Белчева скала (1831 м.н.в.) - отметнахме я и нея в списъка на витошките върхове и с нея коронясахме края на лятото. На осми ноември бяхме на Гладни рид (1175 м.н.в.) до Белите брези, там където се отделя пътят за село Плана. Само че от другата страна ни кимваше Витоша, а връх Белчева скала направо ни юркаше: хайде де, нали обещахте, хубавото време свършва вече ! Така че в събота сутрин рано, ама не чак толкова, взехме любимия автобус за Железница (98), слязохме на чаршията, напълнихме си шишетата с вода от чешмата (много е свежа и хубава тази рилска вода) и отидохме на спирката на 69 малко по-нагоре по една уличка. На Белчева могила и от началото на селото(Анева чешма) може да се отиде по НОП до плажа, после пак по НОП наляво през гората до една полянка с бунгалце, оградена нивичка и кошери, а оттам надясно и нагоре по един баир със сухи папрати и хоп, ето го върха пред теб, вижда се ясно на хоризонта ! Даже има още една тайна и ничия пътека - започва преди тепавицата, завива зад къщите(зад една сива къща) и води до същата полянка, като минава покрай един егрек с дълга ограда направена от камъни. Да, но ние решихме от последната спирка на 69 да се качим, защото това е най-зрелищният път на югоизточна Витоша, накъдето и да погледнеш се вижда много надалече и картините са наистина неописуемо красиви. Сега аз съм седнала тук да ги опиша и как ще справя не знам. Добре че имам и снимков материал. На слизане от автобуса се оформи една бая голяма група, което ме учуди: цяло лято нямаше почти никой по тези брулени хълмове, а сега, в последните топли ноемврийски дни, всички са се сетили, че точно тук не са били. А синоптиците по телевизията и те ни поканиха да ходим на излет в планините и ни обещаха хубаво време.
След кратко ходене през буковата гора излязоме под огрените от слънцето баири (наречени Буките) и тръгнахме по преки и стръмни пътеки към върха. Не ни се обикаляше по широкия път - като че ли в човешкия геном е закодирано, че трябва да бърза, да търси най-кратките пътища, да рискува, да стигне час по-скоро някъде, където и да е. Първият баир ни извади душата, към нашата група се присъединиха още туристи, които идваха откъм центъра на Железница, и станахме към двайсетина. Но както се присъединиха, така и се разпиляха - всеки вървеше според собствения си ритъм на ходене, спираха да се съблекат, толкова беше топло ( а сега бррр ! стана студено и дойде времето на горещия шоколад и на писането на пътеписи), да берат гъби масловки, да гледат красивите, спиращи дъха панорами: боже, какви сини планини се стелеха в далечините, махалите приличаха на птичи гнезда, високите копринени треви шумоляха и блестяха на слънцето, Черни връх беше чист и безоблачен, щяхме да сбъркаме, ако не бяхме дошли ! В това море от бели треви имаше зелени борчета, в казана на селската река червенееха папрати, срещнахме самотни дървета приличащи на авангардни скулптури, така ги беше брулил вятърът от едната страна, буковете оформяха сфери с техните корони, боровата гора зеленееше нависоко, а над нея синьото небе не беше просто синьо, а вълшебно-синьо ! За по-малко от 2 часа изкачихме и трите стръмни баира и стигнахме до заслон Синята стрела. И там имаше хора около масите, някои пируваха, други си почиваха, трети бързаха за Черни връх. Ние се юрнахме право нагоре по голото било и тогава се запознахме с вятъра-скулптор. Отначало ни погъделичка малко, после започна да ни блъска сериозно и колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силно ни мяташе насам-натам като листа ! Така вървяхме цял час, силно наведени, с камъни в джобовете, криейки се зад пирамидите и зад мижавите клекове, и те, милите, брулени до кокъл. Над язовир Искър се стелеше такава гъста и бяла мъгла - като море ! За жалост слънцето ми държеше контражур и снимките ми излязоха тъмни. А вятърът щеше да ми отскубне телефона от ръката. Изплаших се, клекнах и коленичих да снимам, трудно ми беше и малко преди заветния връх щях да се откажа. Увих се с мушамата, която си носех за постеля, вързах я за копчетата и илиците на шушляка, лазех на четири крака и така се добрах до скалата. Не е точно скала, а едно плато с няколко камъни накрая, бетонен стълб, маркиращ върха и каменна пирамида. Бях си наумила, че оттук ще щракам най-много снимки, но щракнах само няколко - вятърът направо ме скубеше като бурен. Легендата разказва, че волът Белчо е паднал тук в пропастта, затова мястото се нарича Белчева скала. За малко и аз да умра като Белчо - когато се приближих до ръба на скалите да погледна надолу (пусто любопитство), вятърът щеше да ме катурне направо в тъй-наречения Казан на Железнишка река. Скрих се зад пирамидата и снимах малко, но вече не можех дъх да си поема: дрехите ми се надуха от вятъра, дробовете ми бяха пълни с вятър, имах усещането че самата аз станах вятър ! Другите туристи бяха поели към Черното плато малко преди Белчева скала и вървяха наведени по пътеката за Черни връх. Други идваха от Черни връх насам, питах ги дали духа горе и те ми казаха, че вятърът е направо ураганен. Питах ги защо не се отказаха, но те само се смееха и не знаеха защо. Имам чувството, че щом са решили да се катерят на покрива на света, нищо не може да ги разубеди, даже природните стихии: ще се катерят до смърт ! Истинските планинари лесно не се плашат.
На слизане открихме една пътека през клековете, покрай гората, и така се добрахме пак до Синята стрела по-бързо и на завет. А пък като влязохме в гората - пълно затишие: ни полъх, ни шепот. Нищо. За почивка си избрах горния заслон, където нямаше хора, взех си една възглавница от нара и легнах зад заслона на една слънчева пейчица. Моят спътник отиде да инспектира третия заслон, нов-новеничък, построен между четири бора и покрит с пръст като норвежка землянка.Тук ядох, пих кафе и малко червено винце, колкото за лек, гледах небето и леките облачета, които танцуваха във висините, приемайки различи форми: на тичащо кученце, на торнадо, на великанска глава. Някой надникна и ме попита: как е, хубаво ли е ? Беше хубаво, да, като в някоя приказка... Бях се отпуснала тотално, бях се стоплила и чак ми стана сънено от толкова блаженство.
След половин час тръгнахме надолу към Царева махала (за автобус 69) по същия път донякъде, където срещнахме една весела двойка - мъжът беше чех, много приказлив, с чувсто на хумор. Той ни обясни, че можем да слезем направо на Железница и ни показа пътеката. Известно време вървяхме заедно, после те решиха да се помотаят по ливадите а ние продължихме сами. И хоп, ето я НОП ! Това е нископланинската обиколна пътека. Има и СОП - среднопланинска обиколна пътека. Има даже и ВОП - високопланинска обиколна пътека на цялата Витоша с всичките й красоти ! А по НОП срещнахме един колоездач, който ни пита дали алеята ще го изведе на мотел Белите брези. А ние го питахме дали ще ни изведе на чаршията на Железница. Ами да - и едното и другото. Само че пак срещнахме нашия чех и съпругата му - бяха си избрали една кратка и ничия пътека през буковата гора, а ние след тях. Вървяха бързо като зайци и скоро ги изгубихме от очите. А пътеката се изгуби и тя под сухите листа. Стана стръмно и хлъзгаво и не знаехме накъде да вървим. Селото беше наблизо, чуваха се гласове, но такава стръмнина ни разделяше, че оправяне нямаше. И що да сторя ? Извадих мушамата, седнах на нея и се спуснах надолу като на шейна. Мушамата разви главозамайваща скорост, хващах се за дърветата, държах си контра с пръчката и накрая се отказах от този превоз: спуснах се направо по ду*е, листата ми държаха сухо и чисто и някак си се справях със ситуацията. Спътникът ми напредваше бавно но сигурно, прав и на два крака, опирайки се на една дебела тояга. Още малко и- и - и... като се засилих цамбурнах направо в тепавицата, тя ме завъртя няколко пъти и се прибрах вкъщи готова изкъпана !
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.