"Изхвърляне"

      В близките до мен вселени постоянно витае някаква латентна тъга, която се пробужда при четенето на умни книги. По принцип не я излагам на рафт, но моят блог е моята крепост - в него никой не влиза, освен извънземни в прозрачни сфери. Сега пък какво толкоз съм чела, че така ме налегна мировата скръб "weltschmertz"? О, не, не Шопенхауер, а "Изхвърляне" (на турски "Azil")  от Хакан Гюндай.
      Първите 48 страници ни сервират екзистенциален анализ на нещата от личното пространство на героя, интроспекция и размисли, и ми напомнят за " По следите на изгубеното време" от Марсел Пруст. Хакан Гюндай е писател постмодернист, роден през 1976, автор на 7 романа. Постмодерният роман е многопланов, фрагментарен, ризоматичен, в него се преплитат реалност и измислица, антилирична поезия и философия, наука и магия, пътуване във времето и съзнанието, а авторът трябва да е енциклопедична личност за да може да изведе сюжета докрай. Страшно си падам по тия сложнотии - като универсален магазин са, има разнообразие от потребни и непотребни стоки, гледаш, пренасяш се в други измерения, открадваш по нещо за душата и накрая се връщаш в сивото ежедневие.
      "...времето е домът на онези, които нямат къде да отидат."
За мен става дума, ето защо съм толкова впечатлена.
     "Трябва да знаеш, че се раждаш от мрака. Твоята родина е мракът." Така е: утробата, Вселената, незнанието са тъмнина. После се раждаш, виждаш бял свят и животът ти сервира житейски уроци под форма на страдание.
       "...oтрицателните емоции се превръщат в знания." Да, тъгата твори, а радостта се хили и скача нагоре-надолу. Няма житейски урок във веселбата. Веселието е примитивизъм.
      "Така ти си станал сумрак." Красноречиво. Постоянно се учиш, но това, което не знаеш е безкрайно, няма как да бъдеш светлина.
       "Гласът му се превърна в насекомо и се разходи по стените." Това ми харесва най-много, това е поезия, метафора, в която можеш да се криеш от всичко и всички, защото хората са натиск, поздравяват те и трябва да им отговаряш, разпитват те и за майчиното мляко, натрапват ти своите идеи: "Чорбата се прави със запръжка, как така без запръжка?", "На Великден се боядисват яйца - как така няма да боядисваш, месиш козунаци, печеш агне и тъй нататък?" "Иди на църква и минавай под масата - марш!", "Аааа, ще вярваш в Бог - как така няма Бог и тра-ла-ла...?"
       А Хакан Гюндай казва, че религиите по света нямат нищо общо с Бог. Той е Големият взрив, а човек е "Маймуната на Бог", имитира го, от създадено нещо иска да се превърне в създател.
      Страница 28. Асил разбира, че мислите се разширяват, а светът се стеснява и ги ограничава. Мислите принадлежат на бъдещето, а действията на миналото. Всичко, което си вършил остава назад и умът ти се насочва към друго желание - човек е вечно недоволен, вечно търсещ. Ако е умен, разбира се, примитивните индивиди я карат по-лесно и не му мислят толкова. По-лесно си намират партньор, понеже не са взискателни, по-лесно стават щастливи, защото се задоволяват с ядене, пиене, кекс, пици, пари... За тях интелектът е зоната на здрача. За какво да се култивират, щом познанието носи печал?
       И ето ги и чувствата, които Асил нарича "фалшиви мисли" опасни и болезнени, сполетят ли те, губиш сигурност и равновесие. Позволяваш ли на хората "да се просмукват в теб", спукана ти е работата. "Трябва да се откажа от това да обичам и да мразя." Да, бе, за кво да се влюбиш и да те командорят хормоните?
       "Знаеш, че несравнимият ти интелект ще повлияе на естественото ти развитие и ще ти попречи да просъществуваш в изградения от хората свят."
       "Решиш да се затвориш. В себе си. Дълбоко в себе си. Като изкачаща при заря светлина и цветове, които се връщат във фойерверка."
       Страница 48. Действието започва.