Подарък за пустотата

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5942099208861392865

        Няма никой, стъпките идват и си отиват, обикалят наоколо, гледат - стъпките гледат но не виждат. Въображението ми ги различава като пеещи в дълбокото извори, не излизат на повърхостта и нищо не дават на жадния: ни вода, ни думи.  Решавам да нямам повече нужда от тях, да търсия пътища, завои, други земи и друго небе, да търся облаци, вятър, простор... Каква тъжна мелодия пеят високите бели и жълти треви край пътя ! А някъде, скрити в това море от слънчеви стръкове, някакви птици викат за помощ: пиу, пиу...  Минавам и отминавам, търся върха, искам само за миг да бъда горе, да гледам далечините, да намеря покой.  Никога няма да мога да бъда справедлива към далечините - снимам с телефона, маранливият въздух ми пречи, а срещу мен се издига  Рила с побелели вече хребети, Витоша днес има канелен цвят а горите й червенеят, един облак с форма на динозавър долита и ме настига точно тук и сега - на връх Манастирище.  Добре, поне облаците ми излизат добре, а има и още: огромна като за телескоп леща, бумеранг, птица, рунтава овца... Одеве минах покрай една стара къща, плетена от ракита, с олющена пръст, без врата, а на прозорците вместо стъкла имаше синьо небе. Снимах я за теб, пустота. Невероятна е и мисля, че принадлежи на вятъра - чух го да шепти, да си тананика някаква ритуална песен докато обикалях наоколо и гледах стените.  От чаршията на село Плана до върха има само два километра по широк и лесен път - ето го, розовее насред неокосените баири, вие се лениво насам-натам и изведнъж решава да се катери стръмно нагоре и за пет минути да те изтърси на платото. Наградата е малък параклис, а наказанието голяма антена на мтел - неприятно бръмчило.
        Едва сега научавам, че на северната страна, няколко метра по-надолу под върха, има един тристагодишен червен дъб събрал в шепите си лековита роса и дъждовна вода: наплискаш си очите и проглеждаш, виждаш. Хора и зверове идват тук, измиват си лицата, пият и чакат чудото да стане. Всички искат да имат добро зрение, но малцина разбират какво е да виждаш. Затова и тези стъпки, за които говорих в началото, се лутат в тъмното и не дават от себе си. Обаче искат, има в тях някакъв вътрешен вик, някакво недоволство, заобикалят ме дълго преди да се разтварят в околните светове. Ще идват пак, аз знам, но мен няма да ме има там, след малко ще се върна в другия ми дом, който ме чака другаде, винаги другаде.
       Брезите, високите нежни брези обикалят поляната пременени в бели одежди и танцуват с младите ветрове, толкова неопитни, толкова несръчни - след всеки полъх спират и треперят, питат се дали тази странна мелодия е хоро или валс. Докосват листата, тънките клони, разсейват се,  дирят безкрая, а може би други поляни и други брези. Тъкмо щях да им кажа, че всичко е симфония, смесица от тишина, птичи глас и шумолене на треви. Пиша я в себе си и я наричам "Подарък за пустотата". Пиша я с емоции, със снимки и думи, с очакване за нещо неоткрито, с тъга  я пиша най-вече,  тъгата е артистична и красноречива.  А радостта какво е ? Шум, тупкане на сърцето, усмивка, краткост. Тъгата, обаче, е вечна, музика е тя, симфония. Плана планина прилича на тъга, от нея се откриват панорами, гледаш ги и копнееш за далечни места, слънчеви баири те носят на ръце, мирише на бял равнец, мащерка и лайка - изгорели, отминали вече, попарени от сланата, но дъхът им е жив и омайва.
     Виж, там долу в дерето някакви  самотни дървета са се хванали едно за друго, образували са полусфера с короните си,  готови да посрещнат студени и силни ветрове. Харесва ми тази кръгла горичка и я снимам за пример - така трябва да правят и хората, но къде ти ! А голямата широколистна гора е силна, свалила си е лятната дрешка от хлорофил и чака стоически да дойде зимата, цялата събрана в себе си, ще спи, ще се събуди напролет. На земята шумоли килим от листа: кафяви, канелени, жълти...  После пътят навлиза в пасажи от бял бор, натежалите от пресни шишарки клони блестят  на слънце и предполагам, че това е сребърната гора от приказките.  Още вярвам в приказки, търся ги по моите пътеки, пиша ги и ги раздавам на никого.