Витошки малини

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5913160457049030433

     Денят започна с горчивина, но завърши сладко. Защо ли започна така? Заради група вулканични колоездачи, които качиха десет големи велосипеда на автобус 93, на автогара Хладилника, и през целия път до лифта вдигаха врява и се държаха нагло и цинично с пътниците. Възникна словесен конфликт, питах ги къде им е възпитанието и културата и дали един немец, англичанин или французин би си позволил такива волности в обществения транспорт. Но тях културата не ги интересуваше, контрольори нямаше никакви а шофьорът каза, че не може да им забрани, защото ще го набият!?  Въпросните момчета сложиха едно грозно петно на лицето на този хубав спорт - планинското колоездене.
     Качихме се на седалковия лифт, беше доста хладно след нощния дъжд, зелените  борови шишарки бяха замръзнали и от нослетата им висяха ледени перли. На Голи връх ни чакаше цяло ветрило от пътеки: към Черни връх, Алеко, Златни мостове и платото - докъдето ти душа поиска... Тръгнахме първо към Алеко по долната алея - 15 минути път - и видях  интересно изсъхнало дърво с форма на конче. Навлязох в клека да го снимам и така открих узрелите малини, които ми подсладиха настроението. Брахме около килограм и нещо, ядохме по някоя-друга и се мотахме там два часа. По-нататък - безбрежие и магия: синьо небе и панорамни гледки, шарени цветя, свежи борчета, заоблени камъни, чист прохладен въздух и топло слънце - просто балсам за душата... Преминахме каменната река по счупения мост с прогнили стъпала и парапет(там, където ги имаше). Някой преди нас беше пропаднал и счупил три дъски наведнъж. Няма ли начин да се поправи този мост? Трябва само малко дървен материал и още толкова дървени глави и готово. Ако трябва да дадем по левче и да съберем сумата, толкова народ минава - ще стане за ден. На Алеко седнахме на масите пред любимото ни трайно неработещо заведение и хапнахме в компанията на същите добри познати кучета, които и този път се облажиха с по-хапка от нас - улавяха ги направо във въздуха. Като ни видяха, че си тръгваме, веднага се махнаха и те да си търсят нови приятели на кучешкия и на човешкия  Гугъл +. Поехме нагоре към платото, заобиколихме откъм горния край каменната река и тръгнахме към Златни мостове(на езика ми беше "пясъци", ах, морето!).  Черни връх стоеше накачулен, обвит в черни облаци и нямаше намерение да се проясни. Така че ще бием 8 километра до Златните, ще се моткаме по платото, ще гледаме и снимаме, ще дишаме, ще се радваме на всичко наоколо! Много е красиво там!
    Първо отидохме при парапланеристите, които се спускаха от скалите с огромните си копринени крила и кръжаха високо над София без да се страхуват от падане. Възхищавам им се - тези хора имат небесни  души и кураж, не шега! От "техните"  скали снимах и аз далечините и, този път, благодарение на вятъра, имаше добра видимост.  Дъждът, и той, беше измил " нещата и душите" и снимките ми излязоха сравнително добре - доколкото са му възможностите на телефончо. Една симпатична съпруга на парапланерист ни почерпи със смокини - благорарим ти, Иляна, за хубавия жест!  Върнахме се на основната алея, минахме покрай Ушите и Камен дел, газихме по огромен и пухкав килим от боровинки  край околните скални грамади. Боровинки нямаше, само листа. После се спуснахме надолу по атрактивната панорамна пътека, към Златните, срещнахме туристи бол, чуждоземни и туземци, и всички ни се радваха на малините като малки деца! А ние се радвахме на тяхната радост! Това лято реколтата от горски плодове е малка заради сушата и всяка малинка и боровинка е повод за възхищение пред щедростта на планината! Горкичката ми тя!
     Накрая на платото започва гората - дълга и сенчеста, суха или зелена, здрава или нападната от бръмбара корояд. Следват и малки полянки покрити с малинак, каменни реки и дървени мостчета, канари, лилави цветя, паднали смърчове с най-различни форми и с коренищата нагоре - емоция на ръба, нещо различно от София, нещо удивително, друго измерение, хипноза и филм science fiction.
     Преди хижа Бор(неработеща) има чешма - напълнихме си шишенцата, посмяхме се с другите зажаднели туристи, като им казах, че водата има вкус на черни боровники примесени с малини и есенно слънце. "Хайде, стига, бе!" възкликна някакъв работник от Владая(какво правеше там не знам, въртеше се около заслона) и съвсем беше готов да повярва. Рояци мушици ни заобиколиха с коварното намерение да ни влизат в очите. Замахнах с тояга и с ръце - полза нямаше, бяха на облак. Около извора - джунгла от листа като чадъри и жълти цветя. Пак диво и красиво, пак балсам за душата. Умълчах се. Широката пътека ни подаде ръка и ни помогна да преодолеем препяствията от остри камъни и плетеницата от смърчови коренища. Ех, значи, обувките с грайфери не вършат работа тук: нужни са тънки и леки гуменки, чрез чиито подметки да усещаш формата на камъка, да се сливаш и сприятеляваш с него.
    Но и таз' пътека свърши като сън, превърна се в друм широк покрит със сухи борови игли и ограден със суха борова дантела - велико артистично дело на същия корояд Пикасо. Гъстите сенки станаха рехави, приближаваме Златните. Море от коли! Дим, пушеци, огньове, барбекюта - не искам да си спомням за тях. Върнахме се в София с автобуса на Лидл, след като чакахме на опашка цял час. Благодарим и на Лидъл за този подарък.
    Веднъж стигнала у дома веднага се захванах на работа и направих конфитюр от витошки малини - един голям буркан и още малко. Опитах го - има невероятен аромат на нещо диво, планински вятър и есенно слънце!