(това не е пътепис, а филм и емоция)
Първо: транспорт до Витоша има само през почивните дни. От понеделник до петък: йок! Една събота, със съпруга, се опитахме да се качим на безплатния автобус на Лидл, но се оказа мисията невъзможна! Опашката е голяма и заради такива, които пререждат, останахме до самата врата на возилото да чакаме, първи каръци, следващия автобус след 1 час. Отказахме се. Отидохме на 64, на Хладилника, возихме се до Драгалевци а там чакахме 93 до станцията на седалковия лифт. И, както викаше синът ми когато си пишеше домашното: дотук добре. Лифтът - само да го погледнеш и тръпки те побиват! А станцията представлява парижките потайности: тясна, тъмна, заврънкулена пътека покрай сградата води до касата. Разбрах, че трябва да се кача и да слизам в движение два пъти - включително и на междинната станция. Застанах на червения квадрат като за разстрел и изчаках да ми дойде стола под ду*ето. Седнах бързо и си затворих желязната преграда, докато, с подскоци и люшкане, лифтът тръгна нагоре. Отдолу едно момиче се закани да ни замери с пръчка, но й викахме: "ехо! хайде горе!" и това я поукроти. Явно много го мразеше тоя лифт. На междинната станция " Бай Кръстьо" служителят ми направи знак отдалече да си махна преградата, а когато стигнах ми викаше: "скачай! скачай!" без да ми подаде ръка. Скочих със закъснение и за малко да се пребия. Е, добре. А сега накъде? Туристката, която слезе зад нас ни обясни, че трябва да заобиколим хангара и да се качим отново. Служителят с една ръка пушеше цигара а с другата хвана седалките и криво-ляво пак се качихме. И тръгнахме за "Голи връх" . Стръмно, високо над гората и дивите малинаци и капинаци, но поне бавничко и само с леко друсане под стълбовете. По средата на трасето лифтът спря и съпругът каза: "Лоша работа!" А един турист зад нас се провикна: "Токът свърши!" Смях. Пред нас имаше майка с две малки деца и сигурно не е могла да слезе в движение, та заради нея може да е спрял лифтът. Догадки.( Аз се страхувам от лифтове, понеже съм претърпяла произшествие преди години в Княжевския лифт, който се преобърна горе в хангара. Някой беше оставил един стол на пътеката - преобърнахме се всички вътре: аз, синът ми на годинка и нещо, баба ми дошла от друга държава и един войник.) Стигнахме, слизахме благополучно с помощта на служителя и радост голяма: платото беше наблизо, панорамата - чудесна а разстоянието до Черни връх сравнително малко - може би 3-4 км.
Тръгнахме с потока туристи нагоре - невероятен въздух, слънце, пейзажи, цветя, огромни камъни и широка алея до самия връх! Снимах, дишах, радвах се на всичко наоколо! Планината действа като наркотик, омайва те и те кара да забравиш стреса и проблемите.
Имаше групи чехи и руснаци, истински туристи екипирани тип-топ, кашкавал-туристи и извара-туристи като нас: с обикновени обувки без грайфери, екологични щеки( пръчки от гората) и дрехи кой каквито има в гардероба. Стигнахме до пътеката идваща от Алеко и тук си починахме и хапнахме сандвич и плод. Наоколо имаше обелки от варени яйца. След минути хайде пак нагоре до разклона между пряката и дългата пътека. Пряката минаваше през каменна река и въпреки че застанах на четири лапи не можах да я премина. Съпругът беше вече на другата страна, на почетно разстояние, и ми викаше оттам: "Хайде, минавай, какво толкова!" А помощ - йок! Тогава един руснак ми подаде ръка и ми каза: "Я помогу!" Докато се усетя, че на мен говори, вече бях поела по дългия път на колоездачите. Евгени дойде и той - какво да направи? Минахме покрай планинската спасителна служба, снимах прекрасните цветя край пътя: теменужки, омайничета, някакви други жълти и лилави, високи, обрамчили скалите. Просто красота! Браво на дългия път!
Черни връх беше съвсем наблизо, обвит в облаци, които по поръчка са изчезнали и пак снимах панорамни и по-малко панорамни гледки... метеорологичната станция, обсерваторията, абе, всичко! Горе момчета и момичета се бяха качили по камъните до последия възможен и се радваха, че са надвили планината. Колоездачите и те: вдигаха си колелата високо-високо, за да са с няколко сантиметра по-високи от 2290 м.! Браво на тях. Пак почивка, папкане и кафе. В хижата, на бара, опашката край нямаше: купуваха чорба, чай, бира, водка... а ресторантът бе малък, тъмен, задушен - хич да не ти трябва! Нищо не купихме - не ни беше по джоба. След 30 минути решихме да се спускаме към Железница с надеждата, че пътеката ще върви по мед и масло цели 11 км и отгоре! Малко под върха видях най-красивите цветя - жълти, високи, разположени като корона. Мисля, че бе лопян. Минахме под Резньовете(мечки нямаше), гледахме Бистришкото бранище отгоре - ужас! Изгорялата гора и зоната покосена от торнадото: смърчовете бяха отсечени по средата като с лазер и изхвърлени навсякъде наоколо, включително и над пътеките, доколкото ги имаше.(Бяхме минали и преди през бранището към Алеко и бяхме добре запознати с обстановката).
