Обещание за Погледец

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769

  Отново не можахме да намерим хижа Погледец (неработеща) и местността Катунище. За втори път. Първият път тръгнахме по река Бистрица нагоре, през бранището, и стигнахме до Алеко, а пътека за Погледец не открихме. Не че много ни трябва този Погледец, но нали се мъдри някъде там, на билото между двете реки, Евгени го е посетил много пъти преди доста години и си спомня, че поляната наоколо беше пълна със жълт кантарион и други шарени билки - просто чудо! А  какви панорамни гледки се откриват само: виждат се планини и села, или поне маранята и смога над тях, имаш простор пред себе си докъдето ти стигнат очите!
    Днес избрахме пътеката, която върви по Янчовска река и стига чак до Алеко. Видях на картата, че от нея се отделя друга, за Погледец. След  30 минути ходене(по улиците С.Стамболов, Шипка, Алеко, Върла поляна и Янчовска река) стигнахме до "плажа" - едно изкуствено сърцевидно езеро, маси, пейки, павилион, кокетни мостчета над пенливата река, и, за съжаление, боклуци оставени там от пикникуващите непукисти - колко тъжно! Голяма табела "Природен парк Витоша" ни посрещна и изпрати в света на приключенията, по горски друмища. Там някъде има останки от тракийско селище - така твърди картата на Гугъл - ние не ги видяхме. Но реката е, наистина, красива и игрива след дъжда, тече на подскоци и водопадчета от бяла пяна, ромоли и пее и хич не й дреме за Погледец, кантарион и други такива. Бреговете й са осеяни с огромни листа, като чадъри, изпод изсъхналите смърчове надничат жълти цветя, мирише на борова смола, на рохкава горска пръст, на горчиви корени от изкоренените букови дървета. Във въздуха се усеща и някаква есенна мекота - септември не е далече - и скоро ще усетим и есенна острота, и дъх на зима, и... не ми се мисли! Срещнахме няколко души устремили се към Алеко, питахме ги за нашата хижа, но нищо не знаеха. Един татко си беше настанил бебето високо, в туристическа раница, над раменете, и направо летеше нагоре, пърхаше като пеперуда, едва докосвайки земята със щеките.
    Стигнахме до НОП - дотук добре! Наляво - кеф ти Железница, надясно - кеф ти Симеоново, напред - кеф ти Алеко, а за Погледец ни дума, ни вопъл, ни стон! Давай за Алеко и това е! Снимах де що видях, ама нали в гората светлината е мижава и телефонът ми обръща всичко на сметана. Все ще оцелее по-нещо от сниманото, не че ми трябва, но колкото за лек. И тук си задавам въпроса защо снимам - не може ли просто да си минавам, да се радвам на видяното и толкова? Не, не мога - имам нужда да предам нататък, ако не на други, на себе си, в себе си. Така емоцията се мултиплицира, става филм, кислород и живот.
    Чудото се появи на следващия маркировъчен стълб: Табела! Стара, избеляла, ръждясала, очукана и олющена, а на нея, плахи, сънливи, почти нечетливи - буквите П и О.  Погледецът  ще да е, съмнение няма! Стрелата, жълта, показва все напред редом с друга, зелена, за Алеко. До самия разклон имаше още път, не шега. Ето го и него, наляво, качва се по стръмния склон и пет пари не дава. Маркировката, обаче, е червено-оранжева, а не жълта. Но друг кръстопът няма, друга пътека йок, така че поехме по тази. Наоколо - смърчова гора, суха и зелена, тук-таме бетонни колчева, на които пише: резерват + номер еди кой-си. Боже - в резервата сме, спасение няма! Нещо много му имам аз страха  на тоя резерват. Хубавият друм ни дърпа яко нагоре, пухтим и вървим, чухме пукот на счупено клонче - някаква живина се спотайва там, между тъмните стволове, а сухите листа шумолят. Изплаших се. Горо, нямаш ли край? Поляно, къде си?  Поляната - и тя се показа, но доста по-късно: треви и храсти до небето, а в далечината - планини. Зарадвах се на това обещание за панорама, ускорих крачка, шмугнах се в треволяците и... повече нищо не видях - потънах в тази джунгла. Отново разклонение, отново чуденка: а сега, накъде? Гледаме нагоре - май натам трябва да свърнем. Гледаме надолу - гравитацията и умората ни дърпа като магнит. И решихме да се върнем в Бистрица, да затворим кръга и да разберем, откъде, аджеба, трябваше да тръгнем. Откъснахме си по една ябълка от хилава овошка - бяха зелени, но вкусни. Навлязохме отново в гората, а пътеката премина в коларски път, широк и удобен, осеян със шишарки. Спряхме  да си починем, седнахме на мекия като тапицерия горски мъх и пихме кафе. Между рехавите смърчове играеха слънчеви лъчи, мястото излъчваше спокойствие и сигурност. После разбрахме, че НОП е наблизо. Завихме наляво и след доста вървене се озовахме пак на прочутия плаж. Е, поне не се изгубихме по разни джендеми, а Погледец оставяме за другия път.