Панчаревската панорамна пътека за мен винаги ще има вкус на папая и ягоди. Защо ли - ще иде реч по-натам. Тръгнахме да я търсим точно на 5 октомври - денят, в който се откриваше ловният сезон. Не ни се искаше да се набутаме пак в ловни полета като това на Долни Лозен, а на Панчаревското езеро ни се видя безопасно - дивеч риба не лови, та да се навърта наоколо барабар с ловджиите.
Приготвям си аз туристическата чанта така, че да има по-висок коефициент на тежест, слагам повече вода, повече кафе, повече бонбони, а в джобовете две гири за да не ме издуха вятърът.
Слизаме от автобус номер 1 на спирка "Банята" и минаваме по язовирната стена оттатък, където свършва село Герман и започват пътеките. На страната откъм шосето няма какво да се прави, освен да се обикаля около рибарите, да се гледат тръстиките, канутата, дивите патки и щъркела Гошо, който чака на почетно разстояние да му се лови и хвърли по някоя мижава рибка. Стената - широка, удобна, слънчева и дълга не повече от 300 метра. Ето ни на другата страна и ето ги пред нас и трите пътеки без маркировки в началото - ерго: не знаем накъде. Предният ден бяхме се разходили мързеливо по долната, покрай брега, до ВЕЦ Кокаляне - сензации нямаше. Но аз научих от нета, че има прекрасна панорамна пътека по-нависоко и пейка над една отвесна скала, а под скалата растат и цъфтят кактуси(видях ги на снимки). Кой ги е посял? Вятърът на промяната, а не човешката ръка - ето защо са толкова интересни. От средната пътека се появи изневиделица първият ни гид: младеж в спортно облекло, който ни обясни откъде да минем. И поемаме по неговия маршрут, завиваме по втората пътека надясно(на входа има едно малко пънче), следва слизане и изкачване, доста заврънкулено, а после по-хубав път през борова гора, пак тесни и стръмни завойчета покрити със златни кленови листенца, пак алея - много е живописно! А пък аз съм обута в моите австралийски маратонки second foot, удобни и подходящи за hiking :), с лекота преодолявам всякакви сложни участъци и след около 30 минути ето ни на панорамната скала. Тук има две ъглови пейчици досами пропастта. Вижда се цялото езеро, Витоша, смога над София, шосето за Самоков, земните недра и Атлантида. На Черни връх има малко снежец, планините са леко маранливи, но всичко наоколо е много красиво ! Кактуси, обаче, не се виждат, брегът е стръмен, има сипеи и камънаци - опасно е! Как са се добрали другите туристи до кактусите, не знам. Даже се хвалят в нета, че са яли кактусови плодчета - имали вкус на папая и градински ягоди! Аз папая и мамая не съм яла, но си въобразявам нещо доста финтифлюшкано като вкус - шопски натурализирани кактуси са това, от мексикански произход, усукана работа! Отказваме се да ги търсим и продължаваме към хижа Кремиковци - на 10 минути път, а от нея слизаме към ВЕЦ Кокаляне. Пътеката е закачлива, има завои, стеснява се, пак се разширява, минава между червени храсти и жълти брезички, зареждайки ни с добро настроение - сякаш си играе с нас. След половин час сме долу, на езерото, почиваме си на стара пейка до чешмата в компанията на едно скитащо куче и се чудим какво да направим с деня.
Решихме да се изкатерим пак на склона в търсене на нови приключения и в този съдбовен момент се появява вторият ни гид - рускинята Антонина. Всъщност я бяхме срещнали и по трасето, говорихме си малко и тя ни беше казала, че отива на билото. Сега слизаше и не й се връщаше обратно с нас, макар да беше още рано. Но ни изнесе цял урок по hiking(ах, как ми харесва тази дума!), нарисува ни с тояга карта на земята и със широка усмивка се раздели с нас. Вече знаехме накъде и как: до хижа Кремиковци, после по първата стръмна пътека надясно до третата панорамна пътека, на трето ниво, и после пак надясно чак до военните поделения(сега изоставени). Пътят е удобен и широк, няма вече изкачване, нито слизане, само вървиш, вървиш с лека стъпка и леко сърце между пъстри дървета и храсти, обагрени в червено, жълто, оранжево, цикламено, розово - неописуема красота! Някой беше минал преди нас и ги беше опръскал всичките с боя! За по-малко от час стигнахме до военната база, а там - поляна! Чудо на чудесата, толкова голяма, топла и слънчева! От нея се виждат далечни планини, село Кокаляне, част от язовира и шарените гори наоколо. Толкова е свръх-прекрасно, че не спирам да щракам: щрак-щрак, а телефончо слушка и не казва, че не може повече. Та кръстих аз поляната "Есенен рай". Втората дума е изтъркано клише, но какво по-хубаво от рая! Трябва да направя една табела, на която да напиша "Поляна Есенен рай" и да я закова на първото дърво там! Уха!
Разузнавам аз околността, виждам ограда и бариера, има и асфалтирано шосе в посока юг, но знам от Антонина, че веднага прави остър ляв завой на север и води до Германския манастир. Тъкмо днес до манастира има събор на мотористите. Пфу! Не ща! Младеж и девойка се появяват по шосето - той с двулитрова бутилка бира в ръка - сигурно са дошли дотук с кола. Питам ги дали високата алея ще ни отведе направо на язовирната стена, или ще се наложи да повторим маршрута. И тъй: те са били третият ни гид(или третият ангел хранител, любител на бирата, кой знае). Да, точно на стената ще ни разтовари от плещите си, и то толкова бързо и безболезнено, че няма накъде. Слизаме. По пътя ни се наложи да потърпим отново цялата есенна магия, да ахкаме и охкаме пред всяко червено, пембено и патладжанено дърво! Да се тюхкам, че нямам фотоапарат Канон - Манон и тем подобни, от тия дето все си ги снимат с друг фотоапарат и се хвалят с тях на Гугъл плюс! Но каквото има - това е! Благодаря на сина ми Драгомир, че ми подари финландската Нокия и мога да снимам с нея.
Пътят надолу беше полет над кукувиче гнездо, над пъдпъдъче гнездо, над каквото щете гнездо - но полет! Не ходене, хързулване по камъчетата, спъване в коренища, не - полет бе и това е! Прибрахме се, а в метрото що да видя? Една толкова красива циганка, че чак приличаше на холивудска звезда! Господи, защо не ми даде на мен тези черти - на нея не й трябват, тя не ги осъзнава и не ги оценява! Всички мачовци щяха да ми налитат като мухи на папая, а аз щях само да ги пъдя: къш, къш! Простете, слънчасах в есенния рай!
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.