовирната стена оттатък, където свършва село Герман и започват пътеките. На страната откъм шосето няма какво да се прави, освен да се обикаля около рибарите, да се гледат тръстиките, канутата,  дивите патки и щъркела Гошо, който чака на почетно разстояние да му се лови и хвърли по някоя мижава рибка. Стената - широка, удобна, слънчева и дълга не повече от 300 метра. Ето ни на другата страна и ето ги пред нас и трите пътеки без маркировки в началото - ерго: не знаем накъде. Предният ден бяхме се разходили мързеливо по долната, покрай брега, до ВЕЦ Кокаляне - сензации нямаше. Но аз научих от нета, че има прекрасна панорамна пътека по-нависоко и пейка над една отвесна скала, а под  скалата растат и цъфтят кактуси(видях ги на снимки). Кой ги е посял? Вятърът на промяната, а не човешката ръка - ето защо са толкова интересни. От средната пътека се появи изневиделица първият ни гид: младеж в спортно облекло, който ни обясни откъде да минем. И поемаме по неговия маршрут, завиваме по втората пътека надясно(на входа има едно малко пънче), следва слизане и изкачване, доста заврънкулено, а после по-хубав път през борова гора, пак тесни и стръмни завойчета покрити със златни кленови листенца, пак алея - много е живописно! А пък аз съм обута в моите австралийски маратонки second foot, удобни и подходящи за hiking :), с лекота преодолявам всякакви сложни  участъци и след около 30 минути ето ни на панорамната скала. Тук има две ъглови пейчици досами пропастта. Вижда се цялото езеро, Витоша, смога над София, шосето за Самоков, земните недра и Атлантида. На Черни връх има малко снежец, планините са леко маранливи, но всичко наоколо е много красиво ! Кактуси, обаче, не се виждат, брегът е стръмен, има сипеи и камънаци - опасно е! Как са се добрали другите туристи до кактусите, не знам. Даже се  хвалят в нета, че са яли кактусови плодчета - имали вкус на папая и градински ягоди!  Аз папая и мамая не съм яла, но си въобразявам нещо доста финтифлюшкано като вкус - шопски натурализирани кактуси са това, от мексикански произход, усукана работа! Отказваме се да ги търсим и продължаваме към хижа Кремиковци - на 10 минути път, а от нея слизаме към ВЕЦ Кокаляне. Пътеката е закачлива, има завои, стеснява се, пак се разширява, минава между червени храсти и жълти брезички, зареждайки ни с добро настроение - сякаш си играе с нас. След половин час сме долу, на езерото, почиваме си на стара пейка до чешмата в компанията на едно скитащо куче и се чудим какво да направим с деня.
     Решихме да се изкатерим пак на склона в търсене на нови приключения и в този съдбовен момент се появява вторият ни гид - рускинята Антонина. Всъщност я бяхме срещнали и по трасето, говорихме си малко и тя ни беше казала, че отива на билото. Сега слизаше и не й се връщаше обратно с нас, макар да беше още рано. Но ни изнесе цял урок по hiking(ах, как ми харесва тази дума!), нарисува ни с тояга карта на земята и със широка усмивка се раздели с нас. Вече знаехме накъде и как: до хижа Кремиковци, после по първата стръмна пътека надясно до третата панорамна пътека, на трето ниво, и после пак надясно чак до военните поделения(сега изоставени). Пътят е удобен и широк, няма вече изкачване, нито слизане, само вървиш, вървиш с лека стъпка и леко сърце между пъстри дървета и храсти, обагрени в червено, жълто, оранжево, цикламено, розово - неописуема красота! Някой беше минал преди нас и ги беше опръскал всичките с боя! За по-малко от час стигнахме до военната база, а там - поляна! Чудо на чудесата, толкова голяма, топла и слънчева! От нея се виждат далечни планини, село Кокаляне, част от язовира и шарените гори наоколо. Толкова е свръх-прекрасно, че не спирам да щракам: щрак-щрак, а телефончо слушка и не казва, че не може повече. Та кръстих аз поляната "Есенен рай". Втората дума е изтъркано клише, но какво по-хубаво от рая! Трябва да направя една табела, на която да напиша "Поляна Есенен рай" и да я закова на първото дърво там! Уха!
       Разузнавам аз околността, виждам ограда и бариера, има и асфалтирано шосе в посока юг, но знам от Антонина, че веднага прави остър ляв завой на север и води до Германския манастир. Тъкмо днес до манастира има събор на мотористите. Пфу! Не ща! Младеж и девойка се появяват по шосето - той с двулитрова бутилка бира в ръка - сигурно са дошли дотук с кола. Питам ги дали високата алея  ще ни отведе направо на язовирната стена, или ще се наложи да повторим маршрута. И тъй: те са били третият ни гид(или третият ангел хранител, любител на бирата, кой знае). Да, точно на стената ще ни разтовари от плещите си,  и то толкова бързо и безболезнено, че няма накъде. Слизаме. По пътя ни се наложи да потърпим отново цялата есенна магия, да ахкаме и охкаме пред всяко червено, пембено и патладжанено дърво! Да се тюхкам, че нямам фотоапарат Канон - Манон и тем подобни, от тия дето все си ги снимат с друг фотоапарат и се хвалят с тях на Гугъл плюс! Но каквото има - това е! Благодаря на сина ми Драгомир, че ми подари финландската Нокия и мога да снимам с нея.
     Пътят надолу беше полет над кукувиче гнездо, над пъдпъдъче гнездо, над каквото щете гнездо - но полет! Не ходене, хързулване по камъчетата, спъване в коренища, не - полет бе и това е! Прибрахме се, а в метрото що да видя? Една толкова красива циганка, че чак приличаше на холивудска звезда! Господи, защо не ми даде на мен тези черти - на нея не й трябват, тя не ги осъзнава и не ги оценява! Всички мачовци щяха да ми налитат като мухи на папая, а аз щях само да ги пъдя: къш, къш!  Простете, слънчасах в есенния рай!
    

