Отивам в планината като на война: la lutte contre soi même, je la connais. И тази против сивото и клишеизирано ежедневие, против комерсиалното общество, стоманобетона, автомобилите, моловете, дискотеките, шума, тълпите... Отивам там за да се сливам с природата, да забравя за себе си и за другите, да не мисля за нищо, да дишам чист въздух, да се страхувам от мечки и от високото, да ям боровинки, да каталясам от ходене, да пия изворна вода, да ме брули вятърът, да се разтварям в маранята, да ме няма...
Поради късното ставане, днес щяхме да ходим само до Южния парк и да гледаме пясъчни скулптури. Но аз не съм паркова, нито пясъчна, и не ми допадат парковите явления(няма да ги изброявам тук). Тъй че прежалихме по 4 лева на калпак и взехме автобус 66 до хотел Морени. Стари и млади говореха разпалено, на висок глас, и ръкомахаха(ха-ха!) сякаш плуваха в думите, които нямат място от въздуха и с мачете си преправят път. След почти час таралянкане в съпровод на крякане, квичене, цвилене, кудкудякане, блеене и др. оборски звуци се добрахме до Морени. Возилото кацна на паркинга и си изтърси съдържанието от кашкавал, извара и други подобни туристи с минижуп и сандали-джапанки с подметки тип БТР. Имаше и колоездачи барабар с колелата, заемащи една трета от автобуса.
До Алеко продължихме всички пеша, а там сякаш се беше преместил центърът на столицата, толкова много коли и хора имаше, лифтът работеше с пълна пара, ресторантите бяха пълни с клиенти дошли дотук да хапнат кюфтета и да пият бира - екзотика недостъпна в града. На всеки врат - фотоапарат, на всеки камък - фотосеанс. Един татко си снимаше розбонбоновото момиченце насред каменната река, а то позираше почти професионално, манекенстваше и се глезеше до припадък и не искаше да слиза оттам. Наоколо се мотаеше едно жълто опърлено псе, друго, черно-бяло "улична превъзходна", домашни пуфита-муфита, хъскита-мъскита и ни помен от лисици, чакали, мечки и друга фауна характерна за високопланинския пояс.
На едно туристическо пано имаше, обаче, информация за живота на мечите и съвети как да се пазим от тях. Там пишеше, че мечките могат да бъдат много близо до нас, в гората, но да не ги виждаме, ако те не искат. Странно! Щом са толкова силни в сравнение с хората, защо не излизат да ни плашат малко, да се изправят на задните крака и да реват: " Мамицата ви туристическа!", а после да се смеят и да кажат: "Майтап, бе Уили!"
Тръгнахме по ВОП за Железница в търсене на силни усещания, на нещо средно между Бистришко бранище и космическа катастрофа. Беше много диво и красиво: скали, орли, морени(които, всъщност, не са морени, защото на Витоша не е имало ледникова дейност, а само ерозия), клек, скелети на изсъхнали или изгорели смърчове, малинаци без малини, боровинкови площи без боровинки, синя тинтява, други розови и жълти цветя, фасове и салфетки, панорамни гледки към гората пострадала от пожар, към София и далечните сини планини... Срещнах млади хора с чувство на хумор и след като ги поздравих, ги попитах: " Баба Меца вкъщи ли е?" Усмивка и учудване: "Ааа..."
По-нататък пътеката ставаше екстремна, поне за мен, трябваше да се премине каменна река без парапет и тук се отказах и се върнах към стадото. Едно заведение не работеше, за наше щастие, и седнахме и ние, като нормални хора, на пейките пред дървените маси. Хапнахме сандвичи и ябълки, пихме вода и си починахме преди големия хоп - завръщането пеша в София. На Алеко случихме Алековите празници и музикално мероприятие по този повод. На импровизирана сцена щъкаха възрастни хора облечени в жълти, зелени и оранжеви тениски с логото да съответното туристическо дружество. Швейцарският хор "Планинарска песен", в съпровод на акордеон, изпълни йодлера " Плашим мечки всякакви" :) . Последваха и други хитове, но не останахме да ги слушаме, защото тишината ни зовеше другаде.
По пътя към София малко се изгубихме, понеже тръгнахме по шосето вместо да хванем гората, и то съвсем съзнателно, за приключение. А после се оказахме в капан на самото шосе и тук пътека, там пътека - няма я пътеката, а покрай нас автомобилите не спират да фучат. Най-сетне стигнахме до един завой, където имаше отклонение и табела: Витошко лале. Мандахерцахме се по този път до някакви запустели почивни станции, минахме под кабините на лифта за Симеоново, но лалето не се показваше, и, знаейки от опит, че на табелите не бива да се вярва, пак се върнахме на милото шосе! Само да не ни баламосва така чак до Драгалевци! И... радост голяма: на един клон видях стара дървена прогнила табела с надпис: Симеоновски езера! Написаното едва се различаваше, кой знае от колко години стоеше там! Тръгнахме с леки сърца по тази немаркирана и необоротна пътека, тясна, кална, камениста (а може би и меча, и глиганска, кой знае) и не след дълго чухме говор и кучеши лай. Между заплетените в истинска джунгла дървета се показа стара постройка със счупени стъкла. Въоръжих се яко с два дебели пръта и пердаших надолу, дим да ме няма. На малка полянка - прогнила колибка, а до колибката - хора! Ха, добър ден, ах, колко ви се радвам! На правилен път ли сме - дааа! и даже не остана много, а само около час до Симеоново. Браво и ура! По-надолу пък срещнахме други куражлии, тръгнали тепърва да покорят гората докъдето им стигнат силите! "Накъде сте тръгнали по това време?" "А, има време." "Няма." Усмивки и чао! Набутахме се в някаква джунгла от високи треви, големи листа и малинаци, само защото оттам идваха гласове, вещаещи края на мъките. Ах, ето го и НОП(нископланинската обиколна пътека). Ето го и разклонът за Симеоново - спасени сме. Запалихме фитила на гащите с перка и отлетяме към езерата, които бяха пресъхнали от продължителната суша, както и чешмата до тях. Да, но нали сме живи и какво ли не сме видели и преживели - кой е като нас! Луп на 98, и луп на метрото, и луп вкъщи. Това е.
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.