богове-роботи

робот и роб  правят това, за което са програмирани
робот-роб с по-висш интелект създава роботи-роби
и така нататък по йерархията
един мегалегион от роботи населява синята планета -
този хипермаркет от роботи с богата палитра от модерни роботи-роби-анаероби
движим се в душни пространства
добре оборудвани с влагоуловители, канцерогенни ароматизатори и климатици -
където се тровим/творим едни други
където се продаваме и купуваме едни други
където трептят неонови букви и всички светлини са еднакви
и всички души са еднакви. носим весели шапки на клоуни
покланяме се на матрицата

а навън цветята и дърветата дишат, вървят, отминават ни...

не знам дали някъде там, в огромните халета, някой от нас е достатъчно жив и достатъчно себе си
за да се разбунтува вътрешно, да премине през стените-екрани
които имитират живота
дали свободата я има наистина, макар и невидима, микроскопична
като бацил в капка вода, като вирус в бодлива черупка
да се заразим от нещо истинско, да избягаме от холограмата
с безброй витрини и реклами, с войни и противогазове
борси пари индекси баркодове
не ни трябват сиви извънземни, влечугоподобни, мултиизмерни хибриди
ни ангели с кожа златиста и очи  виолетови
ни дяволи с червени рога, избягали от средновековния пъкъл
ние сами сме си извънземни: проектираме се
програмираме се, унищожаваме се
безчувствени, егоисти, предатели
богове и роби едновременно
вероятни реалности направени от зъбни колела
и солени сълзи - разяждаме се отвътре
разпадаме се, няма никой

никой

убийството на агнетата

изхвърлена в калта найлонова торбичка
с надпис "Thank you!" под жълт емотикон :)
O, thank you, people, thank you very much!

наоколо стъпки  запътили се към хипермаркети и mall-ове
като агнета-мъченици на заколение по агньов ден
като кучета кротки към въжето за тричане
(на светлите празници  убиват животните,
през тъмните делници ги канонизират)
стъпки изпаднали в транс на тротоарните плочи
вцепенени, размазани, аутизирани
обути в джапанки от лев и петдесет
сигнално жълти стъпки залепени
за мръсния въздух, за дървета и стълбове
натежали от гроздове-обяви: "ремонт на подвизи"
"заем за пенсионери със собствено жилище"
между разкашкани от дъжда некролози -
"Мир на праха му" под скръбен портрет
и силиконови стонове на чалга-певици - о, боже, о, тенк ю so much! :(
на улиците с дълги имена - произнасят се със завързан език:
свети архимандрит авксефарфулавроктоподский
стъпки на черепи, на шкембета и скелети
поглъщат пластмасови гозби овкусени с отрови
повръщат ги в луксозни безплатни тоалетни
във фоайетата на същите молове
разболяват се - не разбират, изплюват си червата - не разбират
замайват се, залитат - не разбират
пият лекарства за хамстери
не разбират, умират.
For everything - thank you again!
стъпки-клошари превъплътени в хлебарки
пренощуват в кутии от европейска салата
телефонни стъпки предлагат настойчиво
безкръвни операции на катастрофирали роднини
бацили вируси смъртоносни пандемии 
спално бельо от петрол, сладолед от петрол, годжи-бери
цифровизация канализация декодери наколенки чалготеки "шоА"
дипломи за "вишу" таблети ЕГН-та йехови ножове фактури фрактури
мокри поръчки, госпожо, call now!
стъпки-уши запушени с електрошокове и ледени кубчета
кънтящи ехтящи взривяващи се над виенски колела и панаирщина
мениджърски и супервайзорски стъпки, стъпки на квартални "меринджеи"
диджеи злодеи корифеи ехидно хилещи се на плазма-дисплеи
и палачи-пигмеи: Тhank you for your service, I am fine!

песен за ничия душа

как се казва този чужд баир?
а следващият, който не се вижда?
а тази букова гора с измамни пътища?
вървиш и в сянката й потъват посоките...
под гъстите клони намират подслон
уморените стъпки на самотните скитници  
за мен остава крясъкът на бухала
там някъде, в другата приказка
и къща от горчивина, безименна
и къща-книга от горчивина
с отворени стени  изписани
с най-тъмното мастило, с думи-пътища
душата ми е светла пеперуда
забодена с карфица на прозореца
не може да отлитне другаде
как се казва този чужд подслон?
как се казва този чужд живот?
а следващият, който не се вижда?
вървиш и в сянката му потъват посоките...

Шърли Маклейн, Камино

     
       Човекът е човек, когато е на път, когато върви. Тогава забравя да бъде звяр, става по-чувствителен, научава се да "вижда" небето, облаците, дърветата, цветята, насекомите. Открива себе си, помъдрява, става частица  от  природата. Хубаво е да пътуваш със стъпките и с ума до някаква цел, която и да е, до някакъв край, особено когато пътят е дълъг и труден.
        Шърли Маклейн, за моето огромно учудване, е изминала съвсем сама 800 км пеша за 30 дни, на възраст над 60 години! И описва това пътешествие в книгата "Камино", която в момента чета. Пътят (El Camino) се намира в северна Испания, в Пиринеите, започва  от Saint-Jean-Pied-de-Port(на френската граница) и завършва в Сантяго де Компостела или пък на Финистере(краят на земята), на брега на Атлантическия океан. "Според легендите дългият около 870 км магически маршрут минава точно под млечния път и отразява енергията на звездите над него."  Не знам дали е така, по всяка вероятност не е, но който изминава такова разстояние пеша в дъжд и жега, само с една раница на гърба, спален чувал и дъждобран, шише с вода и малко храна, е направо герой.
      Актрисата казва, че не знае защо е тръгнала, че не е религиозна и поклонничеството не я вдъхновява. Но Холивуд и филмовата индустрия й бяха омръзнали,  чувстваше се впримчена "в някакъв омагьосан кръг от рушаща се порядъчност, чувствителност и духовност" и имаше нужда от пречистване чрез сливане с природата. В Камино търсеше духовност, себепознание, освобождаване от старите ценности, пораждащи конфликти в живота й. Искаше да види колко ще издържи, какви са границите на човешките сили. Аз познавам само пътеките на Витоша, Лозенска и Плана планина и съм вървяла най-много по 20 км на ден и пак ми е било трудно и понякога страшно, но тя е извървяла по над 30 км на ден през планини и дерета, по пътеки и натоварени шосета, села и градове, гъсти гори и ниви, съвсем сама, ако не се броят другите поклонници от разни националности, все чужди хора, всеки за себе си. В началото ядеше само сушени сливи и пиеше вода с витамин Ц(вода си наливаше от чешмите по пътя). Отслабнала е  с 5 кг за десет дни. Вечер - гъбена или пилешка супа в кухните на заслоните. От селски магазинчета си купуваше кисело мляко, ядки и плодове за обяд. Вървяла е през кал до прасците, изгубвала се е, щяла е да падне в пропастта, излезли са й пришки на краката, нападнали са я кучета, спала е на мръсни нарове, прогризани от плъхове, тя, великата холивудска актриса, с много хора в една стая, хъркащи, кашлящи, всякакви. Но "Бях абсолютно щастлива и част от всичко, което ме заобикаляше." Минала е направо през дъгата там, където тя докосваше земята. Превърнала се е  в съзнание на цвете и в капка дъжд.
       Радвам се, че открих тази книга, интересна е, но прескочих пасажите за сънищата, миналите животи, кармата и  ангела-хранител. Не вярвам в такива неща.

        Цитат от "Камино":

        "Връхлетя вятър и довя дъжд и аз си сложих жълтата пелерина. Сега пътят беше изровен, с дупки, пукнатини и камъни, които се ронеха под краката ми. Миризмата на пот и прахоляк се засилваше от дъжда и вятъра. Под напора на вятъра и дъжда не усещах раницата на гърба си. Тя се лашкаше от едната на другата страна. А аз залитах, губейки равновесие, но се радвах на чувството на защитеност под  мушамената пелерина. Хлъзгах се надолу по склоновете и се безпокоях да не изгубя жълтите стрелки."
       

"Изхвърляне"

      В близките до мен вселени постоянно витае някаква латентна тъга, която се пробужда при четенето на умни книги. По принцип не я излагам на рафт, но моят блог е моята крепост - в него никой не влиза, освен извънземни в прозрачни сфери. Сега пък какво толкоз съм чела, че така ме налегна мировата скръб "weltschmertz"? О, не, не Шопенхауер, а "Изхвърляне" (на турски "Azil")  от Хакан Гюндай.
      Първите 48 страници ни сервират екзистенциален анализ на нещата от личното пространство на героя, интроспекция и размисли, и ми напомнят за " По следите на изгубеното време" от Марсел Пруст. Хакан Гюндай е писател постмодернист, роден през 1976, автор на 7 романа. Постмодерният роман е многопланов, фрагментарен, ризоматичен, в него се преплитат реалност и измислица, антилирична поезия и философия, наука и магия, пътуване във времето и съзнанието, а авторът трябва да е енциклопедична личност за да може да изведе сюжета докрай. Страшно си падам по тия сложнотии - като универсален магазин са, има разнообразие от потребни и непотребни стоки, гледаш, пренасяш се в други измерения, открадваш по нещо за душата и накрая се връщаш в сивото ежедневие.
      "...времето е домът на онези, които нямат къде да отидат."
За мен става дума, ето защо съм толкова впечатлена.
     "Трябва да знаеш, че се раждаш от мрака. Твоята родина е мракът." Така е: утробата, Вселената, незнанието са тъмнина. После се раждаш, виждаш бял свят и животът ти сервира житейски уроци под форма на страдание.
       "...oтрицателните емоции се превръщат в знания." Да, тъгата твори, а радостта се хили и скача нагоре-надолу. Няма житейски урок във веселбата. Веселието е примитивизъм.
      "Така ти си станал сумрак." Красноречиво. Постоянно се учиш, но това, което не знаеш е безкрайно, няма как да бъдеш светлина.
       "Гласът му се превърна в насекомо и се разходи по стените." Това ми харесва най-много, това е поезия, метафора, в която можеш да се криеш от всичко и всички, защото хората са натиск, поздравяват те и трябва да им отговаряш, разпитват те и за майчиното мляко, натрапват ти своите идеи: "Чорбата се прави със запръжка, как така без запръжка?", "На Великден се боядисват яйца - как така няма да боядисваш, месиш козунаци, печеш агне и тъй нататък?" "Иди на църква и минавай под масата - марш!", "Аааа, ще вярваш в Бог - как така няма Бог и тра-ла-ла...?"
       А Хакан Гюндай казва, че религиите по света нямат нищо общо с Бог. Той е Големият взрив, а човек е "Маймуната на Бог", имитира го, от създадено нещо иска да се превърне в създател.
      Страница 28. Асил разбира, че мислите се разширяват, а светът се стеснява и ги ограничава. Мислите принадлежат на бъдещето, а действията на миналото. Всичко, което си вършил остава назад и умът ти се насочва към друго желание - човек е вечно недоволен, вечно търсещ. Ако е умен, разбира се, примитивните индивиди я карат по-лесно и не му мислят толкова. По-лесно си намират партньор, понеже не са взискателни, по-лесно стават щастливи, защото се задоволяват с ядене, пиене, кекс, пици, пари... За тях интелектът е зоната на здрача. За какво да се култивират, щом познанието носи печал?
       И ето ги и чувствата, които Асил нарича "фалшиви мисли" опасни и болезнени, сполетят ли те, губиш сигурност и равновесие. Позволяваш ли на хората "да се просмукват в теб", спукана ти е работата. "Трябва да се откажа от това да обичам и да мразя." Да, бе, за кво да се влюбиш и да те командорят хормоните?
       "Знаеш, че несравнимият ти интелект ще повлияе на естественото ти развитие и ще ти попречи да просъществуваш в изградения от хората свят."
       "Решиш да се затвориш. В себе си. Дълбоко в себе си. Като изкачаща при заря светлина и цветове, които се връщат във фойерверка."
       Страница 48. Действието започва.

Не искам чай от каркаде

             Стоя пред рафта "Нови книги" и чакам да ми се изпари водата от ръцете. В тоалетната на библиотеката отмих следите от писанията на Чарлз Буковски  - дойде ми в повече. "Нощни улици на лудостта" не я дочетох - съдържа кратки разкази, тоест същото голямо ла*но от романите, само че на малки порции. Дневникът "Капитанът..." ми хареса, стиховете също, но останалите му книги са прекалено вулгарни за мен. Може би Алън Гинсберг, Езра Паунд, Шерууд Андерсън, Боб Дилън, Лорънс Ферлингети и Бъроуз са по-умерени в описанието на бийтпоколението - оставям ги за друг път.  Сега търся нещо различно като стил и фабула. Почти нищо няма, само стихосбирки - пеперудени книжлета с конфитюрено съдържание. Привлече ми вниманието корицата на романа 'Изхвърляне" от Хакан Гюндай.  Прелиствам го и чета: "Не забравяй, че времето е домът на онези, които нямат къде да отидат." Я! Харесва ми!. Взимам книгата, излизам от библиотеката и си купувам един чай от планински билки. На площад Славейков има малко кафене с евтини напитки - чаят струва 25 стотинки, а кафето 30. Сядам на пейка в близката градинка с фонтан и много гълъби. В павилиона до нея има пици по 1 лев. Чаят е вкусен, ароматен, горещ. Гълъбите се въртят наоколо, чакат подаяния. На останалите пейки хора ядат пици по левче и пият кафе по 30 стотинки - кошчетата за боклук са пълни с картонени чаши като моята.
     Вчера на Бистрица ме прецакаха с чая: аз поисках мента и получих каркаде. Продавачката взе една кутия, на която пишеше "Мента" и заяви тържествено, че има мента. Но като накисна торбичката, водата почервеня и аз я попитах какво е това боядисано нещо. Каркаде било, забравила е, че е смесила торбичките в кутията. Каркадето съдържа изкуствени оцветители и ароматизатори и има вкус на сок от химикали. Казах й, че искам чисти билки, а тя ме прати по ливадите да си бера. Много беше учтива, как успя?
     На булевард Витоша заведенията са пълни. Скъпи и пълни. Гледам в чиниите и чашите по масите: картошки, макаронки, биричка - и всичко това на безумни цени! Сядам на слънчева пейка до леха с кичести жълто-червени лалета, отварям книгата. Ще видим дали е мента или каркаде. Четенето започна.
      Хакан Гюндай е роден през 1976 година и вече има публикувани 7 романа. От турските писатели познавам само Орхан Памук - прочетох  разказите за Истанбул и есетата "Други цветове".
      Започвам "Изхвърляне". След първите няколко страници ми става ясно, че скоро няма да има действие. "Защото от останалите хора го делеше безкрайно голямо разстояние." "Стената от болка зад очите му не допускаше никого вътре." "Не съжаляваше, че е убил себе си, макар и насън."  Аха, сега ще има от умрял писмо. Харесвам екзистенциализма, абсурда, магическия реализъм.
       Междувременно слънцето взе да препича силно, заболя ме главата. Взех метрото за една спирка до централните хали. Посетих магазина за дрехи second hand на Екзарх Йосиф в началото на пазара. Момчето на касата ми разказа, че никога не си купува дрехи по интернет, иска да ги пипа и пробва, да бъде сигурен, че ще му станат. Предпочита да носи дрехи втора ръка, има и запазени, и нови, а парите по-добре да ги инвестира в нещо. Само вендъж си е купил по интернет някакво яке, което не му е било удобно и не го носи. Съгласна съм с него, и аз се обличам от тази верига. После отидох до Лидл, купих разни лакомства за нас и за мацуни, пак си налях термална водица и хайде на метрото.
     В градинката пред банята има Фестивал на меда и си купих голям буркан мед от магарешки бодил. Лекува болно гърло и кашлица, а аз се че чудя какво да лекувам по-напред - болежки Бог дал. Вие ми се свят и не мога да спя, но срещу виене на свят мед няма. Попитах пчеларката дали е сигурна, че пчеличката е кацнала точно там, на магарешкия бодил и не на друго цвете. Даде ми да опитам, опитах и горски билки, акация, кориандър, полифлора. Показа ми и снимки на цветни ливади и каза, че общо взето знае къде кацат пчеличките й.
    Вкъщи съм и чета - героят си прави самоанализ, после вади пистолет от чекмеджето. Май ще се самоубие, но не се знае кога - може би в миналото или наум. Влюбен е, а любимата му е умряла.
      "Обичта представляваше въже, с което катерачите се връзваха един за друг. Ако единият паднеше, въжето трябваше да се среже, за да може другият да оцелее. Само че обичта беше толкова дебело въже, че не можеше да бъде срязано, и в крайна сметка всички падаха."
         Определено не е каркаде.

Пари малко, ден голям...

     - Какво става - пита синът ми - как сте?
    - Добре сме, четем.
    - Какво му е доброто - пари малко, ден голям... (има и още, цензурирам го).

      А сега разширявам темата за това ми ти добро, малкото пари и големия ден.

      Мацата извади късмет, че днес е студено и сме вкъщи. Прибрахме я и сега спи на нейния чаршаф, просната по корем и дълга като гущер. От време на време мрънка нещо с въпросителен тон: "Мрън - какво, а? Какво?" Нищо, мацо, само си прелиствам книгата - чета "Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба" от Чарлз Буковски. Харесва ми, за разлика от " Пощата" и "Фактотум", които са доста цинични. Стихотворенията му също ми харесват, защото са живи и истински, но не мога да ги намеря на библиотеката, нито на пазара за книги. Намерих само "Любовта е куче от ада", за почти 20 лева, на книжарницата на Славейков. Бих предпочела друга стихосбирка, с друго заглавие, например: "Последната нощ на земните поеми", бла-бла, в която не става дума за любов и конфитюр от звезди. Той също е имал котки - цели девет, не че ние имаме. Само взимаме мацата от време на време, когато е студено и не излизаме.
     Днес няма да ходим никъде, духа силен вятър, а вкъщи имаме два хляба. Вчера бяхме натам-насам, на библиотека и по централните градинки. Не обичам паркове, но ми омръзна и Витоша, и околните села. В парковете е шумно, има много хора, старци, бебета, деца, гълъби и музиканти, които ти надуват главата. Поне снимам лалета, много ги обичам. Снимах и алпинист-мияч на прозорци, ето го, супер е! В центъра кафето е скъпо, трудно се намира кафе от 40 стотинки. Но ето, че вчера намерих, бяхме се настанили на пейка пред "Света София", бяхме си купили сармички и черен хляб от бункера Била на Раковски, и след като се нахранихме, извадихме книгите за голямото четене на припек и ни се допи кафе. Свърнах по Раковски, там където ел-таблата са изрисувани, и купих кафе от първия павилион. Чашата беше хартиена, хубава, но бъркалката веднага се стопи, толкова беше тънка. Отначало придоби форма на стик за голф, после на геврек - приличаше на кучешка опашка. Извиках продавачката и й казах, да не прави такива икономии, че ще ме хване рак и не мога да бъркам. Показах й бъркалката - сега изглеждаше като въпросителен знак - но тя направи гримаса и ми отговори, че не зависи от нея.
     Върнах се на пейката с кафето, около нас щъкаха гълъби, бяха изцапали всичко, посерковци с посерковци, и вдигаха голям прахоляк. Лошото е, че наблизо няма тоалетни - двете химични са заключени с катинари от продавачите на сувенирни покривки и парцалки, настанили се отстрани на катедралата. Не съм мераклия да влизам в химична тоалетна, последния път за малко не умрях от смард на урина и някакъв химикал. Тръгнахме към Централните хали, там има безплатна тоалетна. Нямаше какво да напазарувам повече, а и на халите е скъпотия. На Била също е скъпо, но понякога има зелеви и лозови сармички от 4.50 лв/кг. По принцип влизам в Била-та в подлеза пред Университета, понеже се разхождам в градинката до Паметника на Съветската армия, но сега открих още една Била на Раковски, до площад Славейков. Едва видяхме входа, една дупка, а самият магазин се намира под земята, слиза се с ескалатор, сложно е, но добре, че го има да спаси положението в зоната. И като си помислиш, че над земята е пълно с магазини за всевъзможни скъпи боклуци, никому непотребни! А храната е под земята. Ужас!
      Вече ме е страх от ескалатори, гледах по новините, че онзи ден един човек е пострадал лошо на "Младост 1": друг е загубил равновесие и се е сгромолясал върху останалите, които са паднали по ефекта на доминото. Най-долният е пострадал най-лошо, има прорезни рани по краката и се намира в болница. Никой не му е подал ръка, нито е натиснал копчето "Стоп", напротив: всички ги прескачаха и настъпваха и бързаха нагоре. Джунгла е градът и масово не се спазват наредбите - видях младежи и девойки да пият бира в метрото и по ескалаторите, да се хранят, да говорят кресливо, да се блъскат. А контрол - йок.
    Пред ЦУМ миеха тротоара, хубаво. Влязох в Лидл, купих овесени ядки, грейпфрут, шоколад и сирене "Ливади", излязох, напълнихме шишетата с топла минерална вода и се прибрахме. Четенето започна.
      Сега пак четем и двамата с Гаргамелчо. След малко привършвам "Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба" и започвам "Нощни улици на лудостта". Не знам дали ще ми хареса. Време е да открия нов американски писател и поет битник. И нов град за разходка.
      А мацата спи и не й пука за нищо.