Marcelijus Martinaitis, Lituania

(1936 - 2013)

Poezia lui Marcelijus Martinaitis mă împrospătează total și uite aici o încercare de a face cunoștință cu realismul ei "magic" și cu eroul principal Kukutis (Pupăză) - țăranul lituanian de altădată care a picat din cer în orașul modern și nu știe cum să se descurce cu regulile lui complicate... Trist și comic în același timp :)

Nu se permite!

Nu i se permite
lui Kukutis
să oprească în fața ușii de sticlă
a supermarketului
căruța sa încărcată cu fân,
nici să adune porcii flămânzi
în Piața Catedralei!

Nu i se permite
să urce în avion
cu coasa pe umăr,
nici să se arate desculț
la  televizorul în culori,
aruncând  grăunțe la găini!

Nu i se permite
să aștearnă paie vițelului
în sala de judecată,
sau,
când îi dau drumul din arest,
să caute adăpost
la Filarmonică!

Nu i se permite,
să-și potcovească mânzul
în centrul orașului,
nici să intre (în sala de spectacol)
la „Lacul lebedelor”
cu un fierăstrău la brâu!

Nu i se permite,
(trecând cu căruța)
pe la magazinul de bijuterii,
să lase bălegar de cal,
care să mânjească rochia
celei mai frumoase domnișoare din Vilnius!
*
NELEISTI!
Neleisti,
kad Kukutis su pilnu šiaudų vežimu
įvažiuotų
pro praviras gastronomo duris,
kad Katedros aikštėj
susišauktų
alkanas savo kiaules!
Neleisti,
kad užsimetęs ant pečių dalgi,
liptų trapu į lėktuvą
arba –
spalvotame televizoriuje
pasirodytų basas
vištų baltam debesy!
Neleisti,
kad posėdžių salėj
pakreiktų šiaudų
pirmdėlei telyčaitei
arba –
grįždamas su belaisviais
filharmonijoj
susikaltų narus!
Neleisti
miesto skveruose
plakt dalgio,
kaustyt arklių
arba –
į „Gulbių ežerą“
ateit
susijuosus pjūklu!
Neleisti,
kad pravažiuodamas
juvelyrinę parduotuvę,
paliktų arkliamėšlį,
į kurį įsistotų
Vilniaus gražiausia panelė!

http://katekizmas.group.lt/text/lietuviai/martinaitis/sugrizimas.html#neleisti

Kukutis nefericit în stratul de cartofi

Ce să mă fac?
Unde să mă duc?
N-am niciun ban,
dar am pâine.

Când cartofii cresc,
florile lor se ofilesc.
Pământul e mare,
iar cartofii sunt mici...

Lumea s-a-ntors
cu capul în jos:
țânțarii se înmulțesc,
dar vaca e stearpă.

Sunt atâtea avioane
pe cer anul acesta,
dar poate la anul
n-o să mai fie niciunul.

Când era iarnă,
nu era vară.
A venit vara,
dar a fugit iarna.

Când aveam iubire,
nu era femeia.
Acum am femeie,
dar iubire nu-i.

Inima mă doare
când ciripesc pomii,
avioanele zboară,
iar cartofii nu pot.
*


Unhappy Kukutis in the potato patch
(Nelaimingas Kukutis bulvese)

What should I do?
Where should I go?
When there isn’t any money -
there is bread.

The potatoes grew –
 their flowers wilted.
It’s a big world
but the potatoes are small...

Everything tumbles
onto its other side:
the gnats reproduce
but the cow is barren.

So many planes
are in the skies this year,
but next year
there might not be any.

When winter was here.
summer wasn’t.
Summer came
and winter disappeared.

Whan there was love
there was no woman.
Now there’s women,
but there’s no love.

It sting my heart
when the trees chirp,
planes fly,
put potatoes don’t.

https://books.google.bg/books?id=EeTABQAAQBAJ&pg=PT116&lpg=PT116&dq=marcelijus+martinaitis+money+bread+potato&source=bl&ots=7h84zjYoca&sig=YF6pipbvE-6XMLXYiNhb-gGF-Sw&hl=ro&sa=X&ved=0ahUKEwjZk-_M_rDKAhXE2SwKHdRKCbwQ6AEIHzAA#v=onepage&q=marcelijus%20martinaitis%20money%20bread%20potato&f=false

Kukutis învață copilul cum să mângâie un cerb*

Aștepți să vină iarna
când zăpadă e mare
și cerbi flămânzi
cutreieră pădurea.

- Atunci pot să-l mângâi?

Nu, trebuie să împrăștii fân,
să pui capcane
şi să stai la pândă
îndelung, cu răbdare...

- Şi-acum îl pot mângâia?

