luni, 31 martie 2014

Мало Бучино, какво си всъщност ти?


     Перифразирам Марко Семов, но така е: някой отива в Китай, а друг в Мало Бучино.

    Сега по същество: автобус 56 за Мало Бучино се взима от метростанция Вардар и наподобява  возило-двойник на летящия извънземен кенеф Ку от един научно-фантастичен филм, който гледах някога. Стар, ръждясал, очукан, прашен, почернял, на пода не се знае на какво газиш а през мръсните прозорци пейзажите изглеждат мъгливи и нереални, все едно се носиш на дрейф в пространството с кораба-призрак от легендите, останал без екипаж. Но екипаж се появи задължително под формата на мургави частици антиматерия пътуващи за Факултето. Млади и стари, пияни и трезви, моми облечени в дънки-шалвари украсени с фалшиви диаманти и висящи тиранти на д*пето, дебели тетки, които мъкнат чували с чипс и зрънчо, абе, изобщо - менажерия. Само като ги погледнеш ти притъмнява светлото бъдеще и ти се обръща стомахът от екзотични миризми и ухания-коктеил от пот, дим, прокиснали ракиени бурета и развалени манджи. Беше ме гнус да седна и да дишам, покрих си носа със салфетка. На Факултето тъмната материя се разтовари, обстановката се разведри и ужасът се премести в околната среда: коптори, бидонвили, колибки и къщета направени от строителни отпадъци, ламарини, стиропор, парцали и тем подобни, а на мегдана - боклуци, боклуци, боклуци докъдето поглед ти стигне. Така се изплаших, че се чудих накъде съм тръгнала. 
      Минахме покрай Селскостопанската академия и конната база и най-после влязохме тържествено  в Суходол през парадния вход: околоМръсното шосе. Щастливите суходолци могат да хванат тук автобус 111 за южните квартали, Националния исторически музей, Младост, а в обратна посока до метростанция Люлин. Суходол е голямо и прилично село, кацнало на слънчев баир, има широки улици, магазини, градинка с пейки, църква в която е кръщаван синът ми Драгомир, училище, нови къщи, градини с лалета и нарциси - става за живеене, ако имаш кола. Между Суходол и Мало Бучино има безброй руини от тракийски ТКЗС-та, нещо подобно на умален Стоунхендж, само че тухлен, зарито сметище, пустеещи ниви, пак боклуци, малка горичка и цъфнали диви овошки. Добре че бяха те да облагородят пейзажа. Два пъти минахме под мостовете на новата магистрала за Перник - ускорител на елементарни частици.
     Колко километра има от Суходол до Мало Бучино не знам, но пътувахме около 10 минути и стигнахме, у-ха! Слязохме на последната спирка, тръгнахме напред по шосето, което все завиваше и не даваше да видиш какво има на хоризонта. В далечината се показа изкопаният в скалите проход  на магистралата и видяхме как фучат коли - позната гледка, само че откъм Градоман. Доста пъти сме се разходили по тия джендеми, нали сме виладжии градоманци, в нашите походи за бране на коприва, лапад и киселец стигнахме чак до гробището на Мало Бучино и до магистралата, но никога не сме се престрашили да минаваме под нея и да инспектираме въпросното селце. Ясно, връщай се, народе, на мегдана.
    Изкатерихме се на един зелен баир, на който имаше пейки, паметник и счупени детски катерушки. Това беше центърът на селцето. Хубаво. На стара ламаринена тоалетна забелязах червена туристическа маркировка и, разбира се, никаква информация за това, къде отива и колко километра има до мистериозната дестинация. Но аз знам от Гугъл, че това е пътят за Бонсови поляни и че е доста далече до там, но колко часа се върви никой не ти казва. Евгени седна на първата пейка, а аз тръгнах  да  изследвам територията, намерих и снимах иглики(като почистих първо боклука около тях), свежозелен кукуряк, цъфнали джанки, снимах и вилите, гората, планината, селото с неговите къщи и дворчета, задрямалите под горещото слънце сухи ливади, а на отсрещния баир - висока антена на мобилен оператор. Върнах се на пейката, Евгени отиде за кафе - оказа се, че наблизо има смесен магазин-кафене и кафето струва само 50 стотинки.
     И тук се случи случка - видяха ме бабите, които не спят, а дебнат в засада на прозорците за някой гламав турист, с който да си поприказват малко. И ето че се задава първата баба, облечена в черна рокля и подпирайки се на тояжка. Гледам я аз и викам "Добър ден!" Тя това и чакаше. Още не беше стигнала пейката и започна да си излее душата:
- На 86 години съм(с ударение на о), но не ме свърта, не мога да си почина по обед, все нещо ме ръчка да тръгна нанякъде, да се поразходя.
- Това е хубаво - казах аз - и мен не ме свърта и затова съм тук
- Отде идвате?
- От София, дойдохме тук, че на Витоша ни омръзна да ходим, на Панчарево, Железница, Лозен и Пасарел също.
- Никога не съм била на Витоша, дали ще ходя някога, не знам.
- Трудно ще ви бъде с тоя бастун, трябва да се качите с драгалевския лифт, да седнете и слизате в дживение - и за мен е трудно. Може и с автобус до Алеко.
    Седнах на тревата, Евгени дойде с кафетата, ядохме баница и ябълки, пихме кафе - беше вкусно, приказвахме с бабата и се радвахме на топлия пролетен ден, чистия въздух и тишината. Бабата ни даде отчет за събитията в селото, каза, че постоянно има кражби по вилите, че обраха къщата на родителите на Иван Костов, че училището вече не работи, а децата учат в Суходол, че през зимата въобще не може да се излезе навън и други шарени неща от битието.
     Стана ми скучно, отидох да се помотая наоколо и като се прибрах заварих втора баба - и тя в черно, и тя на 86, и тя умряла да си поприказва с извънземни като нас. За тях ние бяхме По света и у нас, чудо-невидяно.
- Какво има на отсрещния баир с антената - питам аз. Вижда ли се Градоман?
- Вижда се всичко - и Градоман, и Банкя, и София, и по-далече... Ей, по-надоле има мост над реката, има и черен път покрай къщите и пътека по баира нагоре. Вървете натам.
     Отидохме, пътят беше кален, от един двор ни поздрави както се полага грамадно овчарско куче - изплаших се, страхувам се от кучета. Реших да изкача сама баира за по-бързо и безопасно и да снимам евентуалната панорама. Пътека нямаше, краката ми се заплетоха в сухите треви и дребните бодливи храсти, но продължих геройски нагоре и стигнах до заветната цел: антената и вододайната зона. Пред мен се стелеше магистралата, виждаха се селата около Банкя и самата Банкя, но обвити в мараня, неясни. Снимах ги все-пак с телефона - аз фотоапарат нямам, та ще се впечатля от някаква си мараня - все тая, все ще излезе нещо за документиране на екскурзията.
    Слязох - кучето пак ме почна, ръмжеше и се задавяше от злоба, завираше си муцуната между вратата и оградата с надеждата да ме докопа отттам. Стопанинът му се мотаеше на двора, но не си даде зор да го укроти. Евгени ме чакаше на почетно разстояние и се спуснахме към реката. Автобусът тъкмо пристигаше и решихме да се приберем. За днес стига толкова приключения и впечатления. Пътници почти нямаше, само няколко младежи и девойки, тръгнали може би към софийските молове. Изкушихме се да слезем в Суходол и да търсим къщата, в която сме живели някога под наем. От околовръстното поехме нагоре по първата улица, завихме по третата пряка и хоп: ето я къщата, стои си, само че всичко е презастроено, надстроено, свръхпренадстроено и край на някогашната идилия и тишина. Не че беше шумно, тихо беше, но във въздуха витаеше духът на мутробарока и всички произтичащи от него последици. Иначе Суходол дремеше на слънце като голяма тава с топли пуканки - това сравнение ми дойде наум в сънения следобед. Градините бяха пълни с лалета и нарциси, имаше много цъфнали дръвчета и храсти, птички чуруликаха, пчели жужаха - суходолска романтика откъдето и да я погледнеш.
     Върнахме се на спирката и хопааа - нова среща с автобус 56 и неговите трудови и мургави хора! Предстоеше ни да минем пак през Факултето, да седна, да не дишам, да гледам само с периферното зрение през прозореца, да се старая да не попивам нищо негативно от живописните сметища наоколо... Затворих си очите и ги отворих чак на метростанция Вардар. От тук до Надежда - пей сърце!
       

miercuri, 12 martie 2014

fata tristă cu ochii vopsiți

says:

într-o zi iubirea legată la ochi
va alerga pe iarba verde-verde din livada vecinului
sau de aiurea, totuna
unde scormonesc găinile după gângănii
cu mâinile întinse și inima strânsă
va alerga iubirea în toate direcțiile
căutându-te așa cum tu
o căutai mai demult, într-o poveste uitată
"dar vai, sub luceferii palizi ai bolții"
sau poate sub zarzărul în floare
îi va fi smulsă cârpa de la ochi
va simți în palme tăișul cuțitului
va fi spintecată de-a lungul, de-a curmezișul și în pătrățele
"- vezi? -  văd" - va răspunde cu o jumătate de gură
și cu groaza în suflet, mama ei de iubire!
ea știe că va fi decapitată
și va alerga pe iarba verde-verde
ca o găină cu capul tăiat, se va zbate
toată sânge și aripi, toată moarte și zbor
asta se va întâmpla neapărat într-o zi
într-un tablou de Salvador Dali

luni, 3 martie 2014

Приказка за чудеса, манастир и маршрутка

    https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5911611904628727665

   19 февруари - слънчев и прашен полупролетен ден и нищо за правене в резервата. Румпелщилцхен решава да отиде до Обрадовски Манастир Свети Великомъченик Мина Котуански, който се намира в покрайнините на махала Бенковски. (Едно време там беше село Обрадовци).  Много приказки се приказват за чудесата на Св. Мина (арабин от Египет) - всяка втора баба, когато чуе, че нещо не е наред с дружките й или с техни близки, веднага ги посъветва: "Иди да се молиш на Св. Мина - той помага при болест, бездетност и кражба. Няма начин да не ти помогне, ако се молиш добре."
      Румпелщилцхен е скептичен към чудесата, макар да е роден през средновековието, щото междувременно се е образовал - прочел е сума ти пергаменти и книги дебели и тънки и знае, че науката не се маже на филия и не се яде с боза направена от развалени вафли и бисквити и подсладена с аспартамче. Понякога, при болния, освен терапията, и самовнушението си казва думата - с молитва мозъкът се програмира на определена вълна и думите се превръщат в реалност.  Ерго - Румпи ще отиде на този манастир с туристическа цел - напоследък манастирският туризъм така се е засилил, че е изпреварил даже селскостопанския и земеделския, и всички екопътеки водят вече не  до Рим, а до някой малък или голям манастир на баир или насред китна зелена ливада.
     Автогарата в Орландовци(или Малашевци?) е отправната точка на това ми ти пътешествие или пелеринаж. Изглежда като след атомна бомба - пуста, изоставена, стара, сива, разбита и легнала на хълбок между два реда соц-павилиони-коптори, където се продават кюфтета и кафе. Пероните са доста отдалечени и не се знае кой номер автобус ще се появи  по-напред, така че Румпи си купува чаша малашевско кафе и застава точно по средата: с левия крак на номер 23, а с десния на 21/22 (понеже тъкмо е изпуснал 24 - този отива баш до манастира, а другите минават на почетно разстояние и трябва да се върви половин час пеша). 23 се появява пръв, но след като пътниците слизат, затваря вратите и няма изгледи да тръгне скоро. Ето го и 21/22 - този по-бодро я раздава и той ще да е, си мисли Румпелщилцхен и хич не греши.
     Качва се в ръждясалото возило, инструктира контрольорката да го предупреди, когато наближават спирката "Пречиствателна станция Бенковски" и сяда на прашния стол близо до прозореца. Махалата е стара, неугледна, занемарена, редуват се стогодишни къщурки и нови палати големи  като прогимназии или обратно, хора облечени с вехти дрехи и намръщени лица се качват и слизат на спирките, нищо интересно и свежо не белязва това пътуване до края на Бенковски, където се мъдри табелата "Пречиствателна станция" и целият явтобус се развиква едновременно: "Тука е, тука е! Слизайте!". Ах, мерси - всички бяха разбрали, че Румпел отива до манастира и се бяха юрнали да помагат с информация. "Върнете се назад - а сега надясно по шосето, натам, натам!".
    Леле-е, какво дълго шосе насред полето, сгради не се виджат, манастир не се вижда, жива душа не се вижда - с една дума: пустош. В далечината, потънало в мъгла и дим, се вижда село Кубратово. Мандахерцането по шосе е досадна работа, минават камиони натоварени с тор и такава смрад се разнася, и такъв прахоляк, че не се диша без кърпа на устата и щипка за пране на носа. Покрай шосето минава и някакъв заблатен канал, превърнат в сметище от  шофьорите, които си хвърлят боклуците направо през прозореца на автомобила. По някое време се появяват и други следи от цивилизация, а именно Пречиствателната станция на Софийска вода: сгради, оградени площи, бараки, коли, техника. Има и табела на градски транспорт, на която пише: "Спирка Манастир Св.Мина, автобус 24". У-ха! Стигнахме до обетованата земя, нищо че манастир пак се не вижда наоколо. Портиерът на станцията показва на Румпи накъде да тръгне: по шосето в южна посока. В същата посока минава и една раздрънкана и разпадаща се маршрутка без пътници. Ясно.  Маршрутката спира до малко мостче, над който се извисява кръст. Ето го манастирът! Ех, че странно място!
     На паркинга коли няма, работен ден е, няколко момчета в черни анцузи се мотаят насам-натам, две баби се връщат вече от молитва и се запътват към маршрутката, а до моста един просяк, застанал като цербер на пост, се опитва да баламосва правоверните с дълга религиозна тирада за здраве и сбъдване на всички желания. Но никой не му обръща внимание и започва отначало на висок глас, направо се развиква: "Го-о-оспод здраве да ви дава и да ви се сбъднат вси-и-ички желания, помогнете, Го-о-оспод здраве..." и така нататък, докато прегракне.
     Това желязно мостче прескача река Владая, точно на мястото, където се събират отпадъчните води  от пречиствателната станция и смърди ужасно на фекалии и помия. Манастирът е построен на самия бряг, стряскащо е в началото, докато свикнеш с обстановката и се примиряваш.
     Порталът е хубав, бял, под форма на свод, следва огромен двор с райграс, маси и пейки под навеси, детски катерушки и люлки и две големи къщи, съвсем нови и необитавани - с каква цел са ги построили, не се знае. По средата има странен шадраван, който прилича на алпинариум, но камъните не са натурални и по-скоро загрознява градината, вместо да я разкраси - кичозен е. Две алеи водят към втори двор - там се намира манастирът, който представлява исполински скъпарски комплекс от сгради, църкви, магазин за сувенири, чешми и още нещо - всичко едно върху друго, и Румпелщилцхен има усещането, че се намира някъде на курорт в Слънчев бряг, а не в покрайнините на Бенковски. На черна мраморна чешма пише, че е дарение от бизнесмена Славчо Христов. И неговият лик го има там, някъде. Но къде е чудотворната икона на Свети Великомъченик Мина Котуански? Ето я в малката църква близо до входа. Разказва се, че Свети Мина бил египтянин от Александрия и  войник в армията на император Диоклетиан. Приемайки християнството, е влизал в конфликт с римската власт и е бил измъчван и убит. На иконата е изобразен в цял ръст, с копие и кръст. Покровителства бездомните, сираците, семейството, пътниците; лекува от заекване, намира изгубени  или крадени вещи, молят му се за рожба, женитба и всякакви болести...
    Румпи не се моли за нищо - че кой е той, та да каже на Господ какво да прави и какви желания да му сбъдне. Бог е вездесъщ, всесилен и всезнаещ и няма нужда от упътване и посредници в общуването му със живите твари и с природата. Така мисли Румпелщилцхен и си тръгва ходом марш, като не пропуска да обиколи и снима за спомен Обрадовския манастир отвън - отвътре снимането е забранено. Млада мома се прекръства на изхода с дясната ръка, а в лявата държи цигара. После продължава да пуши и не знае, че тоя порок не е угоден Богу . На пейките има вече млади хора с деца - ядат, пият и пушат, а децата си играят и викат.
   Следва пак преминаване по моста над вонящата вода, със запушен нос, уста и уши. Просякът не е помръднал от мястото  и продължава да си изрецитира на висок напевен глас репертоара за здраве и богатство. Маршрутката се появява и тя: разглобена, ръждясала, разпадаща се. Пътници няма, само двете баби, които кой знае защо не са се качили в предишната. Румпи се престрашава  и той - качва се. Оказва се, че билетчето струва 1 лев, а билетчета няма. По трасето се понапълни малко с мургавеляци от Бенковски, които си знаеха урока и даваха на шофьора точната сума от 1 лев, без да очакват нищо в замяна. И все така до Лъвов мост в столицата, където всички се разтоварват живи и здрави.  След това пътуване през Орландовци, Малашевци и Бенковски, на Румпел му се струва, че София е рай, а кварталите Обеля, Надежда и Люлин - предверия на рая.
    Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още... Искате вий, ама няма. Следващият път.