Когато са добре узрели и ги е попарила сланата, синьо-виолетовите плодчета са толкова стипчиво-кисело-сладки, че сърце не ти дава да ги отминеш и да не береш барем за лек.
Тази есен и аз имах късмета да намеря хубави трънки на баира над Кокаляне, където се озовах съвсем случайно. Брах геройски няколко шепи, не повече, доколкото можах да си провра ръката в плетеницата от бодливи клонки и да си я измъкна само с няколко драскотини и дупка в ръкава на блузата. Но как попаднах тук ? В търсене на Германски манастир, ха-ха ! Този манастир се намира на толкова особено място, че само се чудиш и се маеш как да стигнеш до там. От началото на село Герман 5 км. по шосе в пек и прахоляк - не ме вдъхновява. От Горни Лозен може би е по-лесно, поне на картата изглежда така, но не познавам пътеките. От стената на язовир Панчарево бива, но трябва да се изкачи билото на планината до военната поляна/моя есенен рай (45мин.) и после да се продължи по асфалт надолу до самия манастир (1 час за нас). И още 1 час пеша до автобусната спирка в началото на село Герман пак по асфалт, уморително е.
Решихме да изберем трети вариант, но си направихме сметка без кръчмаря. Качихме се в автобус 1 на Цариградско шосе и там моят турист се разприказва с една печена групичка гидки като агитки, от еди-кое си туристическо дружество, които бяха тръгнали на излет по екопътеката Кокаляне - Бистрица. А пък аз не знаех, че съществува такава пътека. Ура ! Сега е моментът да открия нови хоризонти, мъглявината Конска или Магарешка глава, топлата вода и колелото. Тръгваме след тях. Германски манастир ще почака до утре, няма къде да избяга.
От чешмата на кокалянския мегдан поехме нагоре по дълга улица, чието име ми е непознато, понеже не видях табели никъде. Откраднали са ги, ама че хора! В края на село, там, където започва стръмното удоволствие, на голям балван е написано: Екопътека Бистрица, 5 км. Някой местен злодей е добавил 2 пред 5 и пречупен кръст, но не се хванахме на номера, Бистрица е на един хвърлей камък, а и аз съм свикнала вече с обърнатите табели и стрели в планината. "Какви са тия извънземни - безплътни или пък обемни?" (Недялко Йорданов), които упорито се опитват да заблуждават туристите, даже си носят кирки, чукове, пирони и лазерни оръжия с монохроматични светлинни вълни за правене на бели, само и само да злорадстват при мисълта, че ще се изгубят новаците. Горе на баира става панаира до едни бетонни кладенци насред трънкова плантация - объркващ кръстопът. На север вървиш към вилната зона Панчарево, на юг към Железница (така ми казаха, гаранции не давам), а напред... плетеница от пътеки в посока Бистрица, но само една е вярната. Спирам сама при трънките, бера и ям, а другите се отдалечават. Знам, знам, суровите трънки могат да са токсични, тъй като съдържат амигдалин, производно на циановодородната киселина, но искам да проверя какви са на вкус: ами все едно ядеш хайвер с оцет и хрян, посипан с пудра захар, храна подходяща само за косове ! На небето няма ни един фотогеничен облак, групата потъна в лабиринта от млади борчета, слънцето си е на място, намига ми, отлитам и аз и кацам много напред, на първата поляна. Гидките не ме изпускат от очи и размахват ръце: все напред, да, да, а сега наляво, не, не оттам, ще се загубите ! Тайната на тия тилилейски пътеки е, че трябва да избереш най-тясната, обрасла с треволяци, трънаци и глог, а не широките коларски пътища, които или се набутват в реката, или свършват по средата на окосената поляна (в моя случай). Беше към обяд, когато планинарките решиха да си починат в този буренясал рай и да берат гъби, ако намерят. Но аз и моят турист се спуснахме в дерето, примамени от ромоленето на реката. Тук ни настигна нов гид и ни насочи в правилната посока - то друга вече нямаше, пътят бе един. В дола - влажно и хладно, пътеката бе хлъзгава, покрита с мокри листа, изровена от дъждовете досами пропастта - добре, че имахме тояги да се подпрем. Ето я и реката, слабоводна (такава дума няма), ето го и бродът, минаваме, а от другата страна - поляна и заслон седемнайста употреба, направен от отпадъци и найлони (по-шантав не съм виждала). А до заслона - едно огромно яйце от птеродактил, което не беше яйце, а могила прерязана да две от мотористки път. Изкачвам я да снимам красоти. Какви ти красоти - лунен пейзаж: голи брулени хълмове, тук-таме храсти самотни, земята има цвят на есенна тъга. Само Витоша облагородява пейзажа, макар и унесена, потънала в лека мараня и с немного сняг на козирката.
Щрак и цък - язък ! Какво да му снимаш на нищото, а без снимков материал пътепис не бива. Но аз умея да виждам и в нищото нещо, търся минимализми и ето ги минимализмите долу на полето: бунгалце/къщичка на баба Яга, прясна черна нивичка, прогнила ограда от дървени колчета и бодлива тел, лилави минзухари, егреци и гевреци, достатъчно е.
Към Бистрица върви асфалтов път, но ние поемаме през окосената ливада, газим по свежа зелена трева, поникнала отново след коситбата благодарение на дъждовете, радваме се на минзухарите, стърчиопашките, скакалците и гущерчетата. Излизаме пак на асфалта, за да избегнем джунглата от тръни и шипкови храсти - неокосените площи не са никак гостоприемни, а и много боклуци са изхвърлени там. Ама че хора, нали ! Поема ни ул, Ст. Стамболов, най-дългата във вселената, кара я все така до полите на Витоша. Разбира се, повечето табели с името й са откраднати, но с питане стигаме до църквата: голяма, нова, направо бижу ! На двора - суха чешма, а вътре - покойник в ковчег ни поздравяват с "добре дошли" в дистрикт Бистрица. Жалко, че е далече от главната артерия и не се вижда от автобус. В центъра легнах на една слънчева пейка и пих горещ билков чай. После се прибрахме в София с 98 и си направихме салата от месести домати за кеф.
Но разказът продължава, защото на другия ден наистина се добрахме до Германския манастир Св. Иван Рилски (горкият светец не знае къде по-напред: в Рилския манастир или тук да огрее първо) ! Тръгнахме от стената на язовир Панчарево, качихме се на билото, на моята поляна "Есенен рай", събрахме боклуците оставени от пикникуващите и продължихме по шосе към манастира. Не след дълго стигнахме до една голяма поляна с огнища, където срещнахме двама местни тръгнали към ловната хижа, а те ни поканиха да отидем с тях, да ни покажат разширението. Обясниха ни накъде водят другите пътища, които не водят към Рим и си взехме довиждане и чао. Някога но не сега ще я видим и таз' хижа ловна. Бррр! Не одобрявам лова! Оставете животинките на мира, че нищо лошо не са ви направили ! Как може някой да убие живинка, това е садизъм, ама че... хора?! Доста път бихме докато стигнем манастирските имоти, нещо подобно на чифлик. Имаше там ливада с овошки, стопанство, сгради, дърва за огрев, църква, мокра а не суха чешма, куче с колибка и котка. Почерпих котката със саламче, погалих я и я снимах за кадем. Беше женска и имаше малки, беше цоцкана и слабичка, горката. Много хубави кипариси, високи и зелени се извисяват до небето и придават на пейзажа средноземноморски привкус. Обаче манастирът е построен ниско в дола, няма панорама оттам, не е като на Клисура или Долни Лозен, а по-скоро като на Дивотино. Но стига толкова, хайде у дома ! Предстоят ни 5 км по асфалтов път, не е шега работа, коли хвърчат, хора идват на манастира с туби и си точат вода от чешмата - защо ли ? Може би е изворна или пък светена, на мен ми се вижда някак си суеверна цялата тази работа. Легендата разказва, че Свети Иван Рилски тръгнал да се разхожда по лозенските екопътеки и ожаднял, а вода йок. Тогава се помолил на Бог и в нозете му бликна този извор, сегашната чешма на манастира, който е най-старият в Софийската Света гора - построен е през 10 век.
Вървим ние надолу и се радваме на пъстрите дървета, на живописния ерозирал склон - същински каньон, стигнахме ги американците ! А пътят - щедро маркиран от кравичките на манастира с аки, че друг не се е сетил да го направи, тоест да ни каже, разгеле, къде отиваме и откъде се връщаме. След около половин час стигнахме до един минималистичен баир с път по средата и няколко косъма на темето - дръвчета някакви. Снимам го аз и изведнъж виждам предупредителна табела: "Внимание Частна сопственос стрелясе". Обаче стрелецът го нямаше в момента и спокойно продължих да изследвам това футуристично място, нещо средно между сметище и пасище щемпелосано с хиляди копитца на кози, овце и крави. Тук и маркировката (кравешката, де) свършваше - ето къде идват миличките ми те да пасат тучна трева, мираж. А после искаме хубаво мляко да дават... Няма да разказвам как се добрахме до Герман: каталясали от умора, жега и прах ето ни на автобусната спирка - ръждясала барака без никакво обозначение за превозно средство и трасета. Шестицата дойде след половин час и тук хаджилъкът ни свърши. Бай, бай !
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.