Бистришко бранище

    Днес, 18 юли, ходихме до хижа "Алеко" пеша, тръгвайки от Бистрица, и слязохме пак пешачката до Симеоновските езера - 8 часа път и колко км не знаем(май са 18). Отначало решихме да идем само до водопад "Самоковището" на река Бистрица - много красиви и силни водни прагове(не ми излязоха добре на снимките заради мижавата светлина в гората). После си виках: я дай да търсим хижа "Погледец", не може да е чак толкова далече, и тръгнахме по пътеката нагоре с очи вперени в табелите. По едно време даже видяхме една табела с надпис "ул.Погледец", откъсната от някоя ограда или стена в шопския дистрикт и закована на майтап на едно паднало дърво. Тъкмо възкликнах: Ах! Колко съм благодарна на вандала, дето ми улеснява трасето! И, хопааа: на следващия маркировъчен стълб думата "Погледец" липсваше! Пишеше само: "хижа Алеко"  и "Черни връх". Кой знае къде се е дянала пътеката, обрасла с бурени и скрита под падналите смърчове и каменните грамади. И си мисля аз: само да не стане така, че на следващата табела и надписа "Алеко" да изчезне и да остане само "Черни връх"! Тогава ще бъдем принудени да се катерим ча-а-ак на върха на Витоша, там където се вижда от София голямото петно сняг. А пък малко преди върха да не вземе да изчезне и указанието "Черни връх" и да се появи друго: "Само за Мусала". А преди Мусала(където ще стигнем след месец-два) да не изчезне и Мусалата и да остане само: "За Еверест"! И ако и Еверест изчезне, тогава... ще трябва да отлетим към друга екзопланета!
   
    Шегува се моята милост, но ето че се задава Бистришко бранище, треволяците са два метра високи, а пътеката тясна, камениста и покрита с малинак - не знаеш на какво газиш и дали няма да настъпиш змия. Минахме и през гората опустошена от торнадо преди доста години - беше страшна гледка, чак тръпки ме побиха! Сухи дървета, отсечени по средата като с лазер и разхвърляни навсякъде! А правите - изсъхнали и превърнати в дантела от бръмбара-корояд. Видяхме и изгорялата от пожара зона - като във филм на ужасите е! Стигнахме до една чешма насред огромна камара камъни, а до нея - туристическо пано с картата на Витоша, на която беше отбелязано с червено кръгче мястото, на което се намираме: You are here. Ясно: хир, хир, ама колко остава до Алеко никой не ти казва. Все-пак, решихме, че ще е по-близо напред отколко назад и че всяка пътека има весело начало и най-вече щастлив край, така че давай да дадем: само напред! Но ето, че тази весела пътека съвсем се заплита в паднали дънери, малинак, високи треви и амазонски цветя, реки от камъни, сипеи, - абе всичко необходимо за да те хване бъз! Минаваме ту под дънерите, ту ги прескачаме, тук ги заобикаляме! Мъкааа!       

   Навлизаме, най-сетне, в зелена и здрава гора, пътеката се разширява и става алея удобна за ходене. Само че и зелената гора сякаш е омагьосана и не ще да свърши - след около 3 часа ходене още не знаем колко ни остава. Наоколо почвата е кална и разровена от глигани - не е изключено да се навърта наоколо някой агресивен мъжкар. Разтрепериха ми се краката. Тъкмо се бяхме отърсили от страха да не ни сполети ново торнадо и хайде - сега пък глигани! Ускорявай крачка и онемявай, народе. Добрахме се до каменна река(морени) с дълъг мост над нея, откъдето се разкриваше прекрасна панорама към сивата, потънала в смог София. И пак лес, и пак ходене! Как да е, в два и половина стигнахме до Алеко, хапнахме сандвичи и праскова, пихме кафе(наше), напълнихме шишенцата с изворна вода и в 15 часа хванахме пътя към Симеоново "district" през местноста Романски и междинната лифтова станция, а в 17 часа стигнахме до езерата. Кратка почивка на шезлонг и давай надолу към дистрикта пеейки: "Много беше, мънинко останаааа!/ Наближава в дистрикта да се върна,/ да се върна, лаптопа да прегърна". И тук е моментът да благодаря на кърлежите, на змиите и на глиганите, че са ни оставили на мира, на времето, че не се е развалило(а такива изгледи имаше - черни облаци бяха надвиснали над планината), на цялата природа наоколо - благодарни сме! А друг път няма да тръгнем на толкова дълъг преход без гид, компания, коли, лифтове, карти, мачете и акъл! People, you are here!