По бистришки джендеми

(или едно съвсем банално шматкане)

    Разбрах от нета, че в момента на Витоша има десетина мечки, глутница вълци, подивели кучета, които гонят глигани, една бясна лисица и по някой и друг хищен заек. А половината от мечките обитават Бистришко бранище. Та от тях се страхувам, когато се разхождам в природния парк. Но в горите над Бистрица видяхме само две уплашени сърни, един кълвач и двама екстремни колоездачи-болид. В този ден тръгнахме нагоре, покрай манастира Св. Петка, между вили и могили, до Марина поляна. Хубаво място, откъдето се вижда и София, и Плана планина, и Чернио връх  и Южна Америка се вижда, ако се взираш добре! И какви цветя има само: еньовчета, маргаритки, тръни-крале до небето, блатни памучета, диви карамфилчета - цяло поле... и все така до утре сутринта! Та, за къде бяхме тръгнали? Забравих. Но със сигурност стигнахме! И точно там, а не на друго място.
    Временцето беше едно слънчево и половина, духаше лек ветрец, птичките чуруликаха, тревите шушукаха, Черни връх примамливо ни намигаше и подканваше отдалеч. Този път не, мерси - само ще изследваме. След като се оттегчих да снимам панорами потънали в мараня, тръгнахме двамата нагоре, покрай боровата гора, пресякохме нископланинската обиколна пътека и поехме по другата, стръмната, на серпентини, за да изследваме, да открием, да трупаме информация на живо. Може да потрябва, ама надали. Покрай пътя - дребни, ожмулени малини, лилави и бели непознати гъби, високи жълти цветя и кория до безкрай: брезова, букова, смърчова. Доста трябва да сме вървели докато, внезапно, между дърветата  проблесна някакъв неидентифициран бетонен обект - какво ли ще да е това? Изведнъж пред нас се показа с цялото си великолепие междинната станция за летящи чинии Симеоново - Алеко. А на двора, на дълга маса, до каменен грил, седмина развеселени извънземни по работни облекла ядяха кебапчета и пиеха нещо, не зная какво. Нарекох ги "седморката на Блейк". Питахме ги за туй, за онуй, показаха ни къде е чешмата, обясниха ни, че до Витошко лале има около половин час и си продължиха разговора, за това че някакви си землянки им говорят на "ма". Ами прави бяха съществата: правилно би било на "бе". На алеята, незнайно защо, бяха нарисували с жълта боя знак за радиоактивност.
    Но стига толкова пионерска дейност за днес, и след тази среща от трети вид, понеже не сме далеч от страшното Бистришко бранище, решихме да не си търсим белята и да се приберем. На разклона на НОП, за да си разнообразим трасето,  не слязохме пак на поляната, а свихме надясно по пътеката, виеща се между стари, заплетени, изсъхнали смърчове - все едно гората на ужасите от филмите. И не след дълго открихме следи от цивилизация: тоалетна хартия, салфетки и една бананова кора! Ами ако мечката я надуши и тръгва да я търси? Какво ще правим тогава?  Абе, не е добре да се скиташ сам из гората, нито по двойки. Само в група и със звънчета вързани за крачолите. Хайде, връщаме се - по река Янчовска надолу, бегом към центъра на Бистрица - голям дистрикт, голямо нещо.



https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769