Такааа... знаехме какво ни чака под хижата Академик, но не знаехме, че и по-нагоре има каменни реки. Трудно се върви по големите, наклонени, хлъзгави камъни с обувки без грайфери. Възкликнах: "Природо! как я мислиш тая!" Но преминах на четири крака и с повишено внимание. Стигнахме до разклона пред Скопарника: тук се разделят пътеките, като лявата тръгва към Железница, а дясната към Ярлово. Нооо табелите бяха закачени наобратно: тази към Черни връх показваше Скопарника, а тази към Железница показваше Черни връх! Брех! Какви пияни или злонамерени работници оставени без наблюдение бяха се развихрили така! Мамицата им мърляческа и малоумна! Чужденците минаващи оттук със сигурност ще се заблудят и ще тръгнат в обратна посока!
По-надолу - пак камънаци и наоколо клек. Панорамна гледка към Бистрица и София! Ах, ако не беше смога, какви снимки щях да направя само! Но и така е добре. Снимах София, снимах бранището, далечните планини след Железница... Емоции... Красота!
Малко преди трафопоста над Академик двама екстремни мотористи се мъчеха да преминават по високопланинската обиколна пътека, осеяна с остри камъни. Не става и не става. Бръм-бръм до бога - не, не и не ! Отминахме ги и продължихме надолу. Хопаааа - и ееето ни на Академика - наш роден дом! Тук все едно съм си вкъщи! Пътеката ми е добре позната, нищо че мамицата ни ще разплаче! Не е страшно страшното - страшно е непознатото! Пихме кафе от шишенцето, наточихме си водица от мивката и тръгнахме към Железница. Само да уточня, че моят хубав жълт лилиум го нямаше вече - даже и стъблото не намерих! За малко да се разплача! Ах, ако видя някого да къса цветя в планината, и то в резерват, в състояние съм да го убия! Нещастници! Също и тези, дето си хвърлят боклука и палят огън в гората и даже насред ливадата! Абе, как може такова нещо? За какво отиват в планината? За да пържат сланини, да опушват другите и да пият бира край реката, да спят по цял ден на сянка и да си оставят отпадъците там : след тях - потоп! Срещнахме по някой и друг екземпляр - мъкне си бойлера нагоре и пухти като локомотив! Край Драгалевския манастир същата мръсотия! Кофите закачени на дърветата преливат от боклуци, разнасят се пушеци, смрад на опърлена сланина, викове, простотия! И никакъв контрол от органите на парк Витоша! Умът ми не го побира! Всеки път се ядосвам и си развалям хубавото настроение.
Стръмният, каменист път под Академика си е на мястото, ние слизаме опирайки се на пръчки и тояги, търкаляме се юнашки надолу повлечени от гравитацията. Влизаме в гората - тук е прохладно и сенчесто, има даже и гъби всякакви, но само ги снимам и ги оставям да живеят, срещаме туристи по бански и кубинки, със щеки, вървят бързо нагоре: добър ден, добър ден, и дим да ги няма, толкова са бързи! Ето я и Железнишка река, а около нея пикникуващи "бойлери", пияни младежи, крави, кози, нудисти, деца, готвачи, пушеци и смрад на пържена сланина. А и боклуци: празни пластмасови бутилки, опаковки от разни-безобразни, цигарени кутии, хартии, огнища, дърва, топки, карти, а един си миеше грила с веро направо в реката! Всеки път ни се налага да събираме чужди боклуци в наши торби и да ги носим в селото, но този път пропуснахме: не ни беше по силите. После... автобус 98 дойде, качихме се, че даже и седнахме благодарение на моята осторожност: следях стръвнишки вратите на возилото и се нахвърлих веднага на средната. Хубаво е, че този мил 98 ни оставя направо на метрото - спирката Джеймс Баучер - и до Надежда има само 15 минути! Колко удобно. Вече сме вкъщи, добре сме, ядем диня и гледаме телевизия. А в главата ми гледките продължават да се редуват и аз съм още на Витоша, на Черни връх, на Скопарника, преминавам каменни реки а в ушите ми още кънти като музика: "Я помогу!"
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907959584004714625
