Разходка до Железница

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5869347405218337713

      Краят на лятото е, бих казала - началото на есента, но е твърде топло все-още, дърветата стоят зелени, макар и малко уморени от дългата жега и липсата на дъжд, и нямат намерение да посягат към жълтия цвят. Е, тук-таме има по някое и друго жълто листо, колкото за лек, но границата на есента отстъпва в полза на лятото.
        А пък аз, след морската ваканция в Несебър, след низ от приятни емоции по разни плажове и уличките на стария град, след невероятните айвазовски вълни, гларуси, медузи, горгони, водорасли, миди, Бургас и неговите трудови хора :) имах нужда от каменното величие на планината, от мириса на борова смола, от стръмни склонове, които да изкача със светлинна скорост, от далечни панорамни гледки към други, още по-високи и стръмни светове! И ето ме на спирката на автобус 98 на бул. Никола Вапцаров, където няма много чакащи и шансът да намеря място за сядане е значителен. Автобусът дойде(по зимното разписание вече), качих се, настаних се удобно на стола и потеглихме към Железница. На Хладилника се напълни до козирката, имаше и колоездачи с колелата, малко туристи(беше работен ден), много местни хора и един белобрад чичко с голяма червена раница на гърба и патронче карнобатска ракия в ръката. През цялото време ме удряше с раницата по главата и си дръпваше жадно от ракийката, а контрольорката минаваше покрай него и нищо не казваше, сякаш беше в реда на нещата човекът да си пийне в градския транспорт като на кръчма и да блъсне хората с омазнената раница, която не искаше да свали от гърба си.  Пътниците слязоха един по едни на Драгалевци, Симеоново и най-вече на Бистрица, и до Железницата пътуването беше пей сърце, ако не се брои миризмата на карнобатския балсам! Дядката с ракийката слезе и той на последната спирка и веднага се настани на една маса на централния ресторант - там му беше на него туристуването и ваканцуването с голямата раница!
      След като пих хубаво кафе на павилиона до чешмата, поех нагоре към поляните край селската река, която бълбукаше доволно и пълнеше тепавицата с пенливи струи. А тепавицата работеше с пълна пара - в нея се въртяха килими, черги, китеници и тем подобни ненужни настилки, в чиито съществуване аз не вярвам и нямам нужда от тях. На " плажа"  имаше малко хора, едно огнище димеше и някой се суетеше край него и се канеше да пече барбекю. Побързах да се отдалеча и да се спася от дима - достатъчно се отравям в София, а сред природата искам само чист въздух и свежест - никакви пушеци и смард на пържен бекон.
    Около бентовете - нудисти. Няма да ги разбера и няма да ги възприема никога! Срамота е да лежиш гол близо до пътеката, деца минават, а и не са приятна гледка тези голи, изпотени и зачервени тела. Поне да се крият в храстите, има къде! Но не! Приватизират си най-хубаите местенца край реката и нито можеш да седнеш наблизо, нито да минаваш без да обърнеш глава.
    По-нагоре  дядо с лилав минзухар на ухото береше дренки. Опитах една - беше кисела.
 - За какво ги берете?
-  За диария.
-  Не ща, аз имам запек :).
-  И аз :).
Обаче все-пак ги береше човекът, нали не струват пари. Tръгнах да търся минзухари, да ги снимам, но не намерих. А предният ден на баира  над Градоман какви прекрасни лилави есенни минзухари имаше! Само че слънцето се отразяваше в тях и ги превръщаше в огледала - не ми излязоха хубаво снимките. Там брах доволно количество шипки и ето ме днес на Железница, където шипки почти няма, нито глог, минзухари пак търся. Стигнах чак до сипеите в началото на казана, снимах гората, долината и реката с каменните джакузита направени от мераклии с помощта на баба Меца, черното плато между Белчева скала и Академик, златните папрати, червените оскруши, снимах си и туристическата чанта за петно(цикламено) насред изгорелите бели високи треви...
    Четири часа се мотах из поляните, влязох в гората на казана, където открих една мушамена синя шатра скрита между дърветата и около нея пчелни кошери - някой таен пчелар се подвизаваше там. После се върнах и поех по коларския път вляво, към главната пътека за Академик, онази със зимната маркировка. Миналия път там за малко да настъпя змйиче - приличаше на парче огъната тел и не го видях. Стигнах до извора под липата, освежих се, измих си лицето и пих ледена планинска водица... Снимах веселите  оскруши натежали от червени плодове и се качих на големия слънчев  баир, по който минава горният път за Бистрица. Много ми харесва тази млада борова горичка там - не знам дали е специално посадена или сама е поникнала от шишарки, но борчетата са идеално равни, на една и съща височина, подредени като войници, гъсти, бодливи, зелени, ухаещи на смола - красота! Под тях има цял лабиринт от скривалища, бърлоги и пътечки направени от някакви животинки,  даже са си маркирали и входовете с аки, да не влиза никой освен тях.  Смешно ми стана, когато видях подобен " вход" с мравуняк в началото, а на върха на мравуняка грижливо оставено ако. Та на въпросното незнайно животинче това му е визитната картичка и табелата на вратата! Лисица ли е, какво ли, не знам. Но щом си маркира територията, значи е хищник. (Трябва и ние да правим така.:)) Продължих по този път донякъде, снимах София в далечината, намерих даже и няколко сърнели с чорапче на крачетата и снимах и тях.  После се върнах на Железнишка река. Нудистите не бяха и помръднали от местата си, а само се бяха обърнали от една кълка на друга зачервени като варени раци. Четири часа печене на слънце не е шега работа!
     Седнах на брега далеч от тях, ядох круши медни, люшнах си краката над водата, развалих едно огнище с голям кеф и с камъните преустроих брода така, че хем да тече реката по-свободно, хем да може да се преминава по него. Инспектирах зорко и поляната на другия бряг, но освен визитните карти на кравичките пасящи наоколо, друго нямаше. Ех, къде сте, минзухари? Няма ви... Ще се наложи да туристувам скоро и на Бистрица или на Симеоново, да ви намеря и снимам, само дано временцето се задържи хубаво! Може и облаци да има, стига да не е много студено. Хайде, чао, Железница, беше ми приятно, но стига за днес, връщам се в моята бърлога в София.

Витошки малини

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5913160457049030433

     Денят започна с горчивина, но завърши сладко. Защо ли започна така? Заради група вулканични колоездачи, които качиха десет големи велосипеда на автобус 93, на автогара Хладилника, и през целия път до лифта вдигаха врява и се държаха нагло и цинично с пътниците. Възникна словесен конфликт, питах ги къде им е възпитанието и културата и дали един немец, англичанин или французин би си позволил такива волности в обществения транспорт. Но тях културата не ги интересуваше, контрольори нямаше никакви а шофьорът каза, че не може да им забрани, защото ще го набият!?  Въпросните момчета сложиха едно грозно петно на лицето на този хубав спорт - планинското колоездене.
     Качихме се на седалковия лифт, беше доста хладно след нощния дъжд, зелените  борови шишарки бяха замръзнали и от нослетата им висяха ледени перли. На Голи връх ни чакаше цяло ветрило от пътеки: към Черни връх, Алеко, Златни мостове и платото - докъдето ти душа поиска... Тръгнахме първо към Алеко по долната алея - 15 минути път - и видях  интересно изсъхнало дърво с форма на конче. Навлязох в клека да го снимам и така открих узрелите малини, които ми подсладиха настроението. Брахме около килограм и нещо, ядохме по някоя-друга и се мотахме там два часа. По-нататък - безбрежие и магия: синьо небе и панорамни гледки, шарени цветя, свежи борчета, заоблени камъни, чист прохладен въздух и топло слънце - просто балсам за душата... Преминахме каменната река по счупения мост с прогнили стъпала и парапет(там, където ги имаше). Някой преди нас беше пропаднал и счупил три дъски наведнъж. Няма ли начин да се поправи този мост? Трябва само малко дървен материал и още толкова дървени глави и готово. Ако трябва да дадем по левче и да съберем сумата, толкова народ минава - ще стане за ден. На Алеко седнахме на масите пред любимото ни трайно неработещо заведение и хапнахме в компанията на същите добри познати кучета, които и този път се облажиха с по-хапка от нас - улавяха ги направо във въздуха. Като ни видяха, че си тръгваме, веднага се махнаха и те да си търсят нови приятели на кучешкия и на човешкия  Гугъл +. Поехме нагоре към платото, заобиколихме откъм горния край каменната река и тръгнахме към Златни мостове(на езика ми беше "пясъци", ах, морето!).  Черни връх стоеше накачулен, обвит в черни облаци и нямаше намерение да се проясни. Така че ще бием 8 километра до Златните, ще се моткаме по платото, ще гледаме и снимаме, ще дишаме, ще се радваме на всичко наоколо! Много е красиво там!
    Първо отидохме при парапланеристите, които се спускаха от скалите с огромните си копринени крила и кръжаха високо над София без да се страхуват от падане. Възхищавам им се - тези хора имат небесни  души и кураж, не шега! От "техните"  скали снимах и аз далечините и, този път, благодарение на вятъра, имаше добра видимост.  Дъждът, и той, беше измил " нещата и душите" и снимките ми излязоха сравнително добре - доколкото са му възможностите на телефончо. Една симпатична съпруга на парапланерист ни почерпи със смокини - благорарим ти, Иляна, за хубавия жест!  Върнахме се на основната алея, минахме покрай Ушите и Камен дел, газихме по огромен и пухкав килим от боровинки  край околните скални грамади. Боровинки нямаше, само листа. После се спуснахме надолу по атрактивната панорамна пътека, към Златните, срещнахме туристи бол, чуждоземни и туземци, и всички ни се радваха на малините като малки деца! А ние се радвахме на тяхната радост! Това лято реколтата от горски плодове е малка заради сушата и всяка малинка и боровинка е повод за възхищение пред щедростта на планината! Горкичката ми тя!
     Накрая на платото започва гората - дълга и сенчеста, суха или зелена, здрава или нападната от бръмбара корояд. Следват и малки полянки покрити с малинак, каменни реки и дървени мостчета, канари, лилави цветя, паднали смърчове с най-различни форми и с коренищата нагоре - емоция на ръба, нещо различно от София, нещо удивително, друго измерение, хипноза и филм science fiction.
     Преди хижа Бор(неработеща) има чешма - напълнихме си шишенцата, посмяхме се с другите зажаднели туристи, като им казах, че водата има вкус на черни боровники примесени с малини и есенно слънце. "Хайде, стига, бе!" възкликна някакъв работник от Владая(какво правеше там не знам, въртеше се около заслона) и съвсем беше готов да повярва. Рояци мушици ни заобиколиха с коварното намерение да ни влизат в очите. Замахнах с тояга и с ръце - полза нямаше, бяха на облак. Около извора - джунгла от листа като чадъри и жълти цветя. Пак диво и красиво, пак балсам за душата. Умълчах се. Широката пътека ни подаде ръка и ни помогна да преодолеем препяствията от остри камъни и плетеницата от смърчови коренища. Ех, значи, обувките с грайфери не вършат работа тук: нужни са тънки и леки гуменки, чрез чиито подметки да усещаш формата на камъка, да се сливаш и сприятеляваш с него.
    Но и таз' пътека свърши като сън, превърна се в друм широк покрит със сухи борови игли и ограден със суха борова дантела - велико артистично дело на същия корояд Пикасо. Гъстите сенки станаха рехави, приближаваме Златните. Море от коли! Дим, пушеци, огньове, барбекюта - не искам да си спомням за тях. Върнахме се в София с автобуса на Лидл, след като чакахме на опашка цял час. Благодарим и на Лидъл за този подарък.
    Веднъж стигнала у дома веднага се захванах на работа и направих конфитюр от витошки малини - един голям буркан и още малко. Опитах го - има невероятен аромат на нещо диво, планински вятър и есенно слънце!

Обещание за Погледец

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769

  Отново не можахме да намерим хижа Погледец (неработеща) и местността Катунище. За втори път. Първият път тръгнахме по река Бистрица нагоре, през бранището, и стигнахме до Алеко, а пътека за Погледец не открихме. Не че много ни трябва този Погледец, но нали се мъдри някъде там, на билото между двете реки, Евгени го е посетил много пъти преди доста години и си спомня, че поляната наоколо беше пълна със жълт кантарион и други шарени билки - просто чудо! А  какви панорамни гледки се откриват само: виждат се планини и села, или поне маранята и смога над тях, имаш простор пред себе си докъдето ти стигнат очите!
    Днес избрахме пътеката, която върви по Янчовска река и стига чак до Алеко. Видях на картата, че от нея се отделя друга, за Погледец. След  30 минути ходене(по улиците С.Стамболов, Шипка, Алеко, Върла поляна и Янчовска река) стигнахме до "плажа" - едно изкуствено сърцевидно езеро, маси, пейки, павилион, кокетни мостчета над пенливата река, и, за съжаление, боклуци оставени там от пикникуващите непукисти - колко тъжно! Голяма табела "Природен парк Витоша" ни посрещна и изпрати в света на приключенията, по горски друмища. Там някъде има останки от тракийско селище - така твърди картата на Гугъл - ние не ги видяхме. Но реката е, наистина, красива и игрива след дъжда, тече на подскоци и водопадчета от бяла пяна, ромоли и пее и хич не й дреме за Погледец, кантарион и други такива. Бреговете й са осеяни с огромни листа, като чадъри, изпод изсъхналите смърчове надничат жълти цветя, мирише на борова смола, на рохкава горска пръст, на горчиви корени от изкоренените букови дървета. Във въздуха се усеща и някаква есенна мекота - септември не е далече - и скоро ще усетим и есенна острота, и дъх на зима, и... не ми се мисли! Срещнахме няколко души устремили се към Алеко, питахме ги за нашата хижа, но нищо не знаеха. Един татко си беше настанил бебето високо, в туристическа раница, над раменете, и направо летеше нагоре, пърхаше като пеперуда, едва докосвайки земята със щеките.
    Стигнахме до НОП - дотук добре! Наляво - кеф ти Железница, надясно - кеф ти Симеоново, напред - кеф ти Алеко, а за Погледец ни дума, ни вопъл, ни стон! Давай за Алеко и това е! Снимах де що видях, ама нали в гората светлината е мижава и телефонът ми обръща всичко на сметана. Все ще оцелее по-нещо от сниманото, не че ми трябва, но колкото за лек. И тук си задавам въпроса защо снимам - не може ли просто да си минавам, да се радвам на видяното и толкова? Не, не мога - имам нужда да предам нататък, ако не на други, на себе си, в себе си. Така емоцията се мултиплицира, става филм, кислород и живот.
    Чудото се появи на следващия маркировъчен стълб: Табела! Стара, избеляла, ръждясала, очукана и олющена, а на нея, плахи, сънливи, почти нечетливи - буквите П и О.  Погледецът  ще да е, съмнение няма! Стрелата, жълта, показва все напред редом с друга, зелена, за Алеко. До самия разклон имаше още път, не шега. Ето го и него, наляво, качва се по стръмния склон и пет пари не дава. Маркировката, обаче, е червено-оранжева, а не жълта. Но друг кръстопът няма, друга пътека йок, така че поехме по тази. Наоколо - смърчова гора, суха и зелена, тук-таме бетонни колчева, на които пише: резерват + номер еди кой-си. Боже - в резервата сме, спасение няма! Нещо много му имам аз страха  на тоя резерват. Хубавият друм ни дърпа яко нагоре, пухтим и вървим, чухме пукот на счупено клонче - някаква живина се спотайва там, между тъмните стволове, а сухите листа шумолят. Изплаших се. Горо, нямаш ли край? Поляно, къде си?  Поляната - и тя се показа, но доста по-късно: треви и храсти до небето, а в далечината - планини. Зарадвах се на това обещание за панорама, ускорих крачка, шмугнах се в треволяците и... повече нищо не видях - потънах в тази джунгла. Отново разклонение, отново чуденка: а сега, накъде? Гледаме нагоре - май натам трябва да свърнем. Гледаме надолу - гравитацията и умората ни дърпа като магнит. И решихме да се върнем в Бистрица, да затворим кръга и да разберем, откъде, аджеба, трябваше да тръгнем. Откъснахме си по една ябълка от хилава овошка - бяха зелени, но вкусни. Навлязохме отново в гората, а пътеката премина в коларски път, широк и удобен, осеян със шишарки. Спряхме  да си починем, седнахме на мекия като тапицерия горски мъх и пихме кафе. Между рехавите смърчове играеха слънчеви лъчи, мястото излъчваше спокойствие и сигурност. После разбрахме, че НОП е наблизо. Завихме наляво и след доста вървене се озовахме пак на прочутия плаж. Е, поне не се изгубихме по разни джендеми, а Погледец оставяме за другия път.

Приключения на Алеко фест

  

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5916123035197012385

     Отивам в планината като на война: la lutte contre soi même, je la connais. И тази против сивото и клишеизирано ежедневие, против комерсиалното общество,  стоманобетона, автомобилите, моловете, дискотеките,  шума, тълпите... Отивам там за да се сливам с природата, да забравя за себе си и за другите,  да не мисля за нищо, да дишам чист въздух, да се страхувам от мечки и от високото, да ям боровинки, да каталясам от ходене, да пия изворна вода, да ме брули вятърът, да се разтварям в маранята, да ме няма...
    Поради късното ставане, днес щяхме да ходим само до Южния парк и да гледаме пясъчни скулптури. Но аз не съм паркова, нито пясъчна, и не ми допадат парковите явления(няма да ги изброявам тук).  Тъй че прежалихме по 4 лева на калпак и взехме автобус 66 до хотел Морени. Стари и млади говореха разпалено, на висок глас, и ръкомахаха(ха-ха!) сякаш плуваха в думите, които нямат място от въздуха и с мачете си преправят път. След почти  час таралянкане  в съпровод на крякане, квичене, цвилене, кудкудякане, блеене и др. оборски звуци се добрахме до Морени. Возилото кацна на паркинга и си изтърси съдържанието от кашкавал, извара и други подобни туристи с минижуп и сандали-джапанки с подметки тип БТР. Имаше и колоездачи барабар с колелата, заемащи една трета от автобуса.
    До Алеко продължихме всички пеша, а там сякаш се беше преместил центърът на столицата, толкова много коли и хора имаше, лифтът работеше с пълна пара, ресторантите бяха пълни с клиенти дошли дотук да хапнат кюфтета и да пият бира - екзотика недостъпна в града. На всеки врат - фотоапарат, на всеки камък - фотосеанс. Един татко си снимаше розбонбоновото момиченце насред каменната река,  а то позираше почти професионално,  манекенстваше и се глезеше до припадък и не искаше да слиза оттам. Наоколо се мотаеше едно жълто опърлено псе, друго, черно-бяло "улична превъзходна", домашни пуфита-муфита, хъскита-мъскита и ни помен от лисици, чакали, мечки и друга фауна характерна за високопланинския пояс.
   На едно туристическо пано имаше, обаче, информация за живота на мечите и съвети как да се пазим от тях. Там пишеше, че мечките могат да бъдат много близо до нас, в гората, но да не ги виждаме, ако те не искат. Странно! Щом са толкова силни в сравнение с хората, защо не излизат да ни плашат малко, да се изправят на задните крака и да реват: " Мамицата ви туристическа!", а после да се смеят и да кажат: "Майтап, бе Уили!"
     Тръгнахме по ВОП за Железница в търсене на силни усещания, на нещо средно между Бистришко бранище и космическа катастрофа. Беше много диво и красиво: скали, орли, морени(които, всъщност, не са морени, защото на Витоша не е имало ледникова дейност, а само ерозия), клек, скелети на изсъхнали или изгорели смърчове,  малинаци без малини, боровинкови площи без боровинки, синя тинтява, други розови и жълти цветя, фасове и салфетки,  панорамни гледки към гората пострадала от пожар, към София и далечните сини планини... Срещнах млади хора с чувство на хумор и след като ги поздравих, ги попитах: " Баба Меца вкъщи ли е?" Усмивка и учудване: "Ааа..."
      По-нататък пътеката ставаше екстремна, поне за мен, трябваше да се премине каменна река без парапет и тук се отказах и се върнах към стадото.  Едно заведение не работеше, за наше щастие, и седнахме и ние, като нормални хора, на пейките пред дървените маси. Хапнахме сандвичи и ябълки, пихме вода и си починахме преди големия хоп - завръщането пеша в София. На Алеко случихме Алековите празници и музикално мероприятие по този повод. На импровизирана сцена щъкаха възрастни хора облечени в жълти, зелени и оранжеви тениски с логото да съответното туристическо дружество. Швейцарският хор "Планинарска песен", в съпровод на акордеон, изпълни йодлера " Плашим мечки всякакви" :) . Последваха и други хитове, но не останахме да ги слушаме, защото тишината ни зовеше другаде.
    По пътя към София малко се изгубихме, понеже тръгнахме по шосето вместо да хванем гората, и то съвсем съзнателно, за приключение. А после се оказахме в капан на самото шосе и тук пътека, там пътека - няма я пътеката, а покрай нас автомобилите не спират да фучат. Най-сетне стигнахме до един завой, където имаше отклонение и табела: Витошко лале. Мандахерцахме се по този път до някакви запустели почивни станции, минахме под кабините на лифта за Симеоново, но лалето не се показваше, и, знаейки от опит, че на табелите не бива да се вярва, пак се върнахме на милото шосе! Само да не ни баламосва така чак до Драгалевци! И... радост голяма: на един клон видях стара дървена прогнила табела с надпис: Симеоновски езера!  Написаното едва се различаваше, кой знае от колко години стоеше там! Тръгнахме с леки сърца по тази немаркирана и необоротна пътека, тясна, кална, камениста (а може би и меча, и глиганска, кой знае) и не след дълго чухме говор и кучеши лай. Между заплетените в истинска джунгла дървета се показа стара постройка със счупени стъкла. Въоръжих се яко с два дебели пръта и пердаших надолу, дим да ме няма. На малка полянка - прогнила колибка, а до колибката - хора! Ха, добър ден, ах, колко ви се радвам! На правилен път ли сме - дааа! и даже не остана много, а само около час до Симеоново. Браво и ура! По-надолу пък срещнахме други куражлии, тръгнали тепърва да покорят гората докъдето им стигнат силите!  "Накъде сте тръгнали по това време?" "А, има време." "Няма." Усмивки и чао! Набутахме се в някаква джунгла от високи треви, големи листа и малинаци, само защото оттам идваха гласове, вещаещи края на мъките. Ах, ето го и НОП(нископланинската обиколна пътека). Ето го и разклонът за Симеоново - спасени сме. Запалихме фитила на гащите с перка и отлетяме към езерата, които бяха пресъхнали от продължителната суша, както и чешмата до тях. Да, но нали сме живи и какво ли не сме видели и преживели - кой е като нас! Луп на 98, и луп на метрото, и луп вкъщи. Това е.

Tom Jones - Тhe green, green grass of home

http://www.youtube.com/watch?v=WN3ME-rgpws

 Iarba verde, verde de acasă

Cobor din tren în orășelul meu natal -
Toate-s la fel, nimic nu s-a schimbat,
Îmi ies iar înainte mama și tata,
Pe drum vine în fugă și draga mea Mary
Cu păr auriu și buzele ca cireșele.
Ce plăcut e să mângâi din nou
Iarba verde, verde de acasă!

Da, toți au venit să mă întâmpine,
Toți mă strâng în brațe bucuroși.
Ce plăcut e să mângâi din nou
Iarba verde, verde de acasă!

Casa noastră veche încă se mai ține,
Doar vopseaua-i scorojită pe-alocuri,
Văd și stejarul bătrân în care mă jucam altădată.
Pe poteci voi hoinări din nou cu Mary
Cea cu părul de aur și buzele ca cireșele. O, Doamne!
Ce plăcut e să mângâi din nou
Iarba verde, verde de acasă!

Dar mă trezesc ca dintr-un vis, totul dispare,
Sunt închis între patru pereți cenușii.
Un înger și un preot bătrân stau de veghe,
Ei mă vor duce de mână în zori,
Să mângâi pentru cea din urmă oară
Iarba verde, verde de acasă.

Da, toți vor veni să mă întâmpine
La umbra stejarului bătrân,
Și să mă îngroape în pământul
De sub iarba verde, verde de acasă.


Превод от английски: Google + Lucia Sotirova


Тhe green, green grass of home

The old home town looks the same,
As I step down from the train,
And there to meet me is my mama and papa
Down the road I look and there runs Mary
Hair of gold and lips like cherries
It's good to touch the green, green grass of home

Yes, they'll all be there to meet me,
All creatures smiling sweetly
It's good to touch the green, green grass of home

The old house is still standing,
Though the paint is cracked and dry
And there's an old oak tree that I used to play on
Down the lane I'll walk with my sweet Mary
Hair of gold and lips like cherries
It's good to touch the green, green grass of home

Then I awake and look around me
Cold gray walls surround me
And I realize that I was only dreamin'
There's a guard and there's a sad old padre
Arm and arm we'll walk at daybreak
Agaïn I'll touch the green, green grass of home

Yes, they'll all be there to meet me
In the shadow of that old oak tree
As they lay me beneath the green, green grass of home

*

Зелената трева на моя роден дом

Родният ми град изглежда същият,
Когато слизам от влака.
И да ме посрещнат тук са мама и татко.
Надолу, по пътя, идва, тичайки, Мери
С коса от злато и устни като череши.
Колко е хубаво да докосна зелената,
Зелената трева на моя роден дом!

Да, всички те са дошли да ме посрещнат,
Всички  ме прегръщат усмихнати.
Колко е хубаво да докосна зелената,
Зелената трева на моя роден дом!

Старата ни къща все още се крепи,
Макар че боята е напукана и се лющи
Ето го и старият дъб, в който си играех някога.
По пътя пак ще вървя с моята сладка Мери
С коса от злато и устни като череши... Господи!
Колко е хубаво да докосна зелената,
Зелената трева на моя роден дом!

Но се събуждам и се оглеждам наоколо:
Четири сиви стени  ме обграждат
И осъзнaвам: да, аз само сънувах.
До мен стои един страж и един стар и тъжен отец
За да ме водят за ръка на разсъмване,
Отново да докосна зелената,
Зелената трева на моя роден дом.

Да, всички те ще дойдат да ме видят,
Под сянката на стария дъб,
И да ме положат под зелената,
Зелената трева на моя роден дом.

*

Синята стрела

     Хайде да ходим до Синята стрела! Къде е тази шантава стрела не знаем, а как се стига до там още по-не знаем... Някои върли планинари казват: по Железнишка река, през казана. А други, по-умерени: от Ярема нагоре по баира, понеже е по-малко стръмно, има и равни участъци, а гледките са приказни - всички планини и далечни села се виждат като на длан. Хубаво - нека да е от ... Царева махала :). До Железница пътуваме пак с любимия 98, там пием студена вода и горещо кафе на пейка, в центъра, ей така, за разнообразие, а после се запътваме към горната спирка на 69, който ходи до Царева махала. И ето ни най-сетне в началото на самата пътека, гледайки учудени простреляните табели, на които пише: Забранено за коли, мотори и други подобни. Някой много ядосан купонджия-автомобилист е стрелял по забраната! Защото мнозина се хвалят, че на онзи праисторически Заслон са си спретнали хай-яките купони за рождени дни или просто без никакъв повод. Лошо. В планината трябва да е тихо и чисто, да се чуват само птичките и вятърът, а не да кънти музика и пиянски гласове. Но спазва ли някой нещо в тази държава?
    Тръгваме яваш-яваш нагоре, мъкнейки  черните си мисли по черния път до слънчевия баир, който ни поема доволен, със слънчева усмивка: рядко минават човеци оттук. Високите златни треви ни заобикалят и увиват с тяхната коприна, над  лилавите тръни стършели жужат, далечните сини и тъмно-сини планини приличат на развълнувано море... Мирише на изгорели билки и жежко лято... Натъжавам се от толкова разпиляна красота, скътана по ливади и хълмове, извън бетонната завеса на града. Малцина имат очи да я виждат и душа да й се радват. А през почивните дни толкова народ се изсипва край реката за да пече пържоли и да пие бира(разбира се, с автомобили - че как!) и си оставят там боклука и отпадъците да ги прибере някой друг.
   Баирът ме носи на ръце, къде стръмен, къде полегат, после ме пуска и казва: " върви - няма начин тук да се изгубиш, а другаде, в себе си". Вървя и плача скришом, навътре: за всяка крачка по една сълза, за всяка златна трева по една усмивка, за всяка буболечка по една добра дума на буболечи език...
   По някое време пътеката направо се катери вертикално, задъхвам се, на всеки няколко метра си почивам. Тук-там малинаци опоскани до последната малина, а наоколо тревата е смачкана като с валяк.  Баба Меца ще да се е въргаляла тук. Страхувам се, а половинката ме успокоява: " от какво да се страхуваш, не разбирам". Но аз знам защо се страхувам: страхувам се, защото знам. Мецани има, особено около Железница, даже са ги видели по туристическите пътеки да се шматкат спокойно.
   Не, не мога повече! След малко ще се откажа - няма да я търся  таз' стрела - синя, червена, каквато ще да е! Сигурно се кипри някъде нависоко, нямам сили за нея. А за Белчева скала още по-малко! Само да стигна ей, там, накрая на младата борова горичка, ей, там... Господи! Какви красиви жълти цветя надничат от една малка полянка! Снимам ги, снимам и планината, и низината, и далечината... И... що да видя, вдясно, до старата смърчова гора: Заслона! Или Заслоните, защото са два: Синята стрела 1 - бяла, схлупена колибка, и Синята стрела 2 - друга  схлупена колибка. Ах, миличките ми те! Наоколо шава някакъв турист - оказа се постоянното присъствие на базата. Питам го дали той се грижи за къщурките и ми отговаря, че никой не се грижи. Идвал тук всеки ден от София(хм! дали?), понеже няма друго за правене, боядисал е масите, пейките, лакирал ги е и сега строи нов заслон(почти е готов): щура, романтична постройка от чамов материал между четири бора! А на покрива - тераса! Радвам му се - по-добре да има някой тук, да се грижи, иначе купонджиите ще изпотрошат всичко. Питам го - има ли мечки, а той - неее, само една видях да минава по пътя за хижа Академик, само една, и то преди месец... Ей, добре, му отвръщам, но нали мечката няма да дойде и да се подпише тук, че е минала... Минава си тя или те - брр!
   Има два извора, водата е ледено-студена и вкусна: имаш чувството, че извира направо  от небето, а не от земята. Има нарове, одеяла, чинии, лъжици, вилици, чаши и книга за гости, пълна с най-разнообразни бисери от сорта: " Асен и Касандра са били тук в четвъртАк. Не сме спали на палатка сме. Брахме 54 кг боровинкА."
   Спътникът ми легна да си почине на слънчева пейка, насред малинака(за който забравих да спомена), а аз тичах по склона нагоре, и още по-нагоре, и хайде още малко, барем да я зърна тази Белчева скала. Не я видях, спотайваше се зад гората. Видях Плана, Лозенска планина, едно парче от Рила, села като гнезда, сгушени между баирите, видях небе, облаци и вятър, видях душата на деня как припка по склона осеян с рододенрон и златни камъни.
   Сега ще трябва и да слизам оттам и да свърши разказът.
Връщам се бавно и внимателно, взимам си раницата и се сбогувам с "пазача". Навлизаме в боровата гора, по друга странична пътека, а там - огромен малинак! Има и узрели малини, за мое учудване, берем и ядем, но нещо нямам търпение... А и не смея да подяждам мецаните, нека да има за тях.  По алеята, идваща откъм казана, някакъв силует също бере малини. "Жена ли е?" - пита моят спътник. "Мечка със шапка." - отговарям аз. Не след дълго силуетът ни настигна и се оказа, все-пак, жена. Слизаме заедно до Царева махала, където свършва и разказът, и пътят и емоцията... почти.
   Сбогом, Синя стрела, и до нови срещи! Съвсем скоро мислим да се юрнем и към Белчева скала, а може и до Черни връх да стигнем - я къде е пущината!

ПП Не след дълго ходихме и до Белчева скала и я отметнахме и нея в списъка на покорените от нас Витошките върхове. Ха така! :)

   

По бистришки джендеми

(или едно съвсем банално шматкане)

    Разбрах от нета, че в момента на Витоша има десетина мечки, глутница вълци, подивели кучета, които гонят глигани, една бясна лисица и по някой и друг хищен заек. А половината от мечките обитават Бистришко бранище. Та от тях се страхувам, когато се разхождам в природния парк. Но в горите над Бистрица видяхме само две уплашени сърни, един кълвач и двама екстремни колоездачи-болид. В този ден тръгнахме нагоре, покрай манастира Св. Петка, между вили и могили, до Марина поляна. Хубаво място, откъдето се вижда и София, и Плана планина, и Чернио връх  и Южна Америка се вижда, ако се взираш добре! И какви цветя има само: еньовчета, маргаритки, тръни-крале до небето, блатни памучета, диви карамфилчета - цяло поле... и все така до утре сутринта! Та, за къде бяхме тръгнали? Забравих. Но със сигурност стигнахме! И точно там, а не на друго място.
    Временцето беше едно слънчево и половина, духаше лек ветрец, птичките чуруликаха, тревите шушукаха, Черни връх примамливо ни намигаше и подканваше отдалеч. Този път не, мерси - само ще изследваме. След като се оттегчих да снимам панорами потънали в мараня, тръгнахме двамата нагоре, покрай боровата гора, пресякохме нископланинската обиколна пътека и поехме по другата, стръмната, на серпентини, за да изследваме, да открием, да трупаме информация на живо. Може да потрябва, ама надали. Покрай пътя - дребни, ожмулени малини, лилави и бели непознати гъби, високи жълти цветя и кория до безкрай: брезова, букова, смърчова. Доста трябва да сме вървели докато, внезапно, между дърветата  проблесна някакъв неидентифициран бетонен обект - какво ли ще да е това? Изведнъж пред нас се показа с цялото си великолепие междинната станция за летящи чинии Симеоново - Алеко. А на двора, на дълга маса, до каменен грил, седмина развеселени извънземни по работни облекла ядяха кебапчета и пиеха нещо, не зная какво. Нарекох ги "седморката на Блейк". Питахме ги за туй, за онуй, показаха ни къде е чешмата, обясниха ни, че до Витошко лале има около половин час и си продължиха разговора, за това че някакви си землянки им говорят на "ма". Ами прави бяха съществата: правилно би било на "бе". На алеята, незнайно защо, бяха нарисували с жълта боя знак за радиоактивност.
    Но стига толкова пионерска дейност за днес, и след тази среща от трети вид, понеже не сме далеч от страшното Бистришко бранище, решихме да не си търсим белята и да се приберем. На разклона на НОП, за да си разнообразим трасето,  не слязохме пак на поляната, а свихме надясно по пътеката, виеща се между стари, заплетени, изсъхнали смърчове - все едно гората на ужасите от филмите. И не след дълго открихме следи от цивилизация: тоалетна хартия, салфетки и една бананова кора! Ами ако мечката я надуши и тръгва да я търси? Какво ще правим тогава?  Абе, не е добре да се скиташ сам из гората, нито по двойки. Само в група и със звънчета вързани за крачолите. Хайде, връщаме се - по река Янчовска надолу, бегом към центъра на Бистрица - голям дистрикт, голямо нещо.



https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769