comunicare

ce rost ar avea să dialoghezi cu o umbră
dar ce rost ar avea să monologhezi cu o umbră
ea vine și pleacă odată cu soarele
în timp ce corpul stă mereu nemișcat
(dacă am presupune că are un corp)
numai că după crepuscul se dezlipește de zidul ei alb
sau de trotuar și umblă prin foșnetul toamnei
umblă prin foșnetul toamnei, alunecă
peste orașul aproape pustiu
învăluie noaptea cu sine și nu se mai știe
unde sfârșește umbra și începe noaptea
unde sfârșește noaptea și începe umbra
ca o pânză mare de păianjen ea prinde în firele ei pe trecătorii târzii
prin filtrul ei de cuvinte și eu am trecut
prin ceea ce ar putea fi un sens un contur
sau  un text de învățat pe de rost într-o limbă străină

 *

communication

à quoi bon dialoguer avec une ombre
et après tout à quoi bon monologuer avec une ombre
elle vient et s'en va avec le soleil
tandis que son corps reste toujours immobile
(si nous supposons qu'elle possède un corps)
le soir elle se détache de son mur blanc
ou du trottoir et marche à travers le bruissement des feuilles
marche à travers le bruissement des feuilles
plane au-dessus de la ville déserte ou presque
enveloppant la nuit de soi-même et personne ne sait
où l'ombre se termine et la nuit commence
où la nuit se termine et l'ombre commence
telle une grande toile d'araignée
elle attrape dans ses fils les promeneurs attardés
je suis passée moi aussi par son filtre de mots
par ce que pourrait être une raison un contour
ou un texte quelquonque à apprendre par coeur
en langue étrangère

Cadou pentru neant - traducere

       N-am răbdare să-mi traduc textele în română, le scriu repede, le bag în sticlă și le dau drumul pe apă. Nu cred că mai ajung la vreun țărm, la cineva, dar n-are importanță. Astăzi am dat click pe translate și robotul mi-a servit un semifabricat tragicomic. Oricum îi mulțumesc - cred că la texte de ștință se descurcă mai bine. Și acum tot ce pot face e să traduc eu însămi nota asta lirică de călătorie - să fie, să nu trebuiască.


*
       Nu-i nimeni în jur, pașii vin și trec, uneori stau la pândă, însă nu văd nimic. Imaginația mea îi înregistrează ca pe niște izvoare ce cântă în adâncuri, nu ies la suprafață, nu dau nimic celui însetat: nici apă, nici vorbe. Mă hotărăsc să nu mai am nevoie de ei, să caut drumuri, răscruci, alte pământuri, alt cer, să caut nori, vânt și imensitate... Ce melodie tristă îngână buruienile albe la margini de drum ! Iar undeva, ascunsă în marea asta de ierburi solare, pasărea strigă: piu, piu... Trec pe alături spre vârf, vreau să fiu sus doar pentru o clipă, să privesc depărtarea, să iau pentru mine un dram din liniștea ei. Depărtării îi rămân mereu datoare - pozez cu telefonul, ceața din aer parcă o ascunde, iar la orizont se înalță Rila cu creste înzăpezite, Vitoșa e de culoarea scorțișoarei, pădurile ei bat în roșu, un nor în formă de dinozaur vine în zbor și mă ajunge aici, la vârful Mănăstiriște. Dar și așa-i bine, norii îmi ies bine și mai vin și alții: o lentilă imensă de telescop, un bumerang, o pasăre, o turmă de oi... Trec pe lângă o casă bătrână de pământ și răchită, cu lutul scorojit pe alocuri, fără uși, iar în loc de sticle la geamuri are cer senin. Merită și ea o sesiune foto, deci o pozez - cadou pentru neant. E frumoasă și cred că aparține vântului - l-am auzit șoptind un cântec magic, ritual, în timp ce mă învârteam în jurul ei și mă uitam la împletitura pereților. Din centrul satului Plana până la vârf sunt doar doi kilometri pe un drumeag larg, rozaliu ce unduiește lin pe dealul necosit, umblă încoace și încolo iar la poalele muntelui te ridică abrupt și-ți dă drumul de-a dreptul pe platou. Răsplata e o capelă cochetă, iar pedeapsa o antenă imensă de telefonie mobilă ce bârâie foarte neplăcut. Nu-i de stat mult aici.
     Aflu cu întârziere că pe versantul de nord, doar la câțiva metri mai în jos, se află un stejar roșu de trei sute de ani care adună în scoarța lui rouă de leac: îți stropești ochii și-ți recapeți văzul, poți vedea. Oameni și fiare vin la trunchiul lui, își spală obrajii și așteaptă minunea, miracolul. Toți vor să aibă ochii sănătoși, dar puțini înțeleg ce înseamnă să vezi. Tocmai de asta rătăcesc și pașii de care vorbeam la început, umblă prin întuneric și nu dau nimic de la sine. În schimb cerșesc mereu, în ei e un strigăt interior, o nemulțumire amestecată cu ingratitudine, stau un timp la pândă apoi pleacă, se dizolvă în lumile din jur. Din nou vor veni, știu asta, dar eu nu voi mai fi, mai am puțin și mă întorc la casa mea de altundeva, mereu de altundeva.
    "Dragii mestecenii gingași și subțiri"(ah, Esenin!) în straie albe  dansează în jurul poienii cu vântul care se oprește stângaci și tremură după fiecare adiere, se întreabă ce melodie aude, horă sau vals. Răscolește frunzișuri absent și distrat, caută nemărginirea sau poate alte pâlcuri de mesteceni, în alte poieni, cine știe ! Tocmai am vrut să-i spun că totul în jur e o simfonie compusă din liniște, strigăt de pasăre și foșnet de ierburi. O scriu în mine și-o numesc "Cadou pentru neant". O scriu cu emoții, cu poze și cuvinte, cu așteptarea a ceva neștiut, cu tristețe o scriu, tristețea e artistică și elocventă. Dar bucuria ce-i? Zgomot, bătaie de inimă, zâmbet, scurtime. În schimb tristețea e veșnică și se poate cânta întocmai ca o simfonie. Muntele Plana seamănă cu tristețea, e întins, larg, panoramic, are dor de ducă și dealuri însorite care te poartă în brațe, miroase a coada șoricelului și cimbrișor sălbatic ars de soare și lovit de brumă la capătul toamnei, acum.
    În râpă niște copaci singuratici s-au prins unii de alții, și-au împletit coroanele formând o jumătate de sferă - sunt gata să înfrunte frigul și viscolul. Îmi place păduricea asta rotundă și o fotografiez ca exemplu: așa trebuie să facă și oamenii, dar mai va până atunci! Pădurea cea mare de fag e puternică, și-a dezbrăcat haina de clorofilă și adunată în sine așteaptă cu stoicism să vină iarna, va adormi și se va trezi la primăvară. Pe pământ foșnește covorul ei de frunze uscate: cafenii, roșcate, galbene...
    La întoarcere trec prin pasaje de brazi argintii, crengile încărcate de conuri proaspete strălucesc la soare și presupun că asta-i pădurea de argint din povești. Încă mai cred în povești, le caut pe cărările mele, le scriu și le dau nimănui.

Подарък за пустотата

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5942099208861392865

        Няма никой, стъпките идват и си отиват, обикалят наоколо, гледат - стъпките гледат но не виждат. Въображението ми ги различава като пеещи в дълбокото извори, не излизат на повърхостта и нищо не дават на жадния: ни вода, ни думи.  Решавам да нямам повече нужда от тях, да търсия пътища, завои, други земи и друго небе, да търся облаци, вятър, простор... Каква тъжна мелодия пеят високите бели и жълти треви край пътя ! А някъде, скрити в това море от слънчеви стръкове, някакви птици викат за помощ: пиу, пиу...  Минавам и отминавам, търся върха, искам само за миг да бъда горе, да гледам далечините, да намеря покой.  Никога няма да мога да бъда справедлива към далечините - снимам с телефона, маранливият въздух ми пречи, а срещу мен се издига  Рила с побелели вече хребети, Витоша днес има канелен цвят а горите й червенеят, един облак с форма на динозавър долита и ме настига точно тук и сега - на връх Манастирище.  Добре, поне облаците ми излизат добре, а има и още: огромна като за телескоп леща, бумеранг, птица, рунтава овца... Одеве минах покрай една стара къща, плетена от ракита, с олющена пръст, без врата, а на прозорците вместо стъкла имаше синьо небе. Снимах я за теб, пустота. Невероятна е и мисля, че принадлежи на вятъра - чух го да шепти, да си тананика някаква ритуална песен докато обикалях наоколо и гледах стените.  От чаршията на село Плана до върха има само два километра по широк и лесен път - ето го, розовее насред неокосените баири, вие се лениво насам-натам и изведнъж решава да се катери стръмно нагоре и за пет минути да те изтърси на платото. Наградата е малък параклис, а наказанието голяма антена на мтел - неприятно бръмчило.
        Едва сега научавам, че на северната страна, няколко метра по-надолу под върха, има един тристагодишен червен дъб събрал в шепите си лековита роса и дъждовна вода: наплискаш си очите и проглеждаш, виждаш. Хора и зверове идват тук, измиват си лицата, пият и чакат чудото да стане. Всички искат да имат добро зрение, но малцина разбират какво е да виждаш. Затова и тези стъпки, за които говорих в началото, се лутат в тъмното и не дават от себе си. Обаче искат, има в тях някакъв вътрешен вик, някакво недоволство, заобикалят ме дълго преди да се разтварят в околните светове. Ще идват пак, аз знам, но мен няма да ме има там, след малко ще се върна в другия ми дом, който ме чака другаде, винаги другаде.
       Брезите, високите нежни брези обикалят поляната пременени в бели одежди и танцуват с младите ветрове, толкова неопитни, толкова несръчни - след всеки полъх спират и треперят, питат се дали тази странна мелодия е хоро или валс. Докосват листата, тънките клони, разсейват се,  дирят безкрая, а може би други поляни и други брези. Тъкмо щях да им кажа, че всичко е симфония, смесица от тишина, птичи глас и шумолене на треви. Пиша я в себе си и я наричам "Подарък за пустотата". Пиша я с емоции, със снимки и думи, с очакване за нещо неоткрито, с тъга  я пиша най-вече,  тъгата е артистична и красноречива.  А радостта какво е ? Шум, тупкане на сърцето, усмивка, краткост. Тъгата, обаче, е вечна, музика е тя, симфония. Плана планина прилича на тъга, от нея се откриват панорами, гледаш ги и копнееш за далечни места, слънчеви баири те носят на ръце, мирише на бял равнец, мащерка и лайка - изгорели, отминали вече, попарени от сланата, но дъхът им е жив и омайва.
     Виж, там долу в дерето някакви  самотни дървета са се хванали едно за друго, образували са полусфера с короните си,  готови да посрещнат студени и силни ветрове. Харесва ми тази кръгла горичка и я снимам за пример - така трябва да правят и хората, но къде ти ! А голямата широколистна гора е силна, свалила си е лятната дрешка от хлорофил и чака стоически да дойде зимата, цялата събрана в себе си, ще спи, ще се събуди напролет. На земята шумоли килим от листа: кафяви, канелени, жълти...  После пътят навлиза в пасажи от бял бор, натежалите от пресни шишарки клони блестят  на слънце и предполагам, че това е сребърната гора от приказките.  Още вярвам в приказки, търся ги по моите пътеки, пиша ги и ги раздавам на никого.

这是不是诗 asta nu-i poezie

când poezia se termină așa cum se termină biletele de tren
sau cele de avion mult mai repede îți vine în minte
ideea că n-ai scris niciodată poezie ci doar bucățele de poezie
ai scris un puzzle pe care nu-l poți alcătui în întregime
ai scris o corabie cu pânze umflate pe valuri  albastre ca cerul
și bucățile de cer sunt la fel de albastre ca bucățile de valuri
(niciodată n-am dus până la capăt puzzle-ul ăsta)
uneori lipsesc doar câteva silabe și semnele de punctuație
alteori dispar și semnele rămâne coala albă sau wallpaper -ul
pe display  înțelesul din poezie încercând să-l traduci
în limbile pe care le știi dar când te uiți înapoi vezi că de fapt poezia
este ceea ce se pierde prin traducere într-o limbă pe care o știi
apoi dai click pe robotul lui Google să traducă el automat
în limbile pe care nu le știi și mai ales în alfabetele
pe care nu le înțelegi și nu știi ce înseamnă pictogramele alea
数字或单词，这是在他们的上镜，一种诗上相
没有故事，没有诗歌。你可以颜色像一本小册子
黑白照片中，你可以把石膏框架
许多金色的饰物或使它成为风筝都是一个
cifre sau vorbe, e ceva fotogenic în ele, un fel de poezie fotogenică
fără înțeles, fără poezie. le poți colora ca într-o cărțulie
cu poze  alb-negru le poți pune în ramă de ghips
cu multe ornamente aurii sau să faci zmee din ele  tot una
pentru zmee nu-ți trebuie muză dă drumul la zmeu

За трънките, хората и кравите

https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361

       Когато са добре узрели и ги е попарила сланата, синьо-виолетовите плодчета са толкова стипчиво-кисело-сладки, че сърце не ти дава да ги отминеш и да не береш барем за лек.
Тази есен и аз имах късмета да намеря хубави  трънки на баира над Кокаляне, където се озовах съвсем случайно. Брах геройски няколко шепи, не повече, доколкото можах да си провра ръката в плетеницата от бодливи клонки и да си я измъкна само с няколко драскотини и дупка в ръкава на блузата. Но как попаднах тук ? В търсене на Германски манастир, ха-ха ! Този манастир се намира на толкова особено място, че само се чудиш и се маеш как да стигнеш до там. От началото на село Герман 5 км. по шосе в пек и прахоляк - не ме вдъхновява. От Горни Лозен може би е по-лесно, поне на картата изглежда така, но не познавам пътеките. От стената на язовир Панчарево бива, но трябва да се изкачи билото на планината до военната поляна/моя есенен рай (45мин.) и после да се продължи по асфалт надолу до самия манастир (1 час за нас). И още 1 час пеша до автобусната спирка в началото на село Герман пак по асфалт, уморително е.
    Решихме да изберем трети вариант, но си направихме сметка без кръчмаря. Качихме се в автобус 1 на Цариградско шосе и там моят турист се разприказва с една печена групичка гидки като агитки, от еди-кое си туристическо дружество, които бяха тръгнали на излет по екопътеката Кокаляне - Бистрица. А пък аз не знаех, че съществува такава пътека. Ура ! Сега е моментът да открия нови хоризонти, мъглявината Конска или Магарешка глава, топлата вода и колелото. Тръгваме след тях. Германски манастир ще почака до утре, няма къде да избяга.
      От чешмата на кокалянския мегдан поехме нагоре по дълга улица, чието име ми е непознато, понеже не видях табели никъде. Откраднали са ги, ама че хора! В края на село, там, където започва стръмното удоволствие, на голям балван е написано: Екопътека Бистрица, 5 км. Някой местен злодей е добавил 2 пред 5 и пречупен кръст, но не се хванахме на номера, Бистрица е на един хвърлей камък, а и аз съм свикнала вече с обърнатите табели и стрели в планината. "Какви са тия извънземни - безплътни или пък обемни?" (Недялко Йорданов), които упорито се опитват да заблуждават туристите, даже си носят кирки, чукове, пирони и лазерни оръжия с монохроматични светлинни вълни за правене на бели, само и само да злорадстват при мисълта, че ще се изгубят новаците. Горе на баира става панаира до едни бетонни кладенци насред трънкова плантация - объркващ кръстопът. На север вървиш към вилната зона Панчарево, на юг към Железница (така ми казаха, гаранции не давам), а напред... плетеница от пътеки в посока Бистрица, но само една е вярната. Спирам сама при трънките, бера и ям, а другите се отдалечават. Знам, знам, суровите трънки  могат да са токсични, тъй като съдържат амигдалин, производно на циановодородната киселина, но искам да проверя какви са на вкус: ами все едно ядеш хайвер с оцет и хрян, посипан с пудра захар, храна подходяща само за косове ! На небето няма ни един фотогеничен облак, групата потъна в лабиринта от млади борчета, слънцето си е на място, намига ми, отлитам и аз и кацам много напред, на първата поляна. Гидките не ме изпускат от очи и размахват ръце: все напред, да, да, а сега наляво, не, не оттам, ще се загубите ! Тайната на тия тилилейски пътеки е, че трябва да избереш най-тясната, обрасла с треволяци, трънаци и глог, а не широките коларски пътища, които или се набутват в реката, или свършват по средата на окосената поляна (в моя случай). Беше към обяд, когато планинарките решиха да си починат в този буренясал рай и да берат гъби, ако намерят. Но аз и моят турист се спуснахме в дерето, примамени от ромоленето на реката. Тук ни настигна нов гид и ни насочи в правилната посока - то друга вече нямаше, пътят бе един. В дола - влажно и хладно, пътеката бе хлъзгава, покрита с мокри листа, изровена от дъждовете досами пропастта - добре, че имахме тояги да се подпрем. Ето я и реката, слабоводна (такава дума няма), ето го и бродът, минаваме, а от другата страна - поляна и заслон седемнайста употреба, направен от отпадъци и найлони (по-шантав не съм виждала).  А до заслона - едно огромно яйце от птеродактил, което не беше яйце, а могила прерязана да две от мотористки път. Изкачвам я да снимам красоти. Какви ти красоти - лунен пейзаж: голи брулени хълмове, тук-таме храсти самотни, земята има цвят на есенна тъга. Само Витоша облагородява пейзажа, макар и унесена, потънала в лека мараня и с немного сняг на козирката.
    Щрак и цък - язък ! Какво да му снимаш на нищото, а без снимков материал пътепис не бива. Но аз умея да виждам и в нищото нещо, търся минимализми и ето ги минимализмите долу на полето: бунгалце/къщичка на баба Яга, прясна черна нивичка, прогнила ограда от дървени колчета и бодлива тел, лилави минзухари, егреци и гевреци, достатъчно е.
     Към Бистрица върви асфалтов път, но ние поемаме през окосената ливада, газим по свежа зелена трева, поникнала отново след коситбата благодарение на дъждовете, радваме се на минзухарите, стърчиопашките, скакалците и гущерчетата.  Излизаме пак на асфалта, за да избегнем джунглата от тръни и шипкови храсти - неокосените площи не са никак гостоприемни, а и много боклуци са изхвърлени там. Ама че хора, нали ! Поема ни ул, Ст. Стамболов, най-дългата във вселената, кара я все така до полите на Витоша. Разбира се, повечето табели с името й са откраднати, но с питане стигаме до църквата: голяма, нова, направо бижу ! На двора - суха чешма, а вътре - покойник в ковчег ни поздравяват с "добре дошли" в дистрикт Бистрица. Жалко, че е далече от главната артерия и не се вижда от автобус. В центъра легнах на една слънчева пейка и пих горещ билков чай. После се прибрахме в София с 98 и си направихме салата от месести домати за кеф.
      Но разказът продължава, защото на другия ден наистина се добрахме до Германския манастир Св. Иван Рилски (горкият светец не знае къде по-напред: в Рилския манастир или тук да огрее първо) ! Тръгнахме от стената на язовир Панчарево, качихме се на билото, на моята поляна "Есенен рай", събрахме боклуците оставени от пикникуващите и продължихме по шосе към манастира. Не след дълго стигнахме до една голяма поляна с огнища, където срещнахме двама местни тръгнали към ловната хижа, а те ни поканиха да отидем с тях, да ни покажат разширението. Обясниха ни накъде водят другите пътища, които не водят към Рим и си взехме довиждане и чао. Някога но не сега ще я видим и таз' хижа ловна. Бррр! Не одобрявам лова! Оставете животинките на мира, че нищо лошо не са ви направили ! Как може някой да убие живинка, това е садизъм, ама че... хора?!  Доста път бихме докато стигнем манастирските имоти, нещо подобно на чифлик. Имаше там ливада с овошки, стопанство, сгради, дърва за огрев, църква, мокра а не суха чешма, куче с колибка и котка. Почерпих котката със саламче, погалих я и я снимах за кадем. Беше женска и имаше малки, беше цоцкана и слабичка, горката. Много хубави кипариси, високи и зелени се извисяват до небето и придават на пейзажа средноземноморски привкус. Обаче манастирът е построен ниско в дола, няма панорама оттам, не е като на Клисура или Долни Лозен, а по-скоро като на Дивотино. Но стига толкова, хайде у дома ! Предстоят ни 5 км по асфалтов път, не е шега работа, коли хвърчат, хора идват на манастира с туби и си точат вода от чешмата - защо ли ? Може би е изворна или пък светена, на мен ми се вижда някак си суеверна цялата тази работа. Легендата разказва, че Свети Иван Рилски  тръгнал да се разхожда по лозенските екопътеки и ожаднял, а вода йок. Тогава се помолил на Бог и в нозете му бликна този извор, сегашната чешма на манастира, който е най-старият в Софийската Света гора - построен е през 10 век.
      Вървим ние надолу и се радваме на пъстрите дървета, на живописния ерозирал склон - същински каньон, стигнахме ги американците ! А пътят - щедро маркиран от кравичките на манастира с аки, че друг не се е сетил да го направи, тоест да ни каже, разгеле, къде отиваме и откъде се връщаме. След около половин час стигнахме до един минималистичен баир с път по средата и няколко косъма на темето - дръвчета някакви. Снимам го аз и изведнъж виждам предупредителна табела: "Внимание Частна сопственос стрелясе". Обаче стрелецът го нямаше в момента и спокойно продължих да изследвам това футуристично място, нещо средно между сметище и пасище щемпелосано с хиляди копитца на кози, овце и крави. Тук и маркировката (кравешката, де) свършваше - ето къде идват миличките ми те да пасат тучна трева, мираж. А после искаме хубаво мляко да дават... Няма да разказвам как се добрахме до Герман: каталясали от умора, жега и прах ето ни на автобусната спирка - ръждясала барака без никакво обозначение за превозно средство и трасета. Шестицата дойде след половин час и тук хаджилъкът ни свърши. Бай, бай !

Триумфалната арка на калинките

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5929087673845503361

      Връх Половрак (името идва от тракийски език и означава "Орлов поглед") - да има толкова хубаво място близо до София и аз да не го знам ! Цяло лято сме кръстосали Витоша от Железница до Златни мостове, от Голи Връх до Черни връх, от Владая до Бистрица, Симеоново, Драгалевци и Боянския водопад, прекосили сме горното и долното плато, снимала съм панорами, скали, гора - надали е останало нещо непроверено и неснимано. А Половрачо с неговите 1182 метра височина стои и чака и ни се чуди на акъла. Най-сетне се наканихме и Лозенска планина да посетим, октомври е, есента е обагрила дърветата в неземно-красиви топли цветове - време е, hikers, в широколистните гори на по-малките планини да скитаме !
      Тръгваме пеша от центъра на Долни Лозен нагоре по улиците Германски и Пешев, завиваме  наляво, минаваме по моста и вървим по безкрайно дългата ПоловраГ(така е написано на табелите) чаааак до дървения портал към четвъртото измерение - сиреч Лозенската екопътека.  А там ни посреща табела: "Внимание! Ловно поле но.63!" А така ! И как да внимавам? Да пълзя по корем, куршумите ли да уловя още топли, във въздуха, или да си облека бронирана жилетка и бронирани гащи second гъз ? Питам другите туристи какво и как - не знаят, смеят се. Но сегиз-тогиз се чува: пук-пук-пук ! И викачите се включват с викове: Е, е, нье, нье, хе ! Нещо такова.
Ехо, има хора! Не стреляйте ! Ху бре, не пукай ! Има хора ! Викам и аз, та кънти гората. Но резултат няма. Тогава поздравявам майките им на английски и ускорявам темпото. Страшничко е.
        След 50 минути стигаме до манастира, вече за втори път сме тук и не снимам, мотаем се малко в градината, гледаме софийското поле потънало в мараня, точим вода на чешмата и сядаме на дългата маса да ядем и пием. Едно скитащо куче се присъединява веднагически и ни гледа в очите. Даваме му нещичко, колкото да го почерпим, малко храна носим, а то кафе не пие и ябълки не вкусва. Хора минават натам-насам, поздравяват и кой нагоре, кой надоле(дето викаше един) - разпиляват се като мравки около големия мравуняк: връх Половрак. Някои отиват чак до Пасарел, където е краят на екопътеката - 13 км. от арка до арка, плюс ходенето по шосето излизат някъде към 16 км.
        Драпаме нагоре и ний, има маркировка, табели, стрели - няма как да се изгуби човек. Признателна съм на доброволеца, който си е дал труда да маркира пътеката. А тя е широка и полегата, минава през гората, прекосява една голяма поляна с беседка, откъдето се разкрива красива панорама към Лозен и София, пак влиза в гората и се вие весела, шарена, посипана с жълти и червени листа, цялата серпентини и охлювини, само да ни радва !
      Неусетно приближаваме върха. Хопааа, пропуснахме пещерата, забравихме за нея, а пък и не видяхме отбивката. Там някъде, скрита между дърветата, има миниатюрна пещера или по-точно дупка между два камъка. Нищо, друг път ще я потърсим. След час и 10 минути (от манастира) вече сме на върха. Виждам бялата ограда на мемориала - четник на Бенковски е погребан там. Спирам се да чета историческите бележки  и тутакси ме нападат облаци калинки! Кацат ми по голите рамене, по лицето, по телефона с който се опитвам да снимам, хапят жестоко и се движат с мен - обградили са ме ! Толкова много са, че чак се плаша: покриват табелите, оградата, камъните, скалите - спасение няма!  Почти всички са жълти, а има и малко червени - сигурно са пили малиново вино.
       Над час и половина сме се бавили на върха, толкова е хубаво горе ! Панорамите са на 360 градуса, вижда се Лозен, София, Витоша, язовир Искър, планини, била, есенно-шарени гори под синьото небе ! Триангулачната точка е обозначена с тухлен стълб, стар, с олющена мазилка, а в основата има дупка под форма на арка. И гледам аз - под тази Триумфална арка сноват на парад стотици калинки! Боже ! Ами те са си основали тук република или пък кралство, не знам, не сме се уточнили по въпроса. Веднага кръстих този стълб "Триумфалната арка на калинките" ! А за благодарност миличките ми те са престанали да ме хапят.
        Разприказвам се с  другите туристи, разменяме си информация за разни маршрути, стигаме чак до Папуа и Мадагаскар, плямпаме безспир, смеем се, снимаме навред, не ни се тръгва оттук. Върнахме се по друг път, поехме на юг към Пасарел, а после завихме надясно през гората и за хула време бяхме пак на поляната над манастира, толкова близко е ! Нищо че нашето не е ходене, а спиране, снимане и мотаене докато другите търчат като совалки. Аз също съм бърза, но моят турист(гидът съм аз) по-бавничко я раздава и се налага да го изчакам на всеки завой. На поляната с павилиона има пикникуващи, огън са палили и пекат месо. Деца си играят наоколо и пищят, няма как да си починем тук. Продължаваме надолу през друга поляна, под манастира. И там има хора, и там е шумно. Страничната пътека, алтернативна на главната, ни извежда на портала, откъдето сме тръгнали. Но ловджиите не бяха престанали да стрелят: пак пук-пук, пак е-нье-нье, пак викам и аз: Не стреляйте, бре, хора минават ! Ехооо ! Хайде, много поздрави на майките ви и довиждане ! Излизаме от бойното/ловното поле но.63. Нататък няма екшън, стигаме до центъра и хоп в автобуса (петицата) и след 20 минути вече влизаме и ние триумфално в Рио де Жанейро до Дружба 2, минаваме и ние триумфално между двете огромни недовършени сгради от едната и от другата страна на шосето, слизаме от рейсо и взимаме метрото за Куала Лумпур!
     До нови срещи, калинки!

Папая и ягоди

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5868923254198814625

    Панчаревската панорамна пътека  за мен винаги ще има вкус на папая и ягоди. Защо ли - ще иде реч по-натам. Тръгнахме да я търсим точно на 5 октомври - денят, в който се откриваше ловният сезон. Не ни се искаше да се набутаме пак в ловни полета като това на Долни Лозен, а на Панчаревското езеро ни се видя безопасно - дивеч риба не лови, та да се навърта наоколо барабар с ловджиите.
    Приготвям си аз туристическата чанта така, че да има по-висок коефициент на тежест, слагам повече вода, повече кафе, повече бонбони, а в джобовете две гири за да не ме издуха вятърът.
    Слизаме от автобус номер 1 на спирка "Банята" и минаваме по язовирната стена оттатък, където свършва село Герман и започват пътеките. На страната откъм шосето няма какво да се прави, освен да се обикаля около рибарите, да се гледат тръстиките, канутата,  дивите патки и щъркела Гошо, който чака на почетно разстояние да му се лови и хвърли по някоя мижава рибка. Стената - широка, удобна, слънчева и дълга не повече от 300 метра. Ето ни на другата страна и ето ги пред нас и трите пътеки без маркировки в началото - ерго: не знаем накъде. Предният ден бяхме се разходили мързеливо по долната, покрай брега, до ВЕЦ Кокаляне - сензации нямаше. Но аз научих от нета, че има прекрасна панорамна пътека по-нависоко и пейка над една отвесна скала, а под  скалата растат и цъфтят кактуси(видях ги на снимки). Кой ги е посял? Вятърът на промяната, а не човешката ръка - ето защо са толкова интересни. От средната пътека се появи изневиделица първият ни гид: младеж в спортно облекло, който ни обясни откъде да минем. И поемаме по неговия маршрут, завиваме по втората пътека надясно(на входа има едно малко пънче), следва слизане и изкачване, доста заврънкулено, а после по-хубав път през борова гора, пак тесни и стръмни завойчета покрити със златни кленови листенца, пак алея - много е живописно! А пък аз съм обута в моите австралийски маратонки second foot, удобни и подходящи за hiking :), с лекота преодолявам всякакви сложни  участъци и след около 30 минути ето ни на панорамната скала. Тук има две ъглови пейчици досами пропастта. Вижда се цялото езеро, Витоша, смога над София, шосето за Самоков, земните недра и Атлантида. На Черни връх има малко снежец, планините са леко маранливи, но всичко наоколо е много красиво ! Кактуси, обаче, не се виждат, брегът е стръмен, има сипеи и камънаци - опасно е! Как са се добрали другите туристи до кактусите, не знам. Даже се  хвалят в нета, че са яли кактусови плодчета - имали вкус на папая и градински ягоди!  Аз папая и мамая не съм яла, но си въобразявам нещо доста финтифлюшкано като вкус - шопски натурализирани кактуси са това, от мексикански произход, усукана работа! Отказваме се да ги търсим и продължаваме към хижа Кремиковци - на 10 минути път, а от нея слизаме към ВЕЦ Кокаляне. Пътеката е закачлива, има завои, стеснява се, пак се разширява, минава между червени храсти и жълти брезички, зареждайки ни с добро настроение - сякаш си играе с нас. След половин час сме долу, на езерото, почиваме си на стара пейка до чешмата в компанията на едно скитащо куче и се чудим какво да направим с деня.
     Решихме да се изкатерим пак на склона в търсене на нови приключения и в този съдбовен момент се появява вторият ни гид - рускинята Антонина. Всъщност я бяхме срещнали и по трасето, говорихме си малко и тя ни беше казала, че отива на билото. Сега слизаше и не й се връщаше обратно с нас, макар да беше още рано. Но ни изнесе цял урок по hiking(ах, как ми харесва тази дума!), нарисува ни с тояга карта на земята и със широка усмивка се раздели с нас. Вече знаехме накъде и как: до хижа Кремиковци, после по първата стръмна пътека надясно до третата панорамна пътека, на трето ниво, и после пак надясно чак до военните поделения(сега изоставени). Пътят е удобен и широк, няма вече изкачване, нито слизане, само вървиш, вървиш с лека стъпка и леко сърце между пъстри дървета и храсти, обагрени в червено, жълто, оранжево, цикламено, розово - неописуема красота! Някой беше минал преди нас и ги беше опръскал всичките с боя! За по-малко от час стигнахме до военната база, а там - поляна! Чудо на чудесата, толкова голяма, топла и слънчева! От нея се виждат далечни планини, село Кокаляне, част от язовира и шарените гори наоколо. Толкова е свръх-прекрасно, че не спирам да щракам: щрак-щрак, а телефончо слушка и не казва, че не може повече. Та кръстих аз поляната "Есенен рай". Втората дума е изтъркано клише, но какво по-хубаво от рая! Трябва да направя една табела, на която да напиша "Поляна Есенен рай" и да я закова на първото дърво там! Уха!
       Разузнавам аз околността, виждам ограда и бариера, има и асфалтирано шосе в посока юг, но знам от Антонина, че веднага прави остър ляв завой на север и води до Германския манастир. Тъкмо днес до манастира има събор на мотористите. Пфу! Не ща! Младеж и девойка се появяват по шосето - той с двулитрова бутилка бира в ръка - сигурно са дошли дотук с кола. Питам ги дали високата алея  ще ни отведе направо на язовирната стена, или ще се наложи да повторим маршрута. И тъй: те са били третият ни гид(или третият ангел хранител, любител на бирата, кой знае). Да, точно на стената ще ни разтовари от плещите си,  и то толкова бързо и безболезнено, че няма накъде. Слизаме. По пътя ни се наложи да потърпим отново цялата есенна магия, да ахкаме и охкаме пред всяко червено, пембено и патладжанено дърво! Да се тюхкам, че нямам фотоапарат Канон - Манон и тем подобни, от тия дето все си ги снимат с друг фотоапарат и се хвалят с тях на Гугъл плюс! Но каквото има - това е! Благодаря на сина ми Драгомир, че ми подари финландската Нокия и мога да снимам с нея.
     Пътят надолу беше полет над кукувиче гнездо, над пъдпъдъче гнездо, над каквото щете гнездо - но полет! Не ходене, хързулване по камъчетата, спъване в коренища, не - полет бе и това е! Прибрахме се, а в метрото що да видя? Една толкова красива циганка, че чак приличаше на холивудска звезда! Господи, защо не ми даде на мен тези черти - на нея не й трябват, тя не ги осъзнава и не ги оценява! Всички мачовци щяха да ми налитат като мухи на папая, а аз щях само да ги пъдя: къш, къш!  Простете, слънчасах в есенния рай!