Синята стрела

     Хайде да ходим до Синята стрела! Къде е тази шантава стрела не знаем, а как се стига до там още по-не знаем... Някои върли планинари казват: по Железнишка река, през казана. А други, по-умерени: от Ярема нагоре по баира, понеже е по-малко стръмно, има и равни участъци, а гледките са приказни - всички планини и далечни села се виждат като на длан. Хубаво - нека да е от ... Царева махала :). До Железница пътуваме пак с любимия 98, там пием студена вода и горещо кафе на пейка, в центъра, ей така, за разнообразие, а после се запътваме към горната спирка на 69, който ходи до Царева махала. И ето ни най-сетне в началото на самата пътека, гледайки учудени простреляните табели, на които пише: Забранено за коли, мотори и други подобни. Някой много ядосан купонджия-автомобилист е стрелял по забраната! Защото мнозина се хвалят, че на онзи праисторически Заслон са си спретнали хай-яките купони за рождени дни или просто без никакъв повод. Лошо. В планината трябва да е тихо и чисто, да се чуват само птичките и вятърът, а не да кънти музика и пиянски гласове. Но спазва ли някой нещо в тази държава?
    Тръгваме яваш-яваш нагоре, мъкнейки  черните си мисли по черния път до слънчевия баир, който ни поема доволен, със слънчева усмивка: рядко минават човеци оттук. Високите златни треви ни заобикалят и увиват с тяхната коприна, над  лилавите тръни стършели жужат, далечните сини и тъмно-сини планини приличат на развълнувано море... Мирише на изгорели билки и жежко лято... Натъжавам се от толкова разпиляна красота, скътана по ливади и хълмове, извън бетонната завеса на града. Малцина имат очи да я виждат и душа да й се радват. А през почивните дни толкова народ се изсипва край реката за да пече пържоли и да пие бира(разбира се, с автомобили - че как!) и си оставят там боклука и отпадъците да ги прибере някой друг.
   Баирът ме носи на ръце, къде стръмен, къде полегат, после ме пуска и казва: " върви - няма начин тук да се изгубиш, а другаде, в себе си". Вървя и плача скришом, навътре: за всяка крачка по една сълза, за всяка златна трева по една усмивка, за всяка буболечка по една добра дума на буболечи език...
   По някое време пътеката направо се катери вертикално, задъхвам се, на всеки няколко метра си почивам. Тук-там малинаци опоскани до последната малина, а наоколо тревата е смачкана като с валяк.  Баба Меца ще да се е въргаляла тук. Страхувам се, а половинката ме успокоява: " от какво да се страхуваш, не разбирам". Но аз знам защо се страхувам: страхувам се, защото знам. Мецани има, особено около Железница, даже са ги видели по туристическите пътеки да се шматкат спокойно.
   Не, не мога повече! След малко ще се откажа - няма да я търся  таз' стрела - синя, червена, каквато ще да е! Сигурно се кипри някъде нависоко, нямам сили за нея. А за Белчева скала още по-малко! Само да стигна ей, там, накрая на младата борова горичка, ей, там... Господи! Какви красиви жълти цветя надничат от една малка полянка! Снимам ги, снимам и планината, и низината, и далечината... И... що да видя, вдясно, до старата смърчова гора: Заслона! Или Заслоните, защото са два: Синята стрела 1 - бяла, схлупена колибка, и Синята стрела 2 - друга  схлупена колибка. Ах, миличките ми те! Наоколо шава някакъв турист - оказа се постоянното присъствие на базата. Питам го дали той се грижи за къщурките и ми отговаря, че никой не се грижи. Идвал тук всеки ден от София(хм! дали?), понеже няма друго за правене, боядисал е масите, пейките, лакирал ги е и сега строи нов заслон(почти е готов): щура, романтична постройка от чамов материал между четири бора! А на покрива - тераса! Радвам му се - по-добре да има някой тук, да се грижи, иначе купонджиите ще изпотрошат всичко. Питам го - има ли мечки, а той - неее, само една видях да минава по пътя за хижа Академик, само една, и то преди месец... Ей, добре, му отвръщам, но нали мечката няма да дойде и да се подпише тук, че е минала... Минава си тя или те - брр!
   Има два извора, водата е ледено-студена и вкусна: имаш чувството, че извира направо  от небето, а не от земята. Има нарове, одеяла, чинии, лъжици, вилици, чаши и книга за гости, пълна с най-разнообразни бисери от сорта: " Асен и Касандра са били тук в четвъртАк. Не сме спали на палатка сме. Брахме 54 кг боровинкА."
   Спътникът ми легна да си почине на слънчева пейка, насред малинака(за който забравих да спомена), а аз тичах по склона нагоре, и още по-нагоре, и хайде още малко, барем да я зърна тази Белчева скала. Не я видях, спотайваше се зад гората. Видях Плана, Лозенска планина, едно парче от Рила, села като гнезда, сгушени между баирите, видях небе, облаци и вятър, видях душата на деня как припка по склона осеян с рододенрон и златни камъни.
   Сега ще трябва и да слизам оттам и да свърши разказът.
Връщам се бавно и внимателно, взимам си раницата и се сбогувам с "пазача". Навлизаме в боровата гора, по друга странична пътека, а там - огромен малинак! Има и узрели малини, за мое учудване, берем и ядем, но нещо нямам търпение... А и не смея да подяждам мецаните, нека да има за тях.  По алеята, идваща откъм казана, някакъв силует също бере малини. "Жена ли е?" - пита моят спътник. "Мечка със шапка." - отговарям аз. Не след дълго силуетът ни настигна и се оказа, все-пак, жена. Слизаме заедно до Царева махала, където свършва и разказът, и пътят и емоцията... почти.
   Сбогом, Синя стрела, и до нови срещи! Съвсем скоро мислим да се юрнем и към Белчева скала, а може и до Черни връх да стигнем - я къде е пущината!

ПП Не след дълго ходихме и до Белчева скала и я отметнахме и нея в списъка на покорените от нас Витошките върхове. Ха така! :)