Дивото зове

 
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769  


     5 декември. От бурите и ветровете предвещавани вчера от враните над Есенния рай  ни помен по нашите ширини, дължини, баири и паланки близо до София. Циклонът вилнеещ в северозападна Европа, като е видял какви мизерници сме, е махнал с ръка и ни е заобиколил: от него толкова, от политиците повече подаръци за Коледа. И днес ще трябва да се ходи някъде, слънце грее, мечка спи, небето е синьо а температурата малко над нулата - става. Да се ходи, но къде, къде... Не обичам да ходя два пъти на едно и също място, нито да вървя само през гората по непанорамни пътеки.          
      Северната страна на Витоша ми е до болка позната, кръстосах горите й от Владая до Железница, минавайки през Княжево, Бояна, Драгалевци, Симеоново и Бистрица. Качих се покрай Владайска река  до Златни мостове, от там продължих до Кумата и Конярника. Познати са ми алеите около Златни от хижа Луничка до Момина скала и Средец. Слязох на Симеоново през Дендрариума с големи очаквания за това чудновато място, но там нямаше нищо освен нормални дървета с етикети пред тях: смърч - "Смърч", бреза - "Бреза", клечка - "Клечка" и т.н. На Белята вода - сметище. От Княжево до метрото в центъра - таралянкане с трамвай. Не ща. Най-удобно ми е да взема метрото до Джеймс Баучер и автобус 98 от бул.Никола Вапцаров и да ида до Симеоновските езера, до Бистрица или Железница. Или 64 от Хладилника и да кръстосвам гората над Бояна и Драгалевци. Но там нищо ново под слънцето: водопада си го знам, езерото също, а и доста стръмно изкачване ме чака до тези две точки в програмата. До Драгалевския манастир бих пътека, ходих и до Бай Кръстьо, Кикиш, хижа Камен дел и слязох пак в Бояна. Преди Кикиш има една каменна река, откъдето се открива приказна гледка към София, най-хубавата! Ходила съм и от Голи връх до Черни връх и слязох на Железница - ей това се нарича панорамен път! И от Голи връх до Алеко, от Алеко до Симеоново и до Бистрица през междинната станция на симеоновския лифт и после през Марина поляна и манастира Св. Петка. От хотел Морени до Алеко, после чак до Златни мостове 8 км., от Бистрица през Бистришко бранище покрай река Бистрица до Алеко, по Янчовска река до Катунище, навсякъде около Железница (Академик, алея Галунка, плажа, Синята стрела и Белчева скала, термалните извори под селото, Белите брези, Гладни рид, ливадите на Плана, донякъде по пътя за Кокаляне и т.н.)
     Бих отишла пак до село Плана и неговите махалички, разпилени живописно наоколо, до връх Манастирище, където вече бях, но пропуснах да видя червения чудотворен дъб(намира се малко под върха, на северния му склон) и ми се иска пак да отида, а после да поема по дългия път, който заобикаля върха и слиза на Железнишките минерални извори, на Кокалянски манастир и Дяволския мост или направо на Кокаляне, по желание. Има и пътека до Долни Пасарел. Но автобус 70 се движи до Плана само три пъти на ден и трябва да стана много рано, да взема този в 7 часа от Г.М.Димитров и да мога да се върна с последния в 17 ч. На Плана бих искала да тръгна от Турмачка махала към космическата станция, да я заобиколя отгоре и да изляза пак на Манастирище. После да сляза в махала Елата, да посетя екологичната кравеферма, да изляза на шосето и да се добера пеша до Белите брези (3,7 км.). Но това ще стане през пролетта, сега е кално и студено и е подходящо само за по-малки мързеливи разходки, а не за дълги излети.
    Лозенска планина и тя е на един хвърлей камък от София, и тя ми е позната донякъде - ходила съм от Долни Лозен до манастира Св. Спас и връх Половрак, от стената на язовир Панчарево до Голи рид (моята есенна поляна), слязох на Германски манастир и продължих пеша до Герман 5 км. по шосе. Напролет искам да я кръстосам от Долни Пасарел до Половрак, от Половрак до Кокаляне, да видя Ланина могила и Матейна чешма. Засега съм стигнала само до началото на екопътеката в Пасарел, минах по въжения мост над езерото и ходих до паметника на Списаревски. Над Пасарел се мандахерцах на всички възможни баири, попаднах на триангулачната точка, инспектирах вилната зона и се прибрах в селото на площада, където има една вековна топола (и чешма със замърсена вода, не става за пиене, там пише). Дъра-бъра, дъра-бъра - et in Arcadia ego.

        Но давай сега да дадем, реших се: домъчняло ми е за Бистришка река с нейните огромни камъни и подскоци, за водопад Самоковището, който само един път посетих и то на бегом, искам да снимам заледени и заскрежени камъни, клони, треви и следи от зверове и хора... Такива снимки нямам, а много обичам абстрактните натурални фотографски находки. Не знам как ще се справи телефонът ми с този вид творения, по всяка вероятност няма да му е по силите, но все нещо ще излезе, поне две-три снимки ще спаси. За мен техническото качество на една снимка не е на първо място: по-важно е снимката да има душа. Да е нещо различно, да има хармония, но друга хармония, сюрреалистична или постмодернистична, само да не е клише, че ми омръзна от клишета. Пейзажите ги снимам само за документиране на фактите, но в албума на всяка цена трябва да има специални детайли, неща, за които да се хване душата като за спасителна сламка. И всичко да е натурално, не твърде гримирано, без изкуствени снежинки, ангелчета и сърчица. Хубави са цветята, но да се снимат само цветя е банално. Най ми омръзнаха розите, орхидеите и кактусите, пухчетата и калинките, пеперудите и скакалците, капките вода по клоните... и други такива. От пребоядисаните с фотошоп пейзажи ме хваща уртикария. От абстрактните размазани мармалади също. Обичам минимализмите, но да са натурални и не прекалено геометрични, като задачи по геометрия. Те не ми дават нищо, такива има бол в града, чувствам се като робот, като ги гледам. В нета видях хубави снимки на есенни и зимни гори в мъглата, дърветата изглеждат призрачни, но имат специална аура от мълчание, специална вътрешна тиха музика (от шумната и кресливата направо ми гръмват бушоните), а тук-таме останалите листа са като нежна дантела, като златна паяжина от сън и реалност... Има качествени снимки на реки с морени, подскоци, счупени клони паднали напреко и покрити с мъх, на дребни нещица от природата, които наистина имат душа и чакат само някой да ги открие и увековечи. Снимката трябва да има нещо диво в нея, даже и да е направена в центъра на някой мегаполис.

      Но ето ме на Бистрица, слизам от 98 и тръгвам по Стефан Стамболов нагоре към Витоша. Много дълга улица, отнема ми 40 мин. докато стигна в началото на гората. Гледам наляво и надясно за някоя оставена тояга, не намирам такава, но пък до една кофа за боклук намирам нещо още-по опасно: метална дръжка от бърсалка. Ура! Въоръжена съм вече и по-малко се страхувам от скитащите кучета и де да знам още от какво из дебрите на гъстата иглолистна джунгла. Ех, да имах нож като на Беър Грилс: голям, от качествена стомана, с леко извит връх и калъф, да го нося на пояса. Мислех си, че повече нищо не искам и нищо не ме радва, и ето че открих нещо: искам нож като на Беър Грилс. В чантата нося малък нож - става само за обелване на ябълки и дялкане на пръчки. 
         Трудно се върви, пътеката е замръзнала, има следи от обувки и лапи, и те замръзнали, а край пътеката - кал. Стигам до табелата с картата, информирам се внимателно за посоките: нагоре - за водопад Самоковище, Алеко и Черни връх, наляво - за Железница (алея Галунка - почти 5км.), надясно - за Симеоново. Като че ли не ги знам! Бих отишла до водопада, но гората е тъмна, студена и негостоприемна, кой знае какви зверове се крият в нея, страх ме е. А и трудно се върви по леда с градски обувки. Ех, да имах туристически обувки като на Беър Грилс! Напразно търсих да си купя от Кристиан Диор на Цар Борис, до Румънската църква, където в понеделник са по 5 лева на килограм. И напразно отидох на Долче и Габана в началото на женския пазар, където струват 5 лева на чифт. Нищо подходящо, само неудобни стари копита. Намерих си, обаче, нов-новеничък скиорски костюм по мярка: свежо-зелени панталони и червено яке на жълти звезди и други шарени фигурки. Ако се напъвам, звездите може да ми изглеждат и те свежо-зелени. Отива ми на тена и на фигурата и с него приличам на клоун. Много ми харесва!
     Решено е: ще се разходя по НОП до Янчовска река, а там ще си почина на някоя пейка до езерото, ще ям варени яйца и ще пия кафе. Накрая ще се върна към цивилизацията, както винаги става. Но и до там не е близо, неее, път има да се бие между двете реки - все едно се прекосява Америка от Атлантика до Пасифика, цели три часови пояса за мен. И радост голяма: след кратко ходене стигам до река Бистрица, цялата в морени (не били истински морени, ама хайде!), ледове, диаманти, клони, пръчки и бурени покрити със скреж. Ако имах скъп фотоапарат щях да изкарам истинска изложба с абстрактизми и минимализми! Щъкам и припкам покрай нея, цъкам де що ми прилича на хармония и не ми се тръгва оттук.  Не ми се тръгва... Толкова весело подскача водата по камъните, воюва с леда, бълбука във вира, флиртува със зимата и хич не и пука! Голям артист е, много я обичам - има с какво да те изненада и нищо на нея не е клише. Тук ще си изям варените яйца, права, тук ще си гризкам ябълката и ще си пия студеното кафе. Щастлива съм и чак ми става тъжно от толкова щастие - сливам се с природата, с гората, с реката, с планината! Даже и със зимата се сливам и, макар че не я обичам, нещо в мен я обича по съвършено нов начин (сюрреалистичен, може би). Продължавам нататък, анализирам следите в снега и леда, чудя се, кой ли е минал по тези джендеми. Срещам първите туристи - двама мъже със щеки, приказваме си малко. Казвам им, че ме е страх от мечки, вълци и глигани. Няма такива по тия места, смеят се те. А, да, няма! Няма, защото не са чели в нета, че има и от трите по малко. По-точно, на  Витоша има около 12 мечки, диви кучета и вълци доста повече и глигани много. Който е информиран се бои. Блажени тез', които нищо не знаят! Местен дядка минава:
- Добър ден !
- Добър ден.
- Има ли вълци и чакали в гората?
- Няма.
- А от какво животно са тези големи следи от лапи?
- От глиган.
- Глиганът има копита - ограмотявам го аз.
- Тъй ли? Не знам тогава...
       Мрачен е този път през гората, деретата са мъгливи а на места ледът е повсеместен и се затруднявам да вървя, внимавам къде стъпвам и се държа за вейки и бодливи храсти. Изведнъж излиза бурен вятър, високите борове се люлеят застрашително, има и паднали дървета. От нищото приижда ято врани и се върти в кръг над главата ми, птиците са разтревожени и крякат. В Бистришко бранище често се образуват смерчове, може би заради силното течение на реката. А аз от всичко се боя: мале, страх! Любопитна съм като котка, не ме свърта, навсякъде искам да ида, но умирам от страх. А любопитството убива котката, така твърди една крилата фраза. Има и друга: Да бе мирно седяло, не би чудо видяло. Вкопчвам се в тази и ето, вървя... Обичам гората, имам общ език с нея, общи възприятия, дърветата са ми като братя (що е то брат не знам), гората ме спасява от града и от себе си. От шума, мръсотията, тълпите, колите, агресивната музика в магазините и даже на спирките на метрото, от празниците, които никак не понасям, но най не понасям Коледа и Нова година. Тогава е най-голяма лудница, всичко е комерсиализирано, продават се ненужни дрънкулки и финтифлюшки, хората ходят като гламави и се редят на опашки да купуват месо, да се наплюскат като за последно, като че ли идва краят на света и от това им зависи животът! Смисълът на празниците не е в храната и алкохола, не е във варенето на сармите и претакането на туршиите, а в осъзнаването. Да осъзнаваш кой си и какви са истинските ценности в живота: природата, ученето и семейството. Да, ученето, четенето на книги, без това нищо не става, няма душевност, няма духовност (философия и психология, а не религия). Ако го правиш постоянно, тогава на празника си почини, иди в планината, посещавай близките си, забравени в някой ъгъл на ежедневните грижи. Виновни сме ние пред нашите родители, виновни!

        Аз съм виновна пред баба ми, мама Йоана, която така ме чакаше да си дойда, а не идвах. Главата ми беше другаде. Горкичката ми тя, няма я вече, но постоянно мисля за нея - оня свят е в мислите на човека и друг "оня свят" няма. Спомням си за нея, за детството ми (тя ме е гледала) в стара селска къща в Карпатите. Нямаше пари, беше селянка, отглеждаше картофи и крави и така преживяваше с дядо ми. И аз покрай тях. Носеше мляко на мандрата, а с парите купуваше царевично брашно за качамак, олио, сол и петрол за лампата.
Имаше и малко кокошки, три-четири овце и по едно прасе за зимата. Колко горда съм била, когато ми е купила първата ми рокля, с няколко номера по-голяма, бяла, на сини цветчета. Носих я пет години и чак тогава ми стана по мярка, но беше вече протрита и прогнила. През зимата седях само на печката, на кътчето за спане, понеже нямах обувки, а снегът е голям в нашите планини и е много студено. По цял ден прелиствах селски алманаси и оцветявах карикатурите с химически молив, който топвах в устата. И от скука се научих да чета и да пиша големи букви още като бях на 5 годинки. С помощта на мама Йоана, разбира се. И оттогава не съм спряла да чета и пиша и станах филолог. :) Понякога плетях дълга вълнена лента за глава, а когато беше готова я разплитах за да я плета наново - друга прежда нямаше. Баба ми стрижеше овцете, аз й помагах, държах им краката здраво, да не мърдат. Овцете бяха пълни с кърлежи, баба ми ги отлепваше и ги слагаше в канче с петрол. После переше вълната, скубеше я да стане по-мека (ах, страшно бодлива беше тази вълна), предеше я с вретено и хурка, а после плетеше ужасно бодливи жилетки, чорапи, шапки и ръкавици, вечер, на светлината на лампата с петрол, която димеше и не даваше кой знае колко светлина. Тези жилетки ме ощавяха жива, още ги усещам по кожата си и никаква вълна вече не понасям. В началото на пролетта нямаше какво да ядем, картофите свършваха, имаше само за семе, копривата пониква късно в планината, кравите и те бяха гладни и тогава баба ми взимаше пари назаем от съседите и купуваше сено за кравите. Взимаше и картофи назаем - по една кофа, колкото да ядем няколко дни варени картофи с чесън на каша. Кисело зеле имахме в кацата, но само кисело зеле не се яде, боли стомахът. През лятото беше по-добре, ходех в гората за гъби, ягоди и малини, и що за манатарки и пачи крак съм брала, и какви ароматни диви ягоди със сметана и горещ качамак съм яла, не мога да ги забравя.( Даже съм си пекла  гъби на азбестова плоча в гората, не знаех, че е отровна.) Сега нищо няма вкус на нищо. През есента ходехме с нея далече, в планината, където летуваха овцете на селото - нает овчар ги пазеше от вълци, доеше ги, правеше прясно сирене и масло, и тогава хората ходеха да си вземат сиренето според броя на овцете. Носехме на овчаря хляб (голям деликатес беше), ракия и салам. А той ни черпеше с качамак с масло и сметана, диви ягоди със сметана, сирене и пресен кашкавал.  Това сирене мама Йоана го смачкаше със сол и го тъпкаше в голям буркан. Когато свършваше, аз стържех с нокти по стените на буркана и си смучех пръстите. Беше ми вкусно. И с прабаба ми Леонтина съм ходила по егреци, вървях с гърба напред и все пред нея и я питах защо не пада луната и какво има на края на земята: пропаст с мъгла? Мъчех и баба ми с толкова въпроси, че тя се стъписваше и викаше:
- Така е оставено от Бога.
 - А има ли Бог, мамо?
- Кой знае, никой не го е виждал.
- А какво е бог, един дядо с бяла брада ли?
- Така го рисуват на иконите, но едва ли...
- А какво има след тази планина?
- Друга планина.
- А след другата планина какво има?
- Още планини, села и хора.
- А като се свършват всичките планини, села и хора, какво има?
- Пак същото.
Тогава започвах да плача, не исках да има все едно и също, исках да има замъци и принцове на бял кон, вечно лято, плодове и богатства... През нощта стоях на прозореца и гледах пътническия влак как минава, целия осветен, с хора на прозорците. И тогава си мислех, че някой ден и аз ще отида там, където отиват тези хора, и ще видя как изглежда светът след девет планини в десета! И ето ме, дойдох, преминах една граница и се озовах тук, на Витоша, а замъци и принцове няма. Така ми е тръгнало на мен от малка, да нямам нищо, и така ме завъртя животът, нищо да нямам. Исках да уча, да пътувам надалече, да забогатея. Без пари не може да се пътува, не можеш да купуваш книги, дрехи, обувки и нож като на Беър Грилс...
     Стигнах ли до Янчовска река? Стигнах. Колко време пътувах до там? Едно детство в тишината на пътеките... Не, това не е пътепис, а претекст да си излея душата пред... никого.

Панчаревси потайности

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5868923254198814625

     4 декември.  И днес изпуснах товарния влак за Канада (Eх, Канада !), затова ми хрумна да се мандахерцам из панчаревските панорамни пътеки и потайности на Лозенска планина над язовира. Качих се на НЛО нъмбър уан, седнах на първия стол до първата врата пред "екрана" за да ми е широко на душата, да не ми дрънка никой на главата и да гледам на спокойствие другите светове, през които минаваме като през червеева дупка към мъглявината Кокалянско ханче. Но въпреки залепените на три места забрани за използване на мобилни телефони (включително и от пътниците), шофьорът говореше безспир и гръмогласно с някого, даваше му указания откъде да минава в Герман и околностите, като в лявата ръка държеше апарата, а с дясната ръкомахаше вместо да хване волана и така преминахме през зебри, жирафи и светофари, излязохме от София и стигнахме чак  на околовръстния път. От време на време повтаряше "хайде, чао, хайде, чао", но това се превърна в рефрен и лайтмотив и аз изгубих надежда, че разговорът някога ще свърши. Гледах го като мечка стръвница, направо го хипнотизирах от гледане, но полза йок ! Между банята и гребната база все-пак се възцари мълчание за няколко минути и тъкмо да се отпусна, когато  в ушите ми гръмна втори, още по-креслив разговор. Този път водачът обсъждаше бъдещите празници, трапезата, купона, кой с кого и къде. Приказваше и се смееше. Абе, тези шофьори на селските автобуси изобщо не спазват правилата, постоянно лафят с по някой познат, водят си по някоя дружка или се бъзикат с контрольорката. А искат да имат добри политици, идеални министри и съвършени депутати. Ирония.
      На ханчето излязох от возилото като изстрелян куршум, заобиколих малкия паркинг, на който се въртяха няколко улични кучета и още толкова пияндета, слязох по изпотрошените стълби и минах по моста над река Искър на другата страна, където започват или свършват туристическите пътеки за връх Половрак, Урвич, Ловна хижа, Долни Пасарел и накъдето ти видят очите из Лозенска планина.  Но нямах нужда от тях - бях тртъгнала към панорамните, които се намират на склона над язовира и свързват стената с ВЕЦ Кокаляне. Точно срещу чешмата до ВЕЦ-а една малка и потайна пътека без никаква табела влиза тихичко в гората и тръгва полека нагоре, полегато и без никакви усилия, цялата в завойчета, шарени сенки, есенни листенца и петна от сняг. Поемам по нея и си продължавам разказа в сегашно време, по-свежо да звучи.
      Преди обед е, времето е хубаво, прохладно и слънчево. През лятото тук някъде намерих един плюшен тигър, големичък и шарен, на райета, и го настаних удобно между клоните в храсталака, вързах го с вейки да не падне и да развесели минувачите. Търся го с очите - няма го, някой го е откраднал, макар че беше ожмулен и кален, горкият. Намери се кой да го отскубне от неговата джунгла и да го тикне в някое чекмедже, в града. Става ми тъжно, че го няма.  Срещу мен се задава един дядо облечен в бедни дрехи, поздравявам го а той ми казва, че вчера наблизо скиташе глиган. Посочва ми мястото с незапалената цигара, която все върти  в ръката и си играе с нея за да отложи  мига на удоволствието да я пали. Не пуша, не го разбирам. Но за глигана разбрах: голям екземпляр, мъжки и сам. Какво търсеше тук без стадото, дядото не знае. Въоръжавам се с една борова пръчка, крива, крехка и цялата в остри чепове и продължавам  геройски нагоре, влизам в борова гора - тук има импровизирани пейки прикрепени за стволовете, към езерото и селото се откриват вече приказни гледки - чак пък приказни може би не са, но е красиво все-пак, не е като да не виждаш нищо вдън гори тилилейски. Пред хижа Кремиковци напускам централния път (пътеката вече е станала път) и завивам наляво по една незабележима пътечка, водеща към панорамната скала с пейките. След 5 минути съм там и снимам езерото, Витоша потънала в мъгла, село Панчарево, боровете, синьото небе и две жени седнали на припек. Под каменистия бряг има много кактуси, не се виждат оттук, но съм чела за тях и съм гледала снимки - много са хубави когато са  цъфнали ! Пътеката продължава към стената, но аз не искам да се прибера толкова рано, затова се връщам пред хижата и тръгвам по алеята вляво, минавам през широка поляна с огнища и излизам на кръстопът: вдясно и нагоре алеята води до билото, а в противоположна посока - пак на края на Герман, при стената на язовира.  Хайде към билото, където се намира поляната кръстена от мен Есенен рай. Едно момче на колело идва като болид надолу, рязко спира и ме пита дали пътят води при стената. Да, казвам аз. Хвали се, че е тръгнал от студентския град, минал е през Германския манастир, прехвърлил е билото и сега е капнал от умора и целият опръскан с кал. Разделяме се. След не повече от половин час съм горе и пак снимам Витоша, село Кокаляне, езерото и гората, зимна и тъжна, приличаща на кораб натоварен с тъмни дървета, гнили и сухи листа, заплетени корени и  камъни покрити с горски мъх. Над нея кръжат врани, въртят се в кръг, говорят си кресливо помежду си - не разбирам какво казват, но май предвещават бури и ветрове. Няма никой.  Черен джип се задава по шосето откъм Германския манастир и влиза през портата в ливадата на изоставеното военно поделение: железен хангар, бетонни постройки, нищо особено. Става ми топло - облечена съм в скиорски костюм и няма какво да съблека. На места има неразтопен сняг, обикалям наоколо и гледам заледените следи на хора и кучета. Кучета? Ами ако са вълци? Искам да инспектирам заслона под кривия бор, но се отказвам - страхувам се да не би да са се подслонили там някакви зверчета. Следите от лапи са големи, може би снегът се е разтопил малко около тях, уголемил ги е и пак е замръзнал. На моменти направо приличат на мечешки. (На втория ден в гората над Бистрица пак видях големи следи от лапи и питах един местен дядка от какво животно са, а той вика: от глиган. Ха така! Глиганът има копита, го светвам аз. Тъй ли? Тъй.)  Ям сандвич и ябълка, пия кафе и вода.  Природата ми даде всичко, което имаше тук и няма смисъл да се оглеждам за още. Тръгвам си. По пътя се разминавам с петима мъже поели нагоре - хм, късно е, къде ли отиват? Може би на Ловната хижа или на поделението, може би са пазачи или ловджии, приличат на работници, а не на туристи. Поздравяваме се: здрасти и довиждане. Нататък никого не срещам, вървя през гората, възхищавам се на големите кръгли камъни, на плетеницата от коренища край пътя, на голите дървета, които сякаш вече нямат клони, а разперени крила или изкривени издигнати към небето дълги ръце... Напразно се молят дърветата - зимата идва и е безпощадна.
        На брега на езерото стигнах след няколко минути, но сякаш бяха няколко дни или няколко живота. Изгубих представа за времето, минах покрай рибарите, гледах канутата, които плаваха бързо  и с проблясъци насам-натам. Въздухът миришеше на дим, свечеряваше се.

Marcelijus Martinaitis, Lituania

(1936 - 2013)

Poezia lui Marcelijus Martinaitis mă împrospătează total și uite aici o încercare de a face cunoștință cu realismul ei "magic" și cu eroul principal Kukutis (Pupăză) - țăranul lituanian de altădată care a picat din cer în orașul modern și nu știe cum să se descurce cu regulile lui complicate... Trist și comic în același timp :)

Nu se permite!

Nu i se permite
lui Kukutis
să oprească în fața ușii de sticlă
a supermarketului
căruța sa încărcată cu fân,
nici să adune porcii flămânzi
în Piața Catedralei!

Nu i se permite
să urce în avion
cu coasa pe umăr,
nici să se arate desculț
la  televizorul în culori,
aruncând  grăunțe la găini!

Nu i se permite
să aștearnă paie vițelului
în sala de judecată,
sau,
când îi dau drumul din arest,
să caute adăpost
la Filarmonică!

Nu i se permite,
să-și potcovească mânzul
în centrul orașului,
nici să intre (în sala de spectacol)
la „Lacul lebedelor”
cu un fierăstrău la brâu!

Nu i se permite,
(trecând cu căruța)
pe la magazinul de bijuterii,
să lase bălegar de cal,
care să mânjească rochia
celei mai frumoase domnișoare din Vilnius!
*
NELEISTI!
Neleisti,
kad Kukutis su pilnu šiaudų vežimu
įvažiuotų
pro praviras gastronomo duris,
kad Katedros aikštėj
susišauktų
alkanas savo kiaules!
Neleisti,
kad užsimetęs ant pečių dalgi,
liptų trapu į lėktuvą
arba –
spalvotame televizoriuje
pasirodytų basas
vištų baltam debesy!
Neleisti,
kad posėdžių salėj
pakreiktų šiaudų
pirmdėlei telyčaitei
arba –
grįždamas su belaisviais
filharmonijoj
susikaltų narus!
Neleisti
miesto skveruose
plakt dalgio,
kaustyt arklių
arba –
į „Gulbių ežerą“
ateit
susijuosus pjūklu!
Neleisti,
kad pravažiuodamas
juvelyrinę parduotuvę,
paliktų arkliamėšlį,
į kurį įsistotų
Vilniaus gražiausia panelė!

http://katekizmas.group.lt/text/lietuviai/martinaitis/sugrizimas.html#neleisti

Kukutis nefericit în stratul de cartofi

Ce să mă fac?
Unde să mă duc?
N-am niciun ban,
dar am pâine.

Când cartofii cresc,
florile lor se ofilesc.
Pământul e mare,
iar cartofii sunt mici...

Lumea s-a-ntors
cu capul în jos:
țânțarii se înmulțesc,
dar vaca e stearpă.

Sunt atâtea avioane
pe cer anul acesta,
dar poate la anul
n-o să mai fie niciunul.

Când era iarnă,
nu era vară.
A venit vara,
dar a fugit iarna.

Când aveam iubire,
nu era femeia.
Acum am femeie,
dar iubire nu-i.

Inima mă doare
când ciripesc pomii,
avioanele zboară,
iar cartofii nu pot.
*


Unhappy Kukutis in the potato patch
(Nelaimingas Kukutis bulvese)

What should I do?
Where should I go?
When there isn’t any money -
there is bread.

The potatoes grew –
 their flowers wilted.
It’s a big world
but the potatoes are small...

Everything tumbles
onto its other side:
the gnats reproduce
but the cow is barren.

So many planes
are in the skies this year,
but next year
there might not be any.

When winter was here.
summer wasn’t.
Summer came
and winter disappeared.

Whan there was love
there was no woman.
Now there’s women,
but there’s no love.

It sting my heart
when the trees chirp,
planes fly,
put potatoes don’t.

https://books.google.bg/books?id=EeTABQAAQBAJ&pg=PT116&lpg=PT116&dq=marcelijus+martinaitis+money+bread+potato&source=bl&ots=7h84zjYoca&sig=YF6pipbvE-6XMLXYiNhb-gGF-Sw&hl=ro&sa=X&ved=0ahUKEwjZk-_M_rDKAhXE2SwKHdRKCbwQ6AEIHzAA#v=onepage&q=marcelijus%20martinaitis%20money%20bread%20potato&f=false

Kukutis învață copilul cum să mângâie un cerb*

Aștepți să vină iarna
când zăpadă e mare
și cerbi flămânzi
cutreieră pădurea.

- Atunci pot să-l mângâi?

Nu, trebuie să împrăștii fân,
să pui capcane
şi să stai la pândă
îndelung, cu răbdare...

- Şi-acum îl pot mângâia?

Cum așa? Stai să cadă
cerbul în capcană...

- Și pot să-l mângâi?

E primejdios!
Sălbăticiune e cerbul.

Trebuie să-i țintuiești capul în pământ,
să-i legi bine picioarele
în timp ce el răsuflă din greu
şi plin de sânge se zbate

până-i slăbesc puterile.
Atunci poți să te apropii
să-l mângâi ușor...

(in original - elan)

Tradus - Lucia Sotirova
***

Instructions pour caresser un cerf
 

Il faut attendre l’hiver, quand la neige est bien haute
et que les cerfs affamés errent à travers les forêts.

Alors, je pourrai le caresser ?

Non, il faut préparer du foin, armer les pièges
puis attendre, patiemment, longtemps.

Alors, je pourrai le caresser ?

Quelle idée ! Il faut attendre que le cerf soit pris.

Alors, je pourrai le caresser ?

C’est dangereux ! Le cerf aussi est un fauve : il se débat, sanglant.
Il faut plaquer sa tête au sol et lui lier les pattes bien fort.
Lorsque, épuisé, il se met à haleter,

alors l’enfant peut s’approcher
et le caresser doucement.

Traduit par Ugné Karvelis
*
Kukutis moko vaiką,
kaip paglostyti briedį

Reikia sulaukti žiemos,
kai sniego bus daug,
kai bastysis miškais
alkani briedžiai.
– Tada bus galima glostyt?
Ne, reikia šieno pakreikti,
kilpas paspęsti
ir laukti –
kantriai, ilgai...
– Ir tada bus galima glostyt?.
Ką tu! Reikia palaukti,
kol briedis įklius...
– Ir bus galima glostyt?
Tai pavojinga!
Juk briedis – žvėris.
Jo galvą reikia priremti prie žemės
ir smarkiai surišti kojas.
Blaškysis jisai kruvinai.
Kai pavargęs sunkiai alsuos,
vaikas gali prieiti
ir švelniai paglostyt...

Сага за ничии пътеки

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5869347405218337713

       Белчева скала (1831 м.н.в.) - отметнахме я и нея в списъка на витошките върхове и с нея коронясахме края на лятото. На осми ноември бяхме на Гладни рид (1175 м.н.в.) до Белите брези, там където се отделя пътят за село Плана. Само че от другата страна ни кимваше Витоша, а връх Белчева скала направо ни юркаше: хайде де, нали обещахте, хубавото време свършва вече ! Така че в събота сутрин рано, ама не чак толкова, взехме любимия автобус за Железница (98), слязохме на чаршията, напълнихме си шишетата с вода от чешмата (много е свежа и хубава тази рилска вода) и отидохме на спирката на 69 малко по-нагоре по една уличка. На Белчева могила и от началото на селото(Анева чешма) може да се отиде  по НОП до плажа, после пак по НОП наляво през гората до една полянка с бунгалце, оградена нивичка и кошери, а оттам надясно и  нагоре по един баир със сухи папрати  и хоп, ето го върха пред теб, вижда се ясно на хоризонта ! Даже има още една тайна и ничия пътека - започва преди тепавицата, завива зад къщите(зад една сива къща) и води до същата полянка, като минава покрай един егрек с дълга ограда направена от камъни. Да, но ние решихме от последната спирка на 69 да се качим, защото това е най-зрелищният път на югоизточна Витоша, накъдето и да погледнеш се вижда много надалече и картините са наистина неописуемо красиви. Сега аз съм седнала тук да ги опиша и как ще справя не знам. Добре че имам и снимков материал. На слизане от автобуса се оформи една бая голяма група, което ме учуди: цяло лято нямаше почти никой по тези брулени хълмове, а сега, в последните топли ноемврийски дни, всички са се сетили, че точно тук не са били. А синоптиците по телевизията и те  ни поканиха да ходим на излет в планините и ни обещаха хубаво време.
        След кратко ходене през буковата гора излязоме под огрените от слънцето баири (наречени Буките) и тръгнахме по преки и стръмни пътеки към върха. Не ни се обикаляше по широкия път - като че ли в човешкия геном е закодирано, че трябва да бърза, да търси най-кратките пътища, да рискува, да стигне час по-скоро някъде, където и да е. Първият баир ни извади душата, към нашата група се присъединиха още туристи, които идваха откъм центъра на Железница, и станахме към двайсетина. Но както се присъединиха, така и се разпиляха - всеки вървеше според собствения си ритъм на ходене, спираха да се съблекат, толкова беше топло ( а сега бррр ! стана студено и дойде времето на горещия шоколад и на писането на пътеписи), да берат гъби масловки, да гледат красивите, спиращи дъха панорами: боже, какви сини планини се стелеха в далечините,  махалите приличаха на птичи гнезда, високите копринени треви шумоляха и блестяха на слънцето, Черни връх беше чист и безоблачен, щяхме да сбъркаме, ако не бяхме дошли ! В това море от бели треви имаше зелени борчета, в казана на селската река червенееха папрати, срещнахме самотни дървета приличащи на авангардни скулптури, така ги беше брулил вятърът от едната страна, буковете оформяха сфери с техните корони, боровата гора зеленееше нависоко, а над нея синьото небе не беше просто синьо, а вълшебно-синьо !  За по-малко от 2 часа изкачихме и трите стръмни баира и стигнахме до заслон Синята стрела. И там имаше хора около масите, някои пируваха, други си почиваха, трети бързаха за Черни връх. Ние се юрнахме право нагоре по голото било и тогава се запознахме с вятъра-скулптор. Отначало ни погъделичка малко, после започна да ни блъска сериозно и колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силно ни мяташе насам-натам като листа ! Така вървяхме цял час, силно наведени,  с камъни в джобовете, криейки се зад пирамидите и зад мижавите клекове, и те, милите, брулени до кокъл. Над язовир Искър се стелеше такава гъста и бяла мъгла - като море ! За жалост слънцето ми държеше контражур и снимките ми  излязоха тъмни. А вятърът щеше да ми отскубне телефона от ръката. Изплаших се, клекнах и коленичих  да снимам, трудно ми беше и малко преди заветния връх щях да се откажа. Увих се с мушамата, която си носех за постеля, вързах я за копчетата и илиците на шушляка, лазех на четири крака и така се добрах до скалата. Не е точно скала, а едно плато с няколко камъни накрая, бетонен стълб, маркиращ върха и каменна пирамида. Бях си наумила, че оттук ще щракам най-много снимки, но щракнах само няколко - вятърът направо ме скубеше като бурен. Легендата разказва, че волът Белчо е паднал тук в пропастта, затова мястото се нарича Белчева скала. За малко и аз да умра като Белчо - когато се приближих до ръба на скалите да погледна надолу (пусто любопитство), вятърът щеше да ме катурне направо в тъй-наречения Казан на Железнишка река. Скрих се зад пирамидата и снимах малко, но вече не можех дъх да си поема: дрехите ми се надуха от вятъра, дробовете ми бяха пълни с вятър, имах усещането че самата аз станах вятър ! Другите туристи бяха поели към Черното плато малко преди Белчева скала и вървяха наведени по пътеката за Черни връх. Други идваха от Черни връх насам, питах ги дали духа горе и те ми казаха, че вятърът е направо ураганен. Питах ги защо не се отказаха, но те само се смееха и не знаеха защо. Имам чувството, че щом са решили да се катерят на покрива на света, нищо не може да ги разубеди, даже природните стихии: ще се катерят до смърт ! Истинските планинари лесно не се плашат.
      На слизане открихме една пътека през клековете, покрай гората, и така се добрахме пак до Синята стрела по-бързо и на завет. А пък като влязохме в гората - пълно затишие: ни полъх, ни шепот. Нищо. За почивка си избрах  горния заслон, където нямаше хора, взех си една възглавница от нара и легнах зад заслона на една слънчева пейчица. Моят спътник отиде да инспектира третия заслон, нов-новеничък, построен между четири бора и покрит с пръст като норвежка землянка.Тук ядох, пих кафе и малко червено винце, колкото за лек, гледах небето и леките облачета, които танцуваха във висините, приемайки различи форми: на тичащо кученце, на торнадо, на великанска глава. Някой надникна и ме попита: как е, хубаво ли е ?  Беше хубаво, да, като в някоя приказка... Бях се отпуснала тотално, бях се стоплила и чак ми стана сънено от толкова блаженство.
      След половин час тръгнахме надолу към Царева махала (за автобус 69) по същия път донякъде, където срещнахме една весела двойка - мъжът беше чех, много приказлив, с чувсто на хумор. Той ни обясни, че можем да слезем направо на Железница и ни показа пътеката. Известно време вървяхме заедно, после те решиха да се помотаят по ливадите а ние продължихме сами. И хоп, ето я НОП ! Това е нископланинската обиколна пътека. Има и СОП - среднопланинска обиколна пътека. Има даже и ВОП - високопланинска обиколна пътека на цялата Витоша с всичките й красоти ! А по НОП срещнахме един колоездач, който ни пита дали алеята ще го изведе на мотел Белите брези. А ние го питахме дали ще ни изведе на чаршията на Железница. Ами да - и едното и другото. Само че пак срещнахме нашия чех и съпругата му - бяха си избрали една кратка и ничия пътека през буковата гора, а ние след тях. Вървяха бързо като зайци и скоро ги изгубихме от очите. А пътеката се изгуби и тя под сухите листа. Стана стръмно и хлъзгаво и не знаехме накъде да вървим. Селото беше наблизо, чуваха се гласове, но такава стръмнина ни разделяше, че оправяне нямаше. И що да сторя ? Извадих мушамата, седнах на нея и се спуснах надолу като на шейна. Мушамата разви главозамайваща скорост, хващах се за дърветата, държах си контра с пръчката и накрая се отказах от този превоз: спуснах се направо по ду*е, листата ми държаха сухо и чисто и някак си се справях със ситуацията. Спътникът ми напредваше бавно но сигурно, прав и на два крака, опирайки се на една дебела тояга. Още малко и- и - и... като се засилих цамбурнах направо в тепавицата, тя ме завъртя няколко пъти и се прибрах вкъщи готова изкъпана !