luni, 31 martie 2014

Мало Бучино, какво си всъщност ти?


     Перифразирам Марко Семов, но така е: някой отива в Китай, а друг в Мало Бучино.

    Сега по същество: автобус 56 за Мало Бучино се взима от метростанция Вардар и наподобява  возило-двойник на летящия извънземен кенеф Ку от един научно-фантастичен филм, който гледах някога. Стар, ръждясал, очукан, прашен, почернял, на пода не се знае на какво газиш а през мръсните прозорци пейзажите изглеждат мъгливи и нереални, все едно се носиш на дрейф в пространството с кораба-призрак от легендите, останал без екипаж. Но екипаж се появи задължително под формата на мургави частици антиматерия пътуващи за Факултето. Млади и стари, пияни и трезви, моми облечени в дънки-шалвари украсени с фалшиви диаманти и висящи тиранти на д*пето, дебели тетки, които мъкнат чували с чипс и зрънчо, абе, изобщо - менажерия. Само като ги погледнеш ти притъмнява светлото бъдеще и ти се обръща стомахът от екзотични миризми и ухания-коктеил от пот, дим, прокиснали ракиени бурета и развалени манджи. Беше ме гнус да седна и да дишам, покрих си носа със салфетка. На Факултето тъмната материя се разтовари, обстановката се разведри и ужасът се премести в околната среда: коптори, бидонвили, колибки и къщета направени от строителни отпадъци, ламарини, стиропор, парцали и тем подобни, а на мегдана - боклуци, боклуци, боклуци докъдето поглед ти стигне. Така се изплаших, че се чудих накъде съм тръгнала. 
      Минахме покрай Селскостопанската академия и конната база и най-после влязохме тържествено  в Суходол през парадния вход: околоМръсното шосе. Щастливите суходолци могат да хванат тук автобус 111 за южните квартали, Националния исторически музей, Младост, а в обратна посока до метростанция Люлин. Суходол е голямо и прилично село, кацнало на слънчев баир, има широки улици, магазини, градинка с пейки, църква в която е кръщаван синът ми Драгомир, училище, нови къщи, градини с лалета и нарциси - става за живеене, ако имаш кола. Между Суходол и Мало Бучино има безброй руини от тракийски ТКЗС-та, нещо подобно на умален Стоунхендж, само че тухлен, зарито сметище, пустеещи ниви, пак боклуци, малка горичка и цъфнали диви овошки. Добре че бяха те да облагородят пейзажа. Два пъти минахме под мостовете на новата магистрала за Перник - ускорител на елементарни частици.
     Колко километра има от Суходол до Мало Бучино не знам, но пътувахме около 10 минути и стигнахме, у-ха! Слязохме на последната спирка, тръгнахме напред по шосето, което все завиваше и не даваше да видиш какво има на хоризонта. В далечината се показа изкопаният в скалите проход  на магистралата и видяхме как фучат коли - позната гледка, само че откъм Градоман. Доста пъти сме се разходили по тия джендеми, нали сме виладжии градоманци, в нашите походи за бране на коприва, лапад и киселец стигнахме чак до гробището на Мало Бучино и до магистралата, но никога не сме се престрашили да минаваме под нея и да инспектираме въпросното селце. Ясно, връщай се, народе, на мегдана.
    Изкатерихме се на един зелен баир, на който имаше пейки, паметник и счупени детски катерушки. Това беше центърът на селцето. Хубаво. На стара ламаринена тоалетна забелязах червена туристическа маркировка и, разбира се, никаква информация за това, къде отива и колко километра има до мистериозната дестинация. Но аз знам от Гугъл, че това е пътят за Бонсови поляни и че е доста далече до там, но колко часа се върви никой не ти казва. Евгени седна на първата пейка, а аз тръгнах  да  изследвам територията, намерих и снимах иглики(като почистих първо боклука около тях), свежозелен кукуряк, цъфнали джанки, снимах и вилите, гората, планината, селото с неговите къщи и дворчета, задрямалите под горещото слънце сухи ливади, а на отсрещния баир - висока антена на мобилен оператор. Върнах се на пейката, Евгени отиде за кафе - оказа се, че наблизо има смесен магазин-кафене и кафето струва само 50 стотинки.
     И тук се случи случка - видяха ме бабите, които не спят, а дебнат в засада на прозорците за някой гламав турист, с който да си поприказват малко. И ето че се задава първата баба, облечена в черна рокля и подпирайки се на тояжка. Гледам я аз и викам "Добър ден!" Тя това и чакаше. Още не беше стигнала пейката и започна да си излее душата:
- На 86 години съм(с ударение на о), но не ме свърта, не мога да си почина по обед, все нещо ме ръчка да тръгна нанякъде, да се поразходя.
- Това е хубаво - казах аз - и мен не ме свърта и затова съм тук
- Отде идвате?
- От София, дойдохме тук, че на Витоша ни омръзна да ходим, на Панчарево, Железница, Лозен и Пасарел също.
- Никога не съм била на Витоша, дали ще ходя някога, не знам.
- Трудно ще ви бъде с тоя бастун, трябва да се качите с драгалевския лифт, да седнете и слизате в дживение - и за мен е трудно. Може и с автобус до Алеко.
    Седнах на тревата, Евгени дойде с кафетата, ядохме баница и ябълки, пихме кафе - беше вкусно, приказвахме с бабата и се радвахме на топлия пролетен ден, чистия въздух и тишината. Бабата ни даде отчет за събитията в селото, каза, че постоянно има кражби по вилите, че обраха къщата на родителите на Иван Костов, че училището вече не работи, а децата учат в Суходол, че през зимата въобще не може да се излезе навън и други шарени неща от битието.
     Стана ми скучно, отидох да се помотая наоколо и като се прибрах заварих втора баба - и тя в черно, и тя на 86, и тя умряла да си поприказва с извънземни като нас. За тях ние бяхме По света и у нас, чудо-невидяно.
- Какво има на отсрещния баир с антената - питам аз. Вижда ли се Градоман?
- Вижда се всичко - и Градоман, и Банкя, и София, и по-далече... Ей, по-надоле има мост над реката, има и черен път покрай къщите и пътека по баира нагоре. Вървете натам.
     Отидохме, пътят беше кален, от един двор ни поздрави както се полага грамадно овчарско куче - изплаших се, страхувам се от кучета. Реших да изкача сама баира за по-бързо и безопасно и да снимам евентуалната панорама. Пътека нямаше, краката ми се заплетоха в сухите треви и дребните бодливи храсти, но продължих геройски нагоре и стигнах до заветната цел: антената и вододайната зона. Пред мен се стелеше магистралата, виждаха се селата около Банкя и самата Банкя, но обвити в мараня, неясни. Снимах ги все-пак с телефона - аз фотоапарат нямам, та ще се впечатля от някаква си мараня - все тая, все ще излезе нещо за документиране на екскурзията.
    Слязох - кучето пак ме почна, ръмжеше и се задавяше от злоба, завираше си муцуната между вратата и оградата с надеждата да ме докопа отттам. Стопанинът му се мотаеше на двора, но не си даде зор да го укроти. Евгени ме чакаше на почетно разстояние и се спуснахме към реката. Автобусът тъкмо пристигаше и решихме да се приберем. За днес стига толкова приключения и впечатления. Пътници почти нямаше, само няколко младежи и девойки, тръгнали може би към софийските молове. Изкушихме се да слезем в Суходол и да търсим къщата, в която сме живели някога под наем. От околовръстното поехме нагоре по първата улица, завихме по третата пряка и хоп: ето я къщата, стои си, само че всичко е презастроено, надстроено, свръхпренадстроено и край на някогашната идилия и тишина. Не че беше шумно, тихо беше, но във въздуха витаеше духът на мутробарока и всички произтичащи от него последици. Иначе Суходол дремеше на слънце като голяма тава с топли пуканки - това сравнение ми дойде наум в сънения следобед. Градините бяха пълни с лалета и нарциси, имаше много цъфнали дръвчета и храсти, птички чуруликаха, пчели жужаха - суходолска романтика откъдето и да я погледнеш.
     Върнахме се на спирката и хопааа - нова среща с автобус 56 и неговите трудови и мургави хора! Предстоеше ни да минем пак през Факултето, да седна, да не дишам, да гледам само с периферното зрение през прозореца, да се старая да не попивам нищо негативно от живописните сметища наоколо... Затворих си очите и ги отворих чак на метростанция Вардар. От тук до Надежда - пей сърце!
       

miercuri, 12 martie 2014

fata tristă cu ochii vopsiți

says:

într-o zi iubirea legată la ochi
va alerga pe iarba verde-verde din livada vecinului
sau de aiurea, totuna
unde scormonesc găinile după gângănii
cu mâinile întinse și inima strânsă
va alerga iubirea în toate direcțiile
căutându-te așa cum tu
o căutai mai demult, într-o poveste uitată
"dar vai, sub luceferii palizi ai bolții"
sau poate sub zarzărul în floare
îi va fi smulsă cârpa de la ochi
va simți în palme tăișul cuțitului
va fi spintecată de-a lungul, de-a curmezișul și în pătrățele
"- vezi? -  văd" - va răspunde cu o jumătate de gură
și cu groaza în suflet, mama ei de iubire!
ea știe că va fi decapitată
și va alerga pe iarba verde-verde
ca o găină cu capul tăiat, se va zbate
toată sânge și aripi, toată moarte și zbor
asta se va întâmpla neapărat într-o zi
într-un tablou de Salvador Dali

luni, 3 martie 2014

Приказка за чудеса, манастир и маршрутка

    https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5911611904628727665

   19 февруари - слънчев и прашен полупролетен ден и нищо за правене в резервата. Румпелщилцхен решава да отиде до Обрадовски Манастир Свети Великомъченик Мина Котуански, който се намира в покрайнините на махала Бенковски. (Едно време там беше село Обрадовци).  Много приказки се приказват за чудесата на Св. Мина (арабин от Египет) - всяка втора баба, когато чуе, че нещо не е наред с дружките й или с техни близки, веднага ги посъветва: "Иди да се молиш на Св. Мина - той помага при болест, бездетност и кражба. Няма начин да не ти помогне, ако се молиш добре."
      Румпелщилцхен е скептичен към чудесата, макар да е роден през средновековието, щото междувременно се е образовал - прочел е сума ти пергаменти и книги дебели и тънки и знае, че науката не се маже на филия и не се яде с боза направена от развалени вафли и бисквити и подсладена с аспартамче. Понякога, при болния, освен терапията, и самовнушението си казва думата - с молитва мозъкът се програмира на определена вълна и думите се превръщат в реалност.  Ерго - Румпи ще отиде на този манастир с туристическа цел - напоследък манастирският туризъм така се е засилил, че е изпреварил даже селскостопанския и земеделския, и всички екопътеки водят вече не  до Рим, а до някой малък или голям манастир на баир или насред китна зелена ливада.
     Автогарата в Орландовци(или Малашевци?) е отправната точка на това ми ти пътешествие или пелеринаж. Изглежда като след атомна бомба - пуста, изоставена, стара, сива, разбита и легнала на хълбок между два реда соц-павилиони-коптори, където се продават кюфтета и кафе. Пероните са доста отдалечени и не се знае кой номер автобус ще се появи  по-напред, така че Румпи си купува чаша малашевско кафе и застава точно по средата: с левия крак на номер 23, а с десния на 21/22 (понеже тъкмо е изпуснал 24 - този отива баш до манастира, а другите минават на почетно разстояние и трябва да се върви половин час пеша). 23 се появява пръв, но след като пътниците слизат, затваря вратите и няма изгледи да тръгне скоро. Ето го и 21/22 - този по-бодро я раздава и той ще да е, си мисли Румпелщилцхен и хич не греши.
     Качва се в ръждясалото возило, инструктира контрольорката да го предупреди, когато наближават спирката "Пречиствателна станция Бенковски" и сяда на прашния стол близо до прозореца. Махалата е стара, неугледна, занемарена, редуват се стогодишни къщурки и нови палати големи  като прогимназии или обратно, хора облечени с вехти дрехи и намръщени лица се качват и слизат на спирките, нищо интересно и свежо не белязва това пътуване до края на Бенковски, където се мъдри табелата "Пречиствателна станция" и целият явтобус се развиква едновременно: "Тука е, тука е! Слизайте!". Ах, мерси - всички бяха разбрали, че Румпел отива до манастира и се бяха юрнали да помагат с информация. "Върнете се назад - а сега надясно по шосето, натам, натам!".
    Леле-е, какво дълго шосе насред полето, сгради не се виджат, манастир не се вижда, жива душа не се вижда - с една дума: пустош. В далечината, потънало в мъгла и дим, се вижда село Кубратово. Мандахерцането по шосе е досадна работа, минават камиони натоварени с тор и такава смрад се разнася, и такъв прахоляк, че не се диша без кърпа на устата и щипка за пране на носа. Покрай шосето минава и някакъв заблатен канал, превърнат в сметище от  шофьорите, които си хвърлят боклуците направо през прозореца на автомобила. По някое време се появяват и други следи от цивилизация, а именно Пречиствателната станция на Софийска вода: сгради, оградени площи, бараки, коли, техника. Има и табела на градски транспорт, на която пише: "Спирка Манастир Св.Мина, автобус 24". У-ха! Стигнахме до обетованата земя, нищо че манастир пак се не вижда наоколо. Портиерът на станцията показва на Румпи накъде да тръгне: по шосето в южна посока. В същата посока минава и една раздрънкана и разпадаща се маршрутка без пътници. Ясно.  Маршрутката спира до малко мостче, над който се извисява кръст. Ето го манастирът! Ех, че странно място!
     На паркинга коли няма, работен ден е, няколко момчета в черни анцузи се мотаят насам-натам, две баби се връщат вече от молитва и се запътват към маршрутката, а до моста един просяк, застанал като цербер на пост, се опитва да баламосва правоверните с дълга религиозна тирада за здраве и сбъдване на всички желания. Но никой не му обръща внимание и започва отначало на висок глас, направо се развиква: "Го-о-оспод здраве да ви дава и да ви се сбъднат вси-и-ички желания, помогнете, Го-о-оспод здраве..." и така нататък, докато прегракне.
     Това желязно мостче прескача река Владая, точно на мястото, където се събират отпадъчните води  от пречиствателната станция и смърди ужасно на фекалии и помия. Манастирът е построен на самия бряг, стряскащо е в началото, докато свикнеш с обстановката и се примиряваш.
     Порталът е хубав, бял, под форма на свод, следва огромен двор с райграс, маси и пейки под навеси, детски катерушки и люлки и две големи къщи, съвсем нови и необитавани - с каква цел са ги построили, не се знае. По средата има странен шадраван, който прилича на алпинариум, но камъните не са натурални и по-скоро загрознява градината, вместо да я разкраси - кичозен е. Две алеи водят към втори двор - там се намира манастирът, който представлява исполински скъпарски комплекс от сгради, църкви, магазин за сувенири, чешми и още нещо - всичко едно върху друго, и Румпелщилцхен има усещането, че се намира някъде на курорт в Слънчев бряг, а не в покрайнините на Бенковски. На черна мраморна чешма пише, че е дарение от бизнесмена Славчо Христов. И неговият лик го има там, някъде. Но къде е чудотворната икона на Свети Великомъченик Мина Котуански? Ето я в малката църква близо до входа. Разказва се, че Свети Мина бил египтянин от Александрия и  войник в армията на император Диоклетиан. Приемайки християнството, е влизал в конфликт с римската власт и е бил измъчван и убит. На иконата е изобразен в цял ръст, с копие и кръст. Покровителства бездомните, сираците, семейството, пътниците; лекува от заекване, намира изгубени  или крадени вещи, молят му се за рожба, женитба и всякакви болести...
    Румпи не се моли за нищо - че кой е той, та да каже на Господ какво да прави и какви желания да му сбъдне. Бог е вездесъщ, всесилен и всезнаещ и няма нужда от упътване и посредници в общуването му със живите твари и с природата. Така мисли Румпелщилцхен и си тръгва ходом марш, като не пропуска да обиколи и снима за спомен Обрадовския манастир отвън - отвътре снимането е забранено. Млада мома се прекръства на изхода с дясната ръка, а в лявата държи цигара. После продължава да пуши и не знае, че тоя порок не е угоден Богу . На пейките има вече млади хора с деца - ядат, пият и пушат, а децата си играят и викат.
   Следва пак преминаване по моста над вонящата вода, със запушен нос, уста и уши. Просякът не е помръднал от мястото  и продължава да си изрецитира на висок напевен глас репертоара за здраве и богатство. Маршрутката се появява и тя: разглобена, ръждясала, разпадаща се. Пътници няма, само двете баби, които кой знае защо не са се качили в предишната. Румпи се престрашава  и той - качва се. Оказва се, че билетчето струва 1 лев, а билетчета няма. По трасето се понапълни малко с мургавеляци от Бенковски, които си знаеха урока и даваха на шофьора точната сума от 1 лев, без да очакват нищо в замяна. И все така до Лъвов мост в столицата, където всички се разтоварват живи и здