Връх Половрак (името идва от тракийски език и означава "Орлов поглед") - да има толкова хубаво място близо до София и аз да не го знам ! Цяло лято сме кръстосали Витоша от Железница до Златни мостове, от Голи Връх до Черни връх, от Владая до Бистрица, Симеоново, Драгалевци и Боянския водопад, прекосили сме горното и долното плато, снимала съм панорами, скали, гора - надали е останало нещо непроверено и неснимано. А Половрачо с неговите 1182 метра височина стои и чака и ни се чуди на акъла. Най-сетне се наканихме и Лозенска планина да посетим, октомври е, есента е обагрила дърветата в неземно-красиви топли цветове - време е, hikers, в широколистните гори на по-малките планини да скитаме !
Тръгваме пеша от центъра на Долни Лозен нагоре по улиците Германски и Пешев, завиваме наляво, минаваме по моста и вървим по безкрайно дългата ПоловраГ(така е написано на табелите) чаааак до дървения портал към четвъртото измерение - сиреч Лозенската екопътека. А там ни посреща табела: "Внимание! Ловно поле но.63!" А така ! И как да внимавам? Да пълзя по корем, куршумите ли да уловя още топли, във въздуха, или да си облека бронирана жилетка и бронирани гащи second гъз ? Питам другите туристи какво и как - не знаят, смеят се. Но сегиз-тогиз се чува: пук-пук-пук ! И викачите се включват с викове: Е, е, нье, нье, хе ! Нещо такова.
Ехо, има хора! Не стреляйте ! Ху бре, не пукай ! Има хора ! Викам и аз, та кънти гората. Но резултат няма. Тогава поздравявам майките им на английски и ускорявам темпото. Страшничко е.
След 50 минути стигаме до манастира, вече за втори път сме тук и не снимам, мотаем се малко в градината, гледаме софийското поле потънало в мараня, точим вода на чешмата и сядаме на дългата маса да ядем и пием. Едно скитащо куче се присъединява веднагически и ни гледа в очите. Даваме му нещичко, колкото да го почерпим, малко храна носим, а то кафе не пие и ябълки не вкусва. Хора минават натам-насам, поздравяват и кой нагоре, кой надоле(дето викаше един) - разпиляват се като мравки около големия мравуняк: връх Половрак. Някои отиват чак до Пасарел, където е краят на екопътеката - 13 км. от арка до арка, плюс ходенето по шосето излизат някъде към 16 км.
Драпаме нагоре и ний, има маркировка, табели, стрели - няма как да се изгуби човек. Признателна съм на доброволеца, който си е дал труда да маркира пътеката. А тя е широка и полегата, минава през гората, прекосява една голяма поляна с беседка, откъдето се разкрива красива панорама към Лозен и София, пак влиза в гората и се вие весела, шарена, посипана с жълти и червени листа, цялата серпентини и охлювини, само да ни радва !
Неусетно приближаваме върха. Хопааа, пропуснахме пещерата, забравихме за нея, а пък и не видяхме отбивката. Там някъде, скрита между дърветата, има миниатюрна пещера или по-точно дупка между два камъка. Нищо, друг път ще я потърсим. След час и 10 минути (от манастира) вече сме на върха. Виждам бялата ограда на мемориала - четник на Бенковски е погребан там. Спирам се да чета историческите бележки и тутакси ме нападат облаци калинки! Кацат ми по голите рамене, по лицето, по телефона с който се опитвам да снимам, хапят жестоко и се движат с мен - обградили са ме ! Толкова много са, че чак се плаша: покриват табелите, оградата, камъните, скалите - спасение няма! Почти всички са жълти, а има и малко червени - сигурно са пили малиново вино.
Над час и половина сме се бавили на върха, толкова е хубаво горе ! Панорамите са на 360 градуса, вижда се Лозен, София, Витоша, язовир Искър, планини, била, есенно-шарени гори под синьото небе ! Триангулачната точка е обозначена с тухлен стълб, стар, с олющена мазилка, а в основата има дупка под форма на арка. И гледам аз - под тази Триумфална арка сноват на парад стотици калинки! Боже ! Ами те са си основали тук република или пък кралство, не знам, не сме се уточнили по въпроса. Веднага кръстих този стълб "Триумфалната арка на калинките" ! А за благодарност миличките ми те са престанали да ме хапят.
Разприказвам се с другите туристи, разменяме си информация за разни маршрути, стигаме чак до Папуа и Мадагаскар, плямпаме безспир, смеем се, снимаме навред, не ни се тръгва оттук. Върнахме се по друг път, поехме на юг към Пасарел, а после завихме надясно през гората и за хула време бяхме пак на поляната над манастира, толкова близко е ! Нищо че нашето не е ходене, а спиране, снимане и мотаене докато другите търчат като совалки. Аз също съм бърза, но моят турист(гидът съм аз) по-бавничко я раздава и се налага да го изчакам на всеки завой. На поляната с павилиона има пикникуващи, огън са палили и пекат месо. Деца си играят наоколо и пищят, няма как да си починем тук. Продължаваме надолу през друга поляна, под манастира. И там има хора, и там е шумно. Страничната пътека, алтернативна на главната, ни извежда на портала, откъдето сме тръгнали. Но ловджиите не бяха престанали да стрелят: пак пук-пук, пак е-нье-нье, пак викам и аз: Не стреляйте, бре, хора минават ! Ехооо ! Хайде, много поздрави на майките ви и довиждане ! Излизаме от бойното/ловното поле но.63. Нататък няма екшън, стигаме до центъра и хоп в автобуса (петицата) и след 20 минути вече влизаме и ние триумфално в Рио де Жанейро до Дружба 2, минаваме и ние триумфално между двете огромни недовършени сгради от едната и от другата страна на шосето, слизаме от рейсо и взимаме метрото за Куала Лумпур!
До нови срещи, калинки!
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.