Cum așa? Stai să cadă
cerbul în capcană...

- Și pot să-l mângâi?

E primejdios!
Sălbăticiune e cerbul.

Trebuie să-i țintuiești capul în pământ,
să-i legi bine picioarele
în timp ce el răsuflă din greu
şi plin de sânge se zbate

până-i slăbesc puterile.
Atunci poți să te apropii
să-l mângâi ușor...

(in original - elan)

Tradus - Lucia Sotirova
***

Instructions pour caresser un cerf
 

Il faut attendre l’hiver, quand la neige est bien haute
et que les cerfs affamés errent à travers les forêts.

Alors, je pourrai le caresser ?

Non, il faut préparer du foin, armer les pièges
puis attendre, patiemment, longtemps.

Alors, je pourrai le caresser ?

Quelle idée ! Il faut attendre que le cerf soit pris.

Alors, je pourrai le caresser ?

C’est dangereux ! Le cerf aussi est un fauve : il se débat, sanglant.
Il faut plaquer sa tête au sol et lui lier les pattes bien fort.
Lorsque, épuisé, il se met à haleter,

alors l’enfant peut s’approcher
et le caresser doucement.

Traduit par Ugné Karvelis
*
Kukutis moko vaiką,
kaip paglostyti briedį

Reikia sulaukti žiemos,
kai sniego bus daug,
kai bastysis miškais
alkani briedžiai.
– Tada bus galima glostyt?
Ne, reikia šieno pakreikti,
kilpas paspęsti
ir laukti –
kantriai, ilgai...
– Ir tada bus galima glostyt?.
Ką tu! Reikia palaukti,
kol briedis įklius...
– Ir bus galima glostyt?
Tai pavojinga!
Juk briedis – žvėris.
Jo galvą reikia priremti prie žemės
ir smarkiai surišti kojas.
Blaškysis jisai kruvinai.
Kai pavargęs sunkiai alsuos,
vaikas gali prieiti
ir švelniai paglostyt...

Сага за ничии пътеки

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5869347405218337713

       Белчева скала (1831 м.н.в.) - отметнахме я и нея в списъка на витошките върхове и с нея коронясахме края на лятото. На осми ноември бяхме на Гладни рид (1175 м.н.в.) до Белите брези, там където се отделя пътят за село Плана. Само че от другата страна ни кимваше Витоша, а връх Белчева скала направо ни юркаше: хайде де, нали обещахте, хубавото време свършва вече ! Така че в събота сутрин рано, ама не чак толкова, взехме любимия автобус за Железница (98), слязохме на чаршията, напълнихме си шишетата с вода от чешмата (много е свежа и хубава тази рилска вода) и отидохме на спирката на 69 малко по-нагоре по една уличка. На Белчева могила и от началото на селото(Анева чешма) може да се отиде  по НОП до плажа, после пак по НОП наляво през гората до една полянка с бунгалце, оградена нивичка и кошери, а оттам надясно и  нагоре по един баир със сухи папрати  и хоп, ето го върха пред теб, вижда се ясно на хоризонта ! Даже има още една тайна и ничия пътека - започва преди тепавицата, завива зад къщите(зад една сива къща) и води до същата полянка, като минава покрай един егрек с дълга ограда направена от камъни. Да, но ние решихме от последната спирка на 69 да се качим, защото това е най-зрелищният път на югоизточна Витоша, накъдето и да погледнеш се вижда много надалече и картините са наистина неописуемо красиви. Сега аз съм седнала тук да ги опиша и как ще справя не знам. Добре че имам и снимков материал. На слизане от автобуса се оформи една бая голяма група, което ме учуди: цяло лято нямаше почти никой по тези брулени хълмове, а сега, в последните топли ноемврийски дни, всички са се сетили, че точно тук не са били. А синоптиците по телевизията и те  ни поканиха да ходим на излет в планините и ни обещаха хубаво време.
        След кратко ходене през буковата гора излязоме под огрените от слънцето баири (наречени Буките) и тръгнахме по преки и стръмни пътеки към върха. Не ни се обикаляше по широкия път - като че ли в човешкия геном е закодирано, че трябва да бърза, да търси най-кратките пътища, да рискува, да стигне час по-скоро някъде, където и да е. Първият баир ни извади душата, към нашата група се присъединиха още туристи, които идваха откъм центъра на Железница, и станахме към двайсетина. Но както се присъединиха, така и се разпиляха - всеки вървеше според собствения си ритъм на ходене, спираха да се съблекат, толкова беше топло ( а сега бррр ! стана студено и дойде времето на горещия шоколад и на писането на пътеписи), да берат гъби масловки, да гледат красивите, спиращи дъха панорами: боже, какви сини планини се стелеха в далечините,  махалите приличаха на птичи гнезда, високите копринени треви шумоляха и блестяха на слънцето, Черни връх беше чист и безоблачен, щяхме да сбъркаме, ако не бяхме дошли ! В това море от бели треви имаше зелени борчета, в казана на селската река червенееха папрати, срещнахме самотни дървета приличащи на авангардни скулптури, така ги беше брулил вятърът от едната страна, буковете оформяха сфери с техните корони, боровата гора зеленееше нависоко, а над нея синьото небе не беше просто синьо, а вълшебно-синьо !  За по-малко от 2 часа изкачихме и трите стръмни баира и стигнахме до заслон Синята стрела. И там имаше хора около масите, някои пируваха, други си почиваха, трети бързаха за Черни връх. Ние се юрнахме право нагоре по голото било и тогава се запознахме с вятъра-скулптор. Отначало ни погъделичка малко, после започна да ни блъска сериозно и колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силно ни мяташе насам-натам като листа ! Така вървяхме цял час, силно наведени,  с камъни в джобовете, криейки се зад пирамидите и зад мижавите клекове, и те, милите, брулени до кокъл. Над язовир Искър се стелеше такава гъста и бяла мъгла - като море ! За жалост слънцето ми държеше контражур и снимките ми  излязоха тъмни. А вятърът щеше да ми отскубне телефона от ръката. Изплаших се, клекнах и коленичих  да снимам, трудно ми беше и малко преди заветния връх щях да се откажа. Увих се с мушамата, която си носех за постеля, вързах я за копчетата и илиците на шушляка, лазех на четири крака и така се добрах до скалата. Не е точно скала, а едно плато с няколко камъни накрая, бетонен стълб, маркиращ върха и каменна пирамида. Бях си наумила, че оттук ще щракам най-много снимки, но щракнах само няколко - вятърът направо ме скубеше като бурен. Легендата разказва, че волът Белчо е паднал тук в пропастта, затова мястото се нарича Белчева скала. За малко и аз да умра като Белчо - когато се приближих до ръба на скалите да погледна надолу (пусто любопитство), вятърът щеше да ме катурне направо в тъй-наречения Казан на Железнишка река. Скрих се зад пирамидата и снимах малко, но вече не можех дъх да си поема: дрехите ми се надуха от вятъра, дробовете ми бяха пълни с вятър, имах усещането че самата аз станах вятър ! Другите туристи бяха поели към Черното плато малко преди Белчева скала и вървяха наведени по пътеката за Черни връх. Други идваха от Черни връх насам, питах ги дали духа горе и те ми казаха, че вятърът е направо ураганен. Питах ги защо не се отказаха, но те само се смееха и не знаеха защо. Имам чувството, че щом са решили да се катерят на покрива на света, нищо не може да ги разубеди, даже природните стихии: ще се катерят до смърт ! Истинските планинари лесно не се плашат.
      На слизане открихме една пътека през клековете, покрай гората, и така се добрахме пак до Синята стрела по-бързо и на завет. А пък като влязохме в гората - пълно затишие: ни полъх, ни шепот. Нищо. За почивка си избрах  горния заслон, където нямаше хора, взех си една възглавница от нара и легнах зад заслона на една слънчева пейчица. Моят спътник отиде да инспектира третия заслон, нов-новеничък, построен между четири бора и покрит с пръст като норвежка землянка.Тук ядох, пих кафе и малко червено винце, колкото за лек, гледах небето и леките облачета, които танцуваха във висините, приемайки различи форми: на тичащо кученце, на торнадо, на великанска глава. Някой надникна и ме попита: как е, хубаво ли е ?  Беше хубаво, да, като в някоя приказка... Бях се отпуснала тотално, бях се стоплила и чак ми стана сънено от толкова блаженство.
      След половин час тръгнахме надолу към Царева махала (за автобус 69) по същия път донякъде, където срещнахме една весела двойка - мъжът беше чех, много приказлив, с чувсто на хумор. Той ни обясни, че можем да слезем направо на Железница и ни показа пътеката. Известно време вървяхме заедно, после те решиха да се помотаят по ливадите а ние продължихме сами. И хоп, ето я НОП ! Това е нископланинската обиколна пътека. Има и СОП - среднопланинска обиколна пътека. Има даже и ВОП - високопланинска обиколна пътека на цялата Витоша с всичките й красоти ! А по НОП срещнахме един колоездач, който ни пита дали алеята ще го изведе на мотел Белите брези. А ние го питахме дали ще ни изведе на чаршията на Железница. Ами да - и едното и другото. Само че пак срещнахме нашия чех и съпругата му - бяха си избрали една кратка и ничия пътека през буковата гора, а ние след тях. Вървяха бързо като зайци и скоро ги изгубихме от очите. А пътеката се изгуби и тя под сухите листа. Стана стръмно и хлъзгаво и не знаехме накъде да вървим. Селото беше наблизо, чуваха се гласове, но такава стръмнина ни разделяше, че оправяне нямаше. И що да сторя ? Извадих мушамата, седнах на нея и се спуснах надолу като на шейна. Мушамата разви главозамайваща скорост, хващах се за дърветата, държах си контра с пръчката и накрая се отказах от този превоз: спуснах се направо по ду*е, листата ми държаха сухо и чисто и някак си се справях със ситуацията. Спътникът ми напредваше бавно но сигурно, прав и на два крака, опирайки се на една дебела тояга. Още малко и- и - и... като се засилих цамбурнах направо в тепавицата, тя ме завъртя няколко пъти и се прибрах вкъщи готова изкъпана !

comunicare

ce rost ar avea să dialoghezi cu o umbră
dar ce rost ar avea să monologhezi cu o umbră
ea vine și pleacă odată cu soarele
în timp ce corpul stă mereu nemișcat
(dacă am presupune că are un corp)
numai că după crepuscul se dezlipește de zidul ei alb
sau de trotuar și umblă prin foșnetul toamnei
umblă prin foșnetul toamnei, alunecă
peste orașul aproape pustiu
învăluie noaptea cu sine și nu se mai știe
unde sfârșește umbra și începe noaptea
unde sfârșește noaptea și începe umbra
ca o pânză mare de păianjen ea prinde în firele ei pe trecătorii târzii
prin filtrul ei de cuvinte și eu am trecut
prin ceea ce ar putea fi un sens un contur
sau  un text de învățat pe de rost într-o limbă străină

 *

communication

à quoi bon dialoguer avec une ombre
et après tout à quoi bon monologuer avec une ombre
elle vient et s'en va avec le soleil
tandis que son corps reste toujours immobile
(si nous supposons qu'elle possède un corps)
le soir elle se détache de son mur blanc
ou du trottoir et marche à travers le bruissement des feuilles
marche à travers le bruissement des feuilles
plane au-dessus de la ville déserte ou presque
enveloppant la nuit de soi-même et personne ne sait
où l'ombre se termine et la nuit commence
où la nuit se termine et l'ombre commence
telle une grande toile d'araignée
elle attrape dans ses fils les promeneurs attardés
je suis passée moi aussi par son filtre de mots
par ce que pourrait être une raison un contour
ou un texte quelquonque à apprendre par coeur
en langue étrangère

Cadou pentru neant - traducere

       N-am răbdare să-mi traduc textele în română, le scriu repede, le bag în sticlă și le dau drumul pe apă. Nu cred că mai ajung la vreun țărm, la cineva, dar n-are importanță. Astăzi am dat click pe translate și robotul mi-a servit un semifabricat tragicomic. Oricum îi mulțumesc - cred că la texte de ștință se descurcă mai bine. Și acum tot ce pot face e să traduc eu însămi nota asta lirică de călătorie - să fie, să nu trebuiască.


*
       Nu-i nimeni în jur, pașii vin și trec, uneori stau la pândă, însă nu văd nimic. Imaginația mea îi înregistrează ca pe niște izvoare ce cântă în adâncuri, nu ies la suprafață, nu dau nimic celui însetat: nici apă, nici vorbe. Mă hotărăsc să nu mai am nevoie de ei, să caut drumuri, răscruci, alte pământuri, alt cer, să caut nori, vânt și imensitate... Ce melodie tristă îngână buruienile albe la margini de drum ! Iar undeva, ascunsă în marea asta de ierburi solare, pasărea strigă: piu, piu... Trec pe alături spre vârf, vreau să fiu sus doar pentru o clipă, să privesc depărtarea, să iau pentru mine un dram din liniștea ei. Depărtării îi rămân mereu datoare - pozez cu telefonul, ceața din aer parcă o ascunde, iar la orizont se înalță Rila cu creste înzăpezite, Vitoșa e de culoarea scorțișoarei, pădurile ei bat în roșu, un nor în formă de dinozaur vine în zbor și mă ajunge aici, la vârful Mănăstiriște. Dar și așa-i bine, norii îmi ies bine și mai vin și alții: o lentilă imensă de telescop, un bumerang, o pasăre, o turmă de oi... Trec pe lângă o casă bătrână de pământ și răchită, cu lutul scorojit pe alocuri, fără uși, iar în loc de sticle la geamuri are cer senin. Merită și ea o sesiune foto, deci o pozez - cadou pentru neant. E frumoasă și cred că aparține vântului - l-am auzit șoptind un cântec magic, ritual, în timp ce mă învârteam în jurul ei și mă uitam la împletitura pereților. Din centrul satului Plana până la vârf sunt doar doi kilometri pe un drumeag larg, rozaliu ce unduiește lin pe dealul necosit, umblă încoace și încolo iar la poalele muntelui te ridică abrupt și-ți dă drumul de-a dreptul pe platou. Răsplata e o capelă cochetă, iar pedeapsa o antenă imensă de telefonie mobilă ce bârâie foarte neplăcut. Nu-i de stat mult aici.
     Aflu cu întârziere că pe versantul de nord, doar la câțiva metri mai în jos, se află un stejar roșu de trei sute de ani care adună în scoarța lui rouă de leac: îți stropești ochii și-ți recapeți văzul, poți vedea. Oameni și fiare vin la trunchiul lui, își spală obrajii și așteaptă minunea, miracolul. Toți vor să aibă ochii sănătoși, dar puțini înțeleg ce înseamnă să vezi. Tocmai de asta rătăcesc și pașii de care vorbeam la început, umblă prin întuneric și nu dau nimic de la sine. În schimb cerșesc mereu, în ei e un strigăt interior, o nemulțumire amestecată cu ingratitudine, stau un timp la pândă apoi pleacă, se dizolvă în lumile din jur. Din nou vor veni, știu asta, dar eu nu voi mai fi, mai am puțin și mă întorc la casa mea de altundeva, mereu de altundeva.
    "Dragii mestecenii gingași și subțiri"(ah, Esenin!) în straie albe  dansează în jurul poienii cu vântul care se oprește stângaci și tremură după fiecare adiere, se întreabă ce melodie aude, horă sau vals. Răscolește frunzișuri absent și distrat, caută nemărginirea sau poate alte pâlcuri de mesteceni, în alte poieni, cine știe ! Tocmai am vrut să-i spun că totul în jur e o simfonie compusă din liniște, strigăt de pasăre și foșnet de ierburi. O scriu în mine și-o numesc "Cadou pentru neant". O scriu cu emoții, cu poze și cuvinte, cu așteptarea a ceva neștiut, cu tristețe o scriu, tristețea e artistică și elocventă. Dar bucuria ce-i? Zgomot, bătaie de inimă, zâmbet, scurtime. În schimb tristețea e veșnică și se poate cânta întocmai ca o simfonie. Muntele Plana seamănă cu tristețea, e întins, larg, panoramic, are dor de ducă și dealuri însorite care te poartă în brațe, miroase a coada șoricelului și cimbrișor sălbatic ars de soare și lovit de brumă la capătul toamnei, acum.
    În râpă niște copaci singuratici s-au prins unii de alții, și-au împletit coroanele formând o jumătate de sferă - sunt gata să înfrunte frigul și viscolul. Îmi place păduricea asta rotundă și o fotografiez ca exemplu: așa trebuie să facă și oamenii, dar mai va până atunci! Pădurea cea mare de fag e puternică, și-a dezbrăcat haina de clorofilă și adunată în sine așteaptă cu stoicism să vină iarna, va adormi și se va trezi la primăvară. Pe pământ foșnește covorul ei de frunze uscate: cafenii, roșcate, galbene...
    La întoarcere trec prin pasaje de brazi argintii, crengile încărcate de conuri proaspete strălucesc la soare și presupun că asta-i pădurea de argint din povești. Încă mai cred în povești, le caut pe cărările mele, le scriu și le dau nimănui.

Подарък за пустотата

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5942099208861392865

        Няма никой, стъпките идват и си отиват, обикалят наоколо, гледат - стъпките гледат но не виждат. Въображението ми ги различава като пеещи в дълбокото извори, не излизат на повърхостта и нищо не дават на жадния: ни вода, ни думи.  Решавам да нямам повече нужда от тях, да търсия пътища, завои, други земи и друго небе, да търся облаци, вятър, простор... Каква тъжна мелодия пеят високите бели и жълти треви край пътя ! А някъде, скрити в това море от слънчеви стръкове, някакви птици викат за помощ: пиу, пиу...  Минавам и отминавам, търся върха, искам само за миг да бъда горе, да гледам далечините, да намеря покой.  Никога няма да мога да бъда справедлива към далечините - снимам с телефона, маранливият въздух ми пречи, а срещу мен се издига  Рила с побелели вече хребети, Витоша днес има канелен цвят а горите й червенеят, един облак с форма на динозавър долита и ме настига точно тук и сега - на връх Манастирище.  Добре, поне облаците ми излизат добре, а има и още: огромна като за телескоп леща, бумеранг, птица, рунтава овца... Одеве минах покрай една стара къща, плетена от ракита, с олющена пръст, без врата, а на прозорците вместо стъкла имаше синьо небе. Снимах я за теб, пустота. Невероятна е и мисля, че принадлежи на вятъра - чух го да шепти, да си тананика някаква ритуална песен докато обикалях наоколо и гледах стените.  От чаршията на село Плана до върха има само два километра по широк и лесен път - ето го, розовее насред неокосените баири, вие се лениво насам-натам и изведнъж решава да се катери стръмно нагоре и за пет минути да те изтърси на платото. Наградата е малък параклис, а наказанието голяма антена на мтел - неприятно бръмчило.
        Едва сега научавам, че на северната страна, няколко метра по-надолу под върха, има един тристагодишен червен дъб събрал в шепите си лековита роса и дъждовна вода: наплискаш си очите и проглеждаш, виждаш. Хора и зверове идват тук, измиват си лицата, пият и чакат чудото да стане. Всички искат да имат добро зрение, но малцина разбират какво е да виждаш. Затова и тези стъпки, за които говорих в началото, се лутат в тъмното и не дават от себе си. Обаче искат, има в тях някакъв вътрешен вик, някакво недоволство, заобикалят ме дълго преди да се разтварят в околните светове. Ще идват пак, аз знам, но мен няма да ме има там, след малко ще се върна в другия ми дом, който ме чака другаде, винаги другаде.
       Брезите, високите нежни брези обикалят поляната пременени в бели одежди и танцуват с младите ветрове, толкова неопитни, толкова несръчни - след всеки полъх спират и треперят, питат се дали тази странна мелодия е хоро или валс. Докосват листата, тънките клони, разсейват се,  дирят безкрая, а може би други поляни и други брези. Тъкмо щях да им кажа, че всичко е симфония, смесица от тишина, птичи глас и шумолене на треви. Пиша я в себе си и я наричам "Подарък за пустотата". Пиша я с емоции, със снимки и думи, с очакване за нещо неоткрито, с тъга  я пиша най-вече,  тъгата е артистична и красноречива.  А радостта какво е ? Шум, тупкане на сърцето, усмивка, краткост. Тъгата, обаче, е вечна, музика е тя, симфония. Плана планина прилича на тъга, от нея се откриват панорами, гледаш ги и копнееш за далечни места, слънчеви баири те носят на ръце, мирише на бял равнец, мащерка и лайка - изгорели, отминали вече, попарени от сланата, но дъхът им е жив и омайва.
     Виж, там долу в дерето някакви  самотни дървета са се хванали едно за друго, образували са полусфера с короните си,  готови да посрещнат студени и силни ветрове. Харесва ми тази кръгла горичка и я снимам за пример - така трябва да правят и хората, но къде ти ! А голямата широколистна гора е силна, свалила си е лятната дрешка от хлорофил и чака стоически да дойде зимата, цялата събрана в себе си, ще спи, ще се събуди напролет. На земята шумоли килим от листа: кафяви, канелени, жълти...  После пътят навлиза в пасажи от бял бор, натежалите от пресни шишарки клони блестят  на слънце и предполагам, че това е сребърната гора от приказките.  Още вярвам в приказки, търся ги по моите пътеки, пиша ги и ги раздавам на никого.

这是不是诗 asta nu-i poezie

când poezia se termină așa cum se termină biletele de tren
sau cele de avion mult mai repede îți vine în minte
ideea că n-ai scris niciodată poezie ci doar bucățele de poezie
ai scris un puzzle pe care nu-l poți alcătui în întregime
ai scris o corabie cu pânze umflate pe valuri  albastre ca cerul
și bucățile de cer sunt la fel de albastre ca bucățile de valuri
(niciodată n-am dus până la capăt puzzle-ul ăsta)
uneori lipsesc doar câteva silabe și semnele de punctuație
alteori dispar și semnele rămâne coala albă sau wallpaper -ul
pe display  înțelesul din poezie încercând să-l traduci
în limbile pe care le știi dar când te uiți înapoi vezi că de fapt poezia
este ceea ce se pierde prin traducere într-o limbă pe care o știi
apoi dai click pe robotul lui Google să traducă el automat
în limbile pe care nu le știi și mai ales în alfabetele
pe care nu le înțelegi și nu știi ce înseamnă pictogramele alea
数字或单词，这是在他们的上镜，一种诗上相
没有故事，没有诗歌。你可以颜色像一本小册子
黑白照片中，你可以把石膏框架
许多金色的饰物或使它成为风筝都是一个
cifre sau vorbe, e ceva fotogenic în ele, un fel de poezie fotogenică
fără înțeles, fără poezie. le poți colora ca într-o cărțulie
cu poze  alb-negru le poți pune în ramă de ghips
cu multe ornamente aurii sau să faci zmee din ele  tot una
pentru zmee nu-ți trebuie muză dă drumul la zmeu

За трънките, хората и кравите

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361

       Когато са добре узрели и ги е попарила сланата, синьо-виолетовите плодчета са толкова стипчиво-кисело-сладки, че сърце не ти дава да ги отминеш и да не береш барем за лек.
Тази есен и аз имах късмета да намеря хубави  трънки на баира над Кокаляне, където се озовах съвсем случайно. Брах геройски няколко шепи, не повече, доколкото можах да си провра ръката в плетеницата от бодливи клонки и да си я измъкна само с няколко драскотини и дупка в ръкава на блузата. Но как попаднах тук ? В търсене на Германски манастир, ха-ха ! Този манастир се намира на толкова особено място, че само се чудиш и се маеш как да стигнеш до там. От началото на село Герман 5 км. по шосе в пек и прахоляк - не ме вдъхновява. От Горни Лозен може би е по-лесно, поне на картата изглежда така, но не познавам пътеките. От стената на язовир Панчарево бива, но трябва да се изкачи билото на планината до военната поляна/моя есенен рай (45мин.) и после да се продължи по асфалт надолу до самия манастир (1 час за нас). И още 1 час пеша до автобусната спирка в началото на село Герман пак по асфалт, уморително е.
    Решихме да изберем трети вариант, но си направихме сметка без кръчмаря. Качихме се в автобус 1 на Цариградско шосе и там моят турист се разприказва с една печена групичка гидки като агитки, от еди-кое си туристическо дружество, които бяха тръгнали на излет по екопътеката Кокаляне - Бистрица. А пък аз не знаех, че съществува такава пътека. Ура ! Сега е моментът да открия нови хоризонти, мъглявината Конска или Магарешка глава, топлата вода и колелото. Тръгваме след тях. Германски манастир ще почака до утре, няма къде да избяга.
      От чешмата на кокалянския мегдан поехме нагоре по дълга улица, чието име ми е непознато, понеже не видях табели никъде. Откраднали са ги, ама че хора! В края на село, там, където започва стръмното удоволствие, на голям балван е написано: Екопътека Бистрица, 5 км. Някой местен злодей е добавил 2 пред 5 и пречупен кръст, но не се хванахме на номера, Бистрица е на един хвърлей камък, а и аз съм свикнала вече с обърнатите табели и стрели в планината. "Какви са тия извънземни - безплътни или пък обемни?" (Недялко Йорданов), които упорито се опитват да заблуждават туристите, даже си носят кирки, чукове, пирони и лазерни оръжия с монохроматични светлинни вълни за правене на бели, само и само да злорадстват при мисълта, че ще се изгубят новаците. Горе на баира става панаира до едни бетонни кладенци насред трънкова плантация - объркващ кръстопът. На север вървиш към вилната зона Панчарево, на юг към Железница (така ми казаха, гаранции не давам), а напред... плетеница от пътеки в посока Бистрица, но само една е вярната. Спирам сама при трънките, бера и ям, а другите се отдалечават. Знам, знам, суровите трънки  могат да са токсични, тъй като съдържат амигдалин, производно на циановодородната киселина, но искам да проверя какви са на вкус: ами все едно ядеш хайвер с оцет и хрян, посипан с пудра захар, храна подходяща само за косове ! На небето няма ни един фотогеничен облак, групата потъна в лабиринта от млади борчета, слънцето си е на място, намига ми, отлитам и аз и кацам много напред, на първата поляна. Гидките не ме изпускат от очи и размахват ръце: все напред, да, да, а сега наляво, не, не оттам, ще се загубите ! Тайната на тия тилилейски пътеки е, че трябва да избереш най-тясната, обрасла с треволяци, трънаци и глог, а не широките коларски пътища, които или се набутват в реката, или свършват по средата на окосената поляна (в моя случай). Беше към обяд, когато планинарките решиха да си починат в този буренясал рай и да берат гъби, ако намерят. Но аз и моят турист се спуснахме в дерето, примамени от ромоленето на реката. Тук ни настигна нов гид и ни насочи в правилната посока - то друга вече нямаше, пътят бе един. В дола - влажно и хладно, пътеката бе хлъзгава, покрита с мокри листа, изровена от дъждовете досами пропастта - добре, че имахме тояги да се подпрем. Ето я и реката, слабоводна (такава дума няма), ето го и бродът, минаваме, а от другата страна - поляна и заслон седемнайста употреба, направен от отпадъци и найлони (по-шантав не съм виждала).  А до заслона - едно огромно яйце от птеродактил, което не беше яйце, а могила прерязана да две от мотористки път. Изкачвам я да снимам красоти. Какви ти красоти - лунен пейзаж: голи брулени хълмове, тук-таме храсти самотни, земята има цвят на есенна тъга. Само Витоша облагородява пейзажа, макар и унесена, потънала в лека мараня и с немного сняг на козирката.
    Щрак и цък - язък ! Какво да му снимаш на нищото, а без снимков материал пътепис не бива. Но аз умея да виждам и в нищото нещо, търся минимализми и ето ги минимализмите долу на полето: бунгалце/къщичка на баба Яга, прясна черна нивичка, прогнила ограда от дървени колчета и бодлива тел, лилави минзухари, егреци и гевреци, достатъчно е.
     Към Бистрица върви асфалтов път, но ние поемаме през окосената ливада, газим по свежа зелена трева, поникнала отново след коситбата благодарение на дъждовете, радваме се на минзухарите, стърчиопашките, скакалците и гущерчетата.  Излизаме пак на асфалта, за да избегнем джунглата от тръни и шипкови храсти - неокосените площи не са никак гостоприемни, а и много боклуци са изхвърлени там. Ама че хора, нали ! Поема ни ул, Ст. Стамболов, най-дългата във вселената, кара я все така до полите на Витоша. Разбира се, повечето табели с името й са откраднати, но с питане стигаме до църквата: голяма, нова, направо бижу ! На двора - суха чешма, а вътре - покойник в ковчег ни поздравяват с "добре дошли" в дистрикт Бистрица. Жалко, че е далече от главната артерия и не се вижда от автобус. В центъра легнах на една слънчева пейка и пих горещ билков чай. После се прибрахме в София с 98 и си направихме салата от месести домати за кеф.
      Но разказът продължава, защото на другия ден наистина се добрахме до Германския манастир Св. Иван Рилски (горкият светец не знае къде по-напред: в Рилския манастир или тук да огрее първо) ! Тръгнахме от стената на язовир Панчарево, качихме се на билото, на моята поляна "Есенен рай", събрахме боклуците оставени от пикникуващите и продължихме по шосе към манастира. Не след дълго стигнахме до една голяма поляна с огнища, където срещнахме двама местни тръгнали към ловната хижа, а те ни поканиха да отидем с тях, да ни покажат разширението. Обясниха ни накъде водят другите пътища, които не водят към Рим и си взехме довиждане и чао. Някога но не сега ще я видим и таз' хижа ловна. Бррр! Не одобрявам лова! Оставете животинките на мира, че нищо лошо не са ви направили ! Как може някой да убие живинка, това е садизъм, ама че... хора?!  Доста път бихме докато стигнем манастирските имоти, нещо подобно на чифлик. Имаше там ливада с овошки, стопанство, сгради, дърва за огрев, църква, мокра а не суха чешма, куче с колибка и котка. Почерпих котката със саламче, погалих я и я снимах за кадем. Беше женска и имаше малки, беше цоцкана и слабичка, горката. Много хубави кипариси, високи и зелени се извисяват до небето и придават на пейзажа средноземноморски привкус. Обаче манастирът е построен ниско в дола, няма панорама оттам, не е като на Клисура или Долни Лозен, а по-скоро като на Дивотино. Но стига толкова, хайде у дома ! Предстоят ни 5 км по асфалтов път, не е шега работа, коли хвърчат, хора идват на манастира с туби и си точат вода от чешмата - защо ли ? Може би е изворна или пък светена, на мен ми се вижда някак си суеверна цялата тази работа. Легендата разказва, че Свети Иван Рилски  тръгнал да се разхожда по лозенските екопътеки и ожаднял, а вода йок. Тогава се помолил на Бог и в нозете му бликна този извор, сегашната чешма на манастира, който е най-старият в Софийската Света гора - построен е през 10 век.
      Вървим ние надолу и се радваме на пъстрите дървета, на живописния ерозирал склон - същински каньон, стигнахме ги американците ! А пътят - щедро маркиран от кравичките на манастира с аки, че друг не се е сетил да го направи, тоест да ни каже, разгеле, къде отиваме и откъде се връщаме. След около половин час стигнахме до един минималистичен баир с път по средата и няколко косъма на темето - дръвчета някакви. Снимам го аз и изведнъж виждам предупредителна табела: "Внимание Частна сопственос стрелясе". Обаче стрелецът го нямаше в момента и спокойно продължих да изследвам това футуристично място, нещо средно между сметище и пасище щемпелосано с хиляди копитца на кози, овце и крави. Тук и маркировката (кравешката, де) свършваше - ето къде идват миличките ми те да пасат тучна трева, мираж. А после искаме хубаво мляко да дават... Няма да разказвам как се добрахме до Герман: каталясали от умора, жега и прах ето ни на автобусната спирка - ръждясала барака без никакво обозначение за превозно средство и трасета. Шестицата дойде след половин час и тук хаджилъкът ни свърши. Бай, бай !