Разходка до Железница

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5869347405218337713

      Краят на лятото е, бих казала - началото на есента, но е твърде топло все-още, дърветата стоят зелени, макар и малко уморени от дългата жега и липсата на дъжд, и нямат намерение да посягат към жълтия цвят. Е, тук-таме има по някое и друго жълто листо, колкото за лек, но границата на есента отстъпва в полза на лятото.
        А пък аз, след морската ваканция в Несебър, след низ от приятни емоции по разни плажове и уличките на стария град, след невероятните айвазовски вълни, гларуси, медузи, горгони, водорасли, миди, Бургас и неговите трудови хора :) имах нужда от каменното величие на планината, от мириса на борова смола, от стръмни склонове, които да изкача със светлинна скорост, от далечни панорамни гледки към други, още по-високи и стръмни светове! И ето ме на спирката на автобус 98 на бул. Никола Вапцаров, където няма много чакащи и шансът да намеря място за сядане е значителен. Автобусът дойде(по зимното разписание вече), качих се, настаних се удобно на стола и потеглихме към Железница. На Хладилника се напълни до козирката, имаше и колоездачи с колелата, малко туристи(беше работен ден), много местни хора и един белобрад чичко с голяма червена раница на гърба и патронче карнобатска ракия в ръката. През цялото време ме удряше с раницата по главата и си дръпваше жадно от ракийката, а контрольорката минаваше покрай него и нищо не казваше, сякаш беше в реда на нещата човекът да си пийне в градския транспорт като на кръчма и да блъсне хората с омазнената раница, която не искаше да свали от гърба си.  Пътниците слязоха един по едни на Драгалевци, Симеоново и най-вече на Бистрица, и до Железницата пътуването беше пей сърце, ако не се брои миризмата на карнобатския балсам! Дядката с ракийката слезе и той на последната спирка и веднага се настани на една маса на централния ресторант - там му беше на него туристуването и ваканцуването с голямата раница!
      След като пих хубаво кафе на павилиона до чешмата, поех нагоре към поляните край селската река, която бълбукаше доволно и пълнеше тепавицата с пенливи струи. А тепавицата работеше с пълна пара - в нея се въртяха килими, черги, китеници и тем подобни ненужни настилки, в чиито съществуване аз не вярвам и нямам нужда от тях. На " плажа"  имаше малко хора, едно огнище димеше и някой се суетеше край него и се канеше да пече барбекю. Побързах да се отдалеча и да се спася от дима - достатъчно се отравям в София, а сред природата искам само чист въздух и свежест - никакви пушеци и смард на пържен бекон.
    Около бентовете - нудисти. Няма да ги разбера и няма да ги възприема никога! Срамота е да лежиш гол близо до пътеката, деца минават, а и не са приятна гледка тези голи, изпотени и зачервени тела. Поне да се крият в храстите, има къде! Но не! Приватизират си най-хубаите местенца край реката и нито можеш да седнеш наблизо, нито да минаваш без да обърнеш глава.
    По-нагоре  дядо с лилав минзухар на ухото береше дренки. Опитах една - беше кисела.
 - За какво ги берете?
-  За диария.
-  Не ща, аз имам запек :).
-  И аз :).
Обаче все-пак ги береше човекът, нали не струват пари. Tръгнах да търся минзухари, да ги снимам, но не намерих. А предният ден на баира  над Градоман какви прекрасни лилави есенни минзухари имаше! Само че слънцето се отразяваше в тях и ги превръщаше в огледала - не ми излязоха хубаво снимките. Там брах доволно количество шипки и ето ме днес на Железница, където шипки почти няма, нито глог, минзухари пак търся. Стигнах чак до сипеите в началото на казана, снимах гората, долината и реката с каменните джакузита направени от мераклии с помощта на баба Меца, черното плато между Белчева скала и Академик, златните папрати, червените оскруши, снимах си и туристическата чанта за петно(цикламено) насред изгорелите бели високи треви...
    Четири часа се мотах из поляните, влязох в гората на казана, където открих една мушамена синя шатра скрита между дърветата и около нея пчелни кошери - някой таен пчелар се подвизаваше там. После се върнах и поех по коларския път вляво, към главната пътека за Академик, онази със зимната маркировка. Миналия път там за малко да настъпя змйиче - приличаше на парче огъната тел и не го видях. Стигнах до извора под липата, освежих се, измих си лицето и пих ледена планинска водица... Снимах веселите  оскруши натежали от червени плодове и се качих на големия слънчев  баир, по който минава горният път за Бистрица. Много ми харесва тази млада борова горичка там - не знам дали е специално посадена или сама е поникнала от шишарки, но борчетата са идеално равни, на една и съща височина, подредени като войници, гъсти, бодливи, зелени, ухаещи на смола - красота! Под тях има цял лабиринт от скривалища, бърлоги и пътечки направени от някакви животинки,  даже са си маркирали и входовете с аки, да не влиза никой освен тях.  Смешно ми стана, когато видях подобен " вход" с мравуняк в началото, а на върха на мравуняка грижливо оставено ако. Та на въпросното незнайно животинче това му е визитната картичка и табелата на вратата! Лисица ли е, какво ли, не знам. Но щом си маркира територията, значи е хищник. (Трябва и ние да правим така.:)) Продължих по този път донякъде, снимах София в далечината, намерих даже и няколко сърнели с чорапче на крачетата и снимах и тях.  После се върнах на Железнишка река. Нудистите не бяха и помръднали от местата си, а само се бяха обърнали от една кълка на друга зачервени като варени раци. Четири часа печене на слънце не е шега работа!
     Седнах на брега далеч от тях, ядох круши медни, люшнах си краката над водата, развалих едно огнище с голям кеф и с камъните преустроих брода така, че хем да тече реката по-свободно, хем да може да се преминава по него. Инспектирах зорко и поляната на другия бряг, но освен визитните карти на кравичките пасящи наоколо, друго нямаше. Ех, къде сте, минзухари? Няма ви... Ще се наложи да туристувам скоро и на Бистрица или на Симеоново, да ви намеря и снимам, само дано временцето се задържи хубаво! Може и облаци да има, стига да не е много студено. Хайде, чао, Железница, беше ми приятно, но стига за днес, връщам се в моята бърлога в София.