Перифразирам Марко Семов, но така е: някой отива в Китай, а друг в Мало Бучино.
Сега по същество: автобус 56 за Мало Бучино се взима от метростанция Вардар и наподобява возило-двойник на летящия извънземен кенеф Ку от един научно-фантастичен филм, който гледах някога. Стар, ръждясал, очукан, прашен, почернял, на пода не се знае на какво газиш а през мръсните прозорци пейзажите изглеждат мъгливи и нереални, все едно се носиш на дрейф в пространството с кораба-призрак от легендите, останал без екипаж. Но екипаж се появи задължително под формата на мургави частици антиматерия пътуващи за Факултето. Млади и стари, пияни и трезви, моми облечени в дънки-шалвари украсени с фалшиви диаманти и висящи тиранти на д*пето, дебели тетки, които мъкнат чували с чипс и зрънчо, абе, изобщо - менажерия. Само като ги погледнеш ти притъмнява светлото бъдеще и ти се обръща стомахът от екзотични миризми и ухания-коктеил от пот, дим, прокиснали ракиени бурета и развалени манджи. Беше ме гнус да седна и да дишам, покрих си носа със салфетка. На Факултето тъмната материя се разтовари, обстановката се разведри и ужасът се премести в околната среда: коптори, бидонвили, колибки и къщета направени от строителни отпадъци, ламарини, стиропор, парцали и тем подобни, а на мегдана - боклуци, боклуци, боклуци докъдето поглед ти стигне. Така се изплаших, че се чудих накъде съм тръгнала.
Минахме покрай Селскостопанската академия и конната база и най-после влязохме тържествено в Суходол през парадния вход: околоМръсното шосе. Щастливите суходолци могат да хванат тук автобус 111 за южните квартали, Националния исторически музей, Младост, а в обратна посока до метростанция Люлин. Суходол е голямо и прилично село, кацнало на слънчев баир, има широки улици, магазини, градинка с пейки, църква в която е кръщаван синът ми Драгомир, училище, нови къщи, градини с лалета и нарциси - става за живеене, ако имаш кола. Между Суходол и Мало Бучино има безброй руини от тракийски ТКЗС-та, нещо подобно на умален Стоунхендж, само че тухлен, зарито сметище, пустеещи ниви, пак боклуци, малка горичка и цъфнали диви овошки. Добре че бяха те да облагородят пейзажа. Два пъти минахме под мостовете на новата магистрала за Перник - ускорител на елементарни частици.
Колко километра има от Суходол до Мало Бучино не знам, но пътувахме около 10 минути и стигнахме, у-ха! Слязохме на последната спирка, тръгнахме напред по шосето, което все завиваше и не даваше да видиш какво има на хоризонта. В далечината се показа изкопаният в скалите проход на магистралата и видяхме как фучат коли - позната гледка, само че откъм Градоман. Доста пъти сме се разходили по тия джендеми, нали сме виладжии градоманци, в нашите походи за бране на коприва, лапад и киселец стигнахме чак до гробището на Мало Бучино и до магистралата, но никога не сме се престрашили да минаваме под нея и да инспектираме въпросното селце. Ясно, връщай се, народе, на мегдана.
Изкатерихме се на един зелен баир, на който имаше пейки, паметник и счупени детски катерушки. Това беше центърът на селцето. Хубаво. На стара ламаринена тоалетна забелязах червена туристическа маркировка и, разбира се, никаква информация за това, къде отива и колко километра има до мистериозната дестинация. Но аз знам от Гугъл, че това е пътят за Бонсови поляни и че е доста далече до там, но колко часа се върви никой не ти казва. Евгени седна на първата пейка, а аз тръгнах да изследвам територията, намерих и снимах иглики(като почистих първо боклука около тях), свежозелен кукуряк, цъфнали джанки, снимах и вилите, гората, планината, селото с неговите къщи и дворчета, задрямалите под горещото слънце сухи ливади, а на отсрещния баир - висока антена на мобилен оператор. Върнах се на пейката, Евгени отиде за кафе - оказа се, че наблизо има смесен магазин-кафене и кафето струва само 50 стотинки.
И тук се случи случка - видяха ме бабите, които не спят, а дебнат в засада на прозорците за някой гламав турист, с който да си поприказват малко. И ето че се задава първата баба, облечена в черна рокля и подпирайки се на тояжка. Гледам я аз и викам "Добър ден!" Тя това и чакаше. Още не беше стигнала пейката и започна да си излее душата:
- На 86 години съм(с ударение на о), но не ме свърта, не мога да си почина по обед, все нещо ме ръчка да тръгна нанякъде, да се поразходя.
- Това е хубаво - казах аз - и мен не ме свърта и затова съм тук
- Отде идвате?
- От София, дойдохме тук, че на Витоша ни омръзна да ходим, на Панчарево, Железница, Лозен и Пасарел също.
- Никога не съм била на Витоша, дали ще ходя някога, не знам.
- Трудно ще ви бъде с тоя бастун, трябва да се качите с драгалевския лифт, да седнете и слизате в дживение - и за мен е трудно. Може и с автобус до Алеко.
Седнах на тревата, Евгени дойде с кафетата, ядохме баница и ябълки, пихме кафе - беше вкусно, приказвахме с бабата и се радвахме на топлия пролетен ден, чистия въздух и тишината. Бабата ни даде отчет за събитията в селото, каза, че постоянно има кражби по вилите, че обраха къщата на родителите на Иван Костов, че училището вече не работи, а децата учат в Суходол, че през зимата въобще не може да се излезе навън и други шарени неща от битието.
Стана ми скучно, отидох да се помотая наоколо и като се прибрах заварих втора баба - и тя в черно, и тя на 86, и тя умряла да си поприказва с извънземни като нас. За тях ние бяхме По света и у нас, чудо-невидяно.
- Какво има на отсрещния баир с антената - питам аз. Вижда ли се Градоман?
- Вижда се всичко - и Градоман, и Банкя, и София, и по-далече... Ей, по-надоле има мост над реката, има и черен път покрай къщите и пътека по баира нагоре. Вървете натам.
Отидохме, пътят беше кален, от един двор ни поздрави както се полага грамадно овчарско куче - изплаших се, страхувам се от кучета. Реших да изкача сама баира за по-бързо и безопасно и да снимам евентуалната панорама. Пътека нямаше, краката ми се заплетоха в сухите треви и дребните бодливи храсти, но продължих геройски нагоре и стигнах до заветната цел: антената и вододайната зона. Пред мен се стелеше магистралата, виждаха се селата около Банкя и самата Банкя, но обвити в мараня, неясни. Снимах ги все-пак с телефона - аз фотоапарат нямам, та ще се впечатля от някаква си мараня - все тая, все ще излезе нещо за документиране на екскурзията.
Слязох - кучето пак ме почна, ръмжеше и се задавяше от злоба, завираше си муцуната между вратата и оградата с надеждата да ме докопа отттам. Стопанинът му се мотаеше на двора, но не си даде зор да го укроти. Евгени ме чакаше на почетно разстояние и се спуснахме към реката. Автобусът тъкмо пристигаше и решихме да се приберем. За днес стига толкова приключения и впечатления. Пътници почти нямаше, само няколко младежи и девойки, тръгнали може би към софийските молове. Изкушихме се да слезем в Суходол и да търсим къщата, в която сме живели някога под наем. От околовръстното поехме нагоре по първата улица, завихме по третата пряка и хоп: ето я къщата, стои си, само че всичко е презастроено, надстроено, свръхпренадстроено и край на някогашната идилия и тишина. Не че беше шумно, тихо беше, но във въздуха витаеше духът на мутробарока и всички произтичащи от него последици. Иначе Суходол дремеше на слънце като голяма тава с топли пуканки - това сравнение ми дойде наум в сънения следобед. Градините бяха пълни с лалета и нарциси, имаше много цъфнали дръвчета и храсти, птички чуруликаха, пчели жужаха - суходолска романтика откъдето и да я погледнеш.
Върнахме се на спирката и хопааа - нова среща с автобус 56 и неговите трудови и мургави хора! Предстоеше ни да минем пак през Факултето, да седна, да не дишам, да гледам само с периферното зрение през прозореца, да се старая да не попивам нищо негативно от живописните сметища наоколо... Затворих си очите и ги отворих чак на метростанция Вардар. От тук до Надежда - пей сърце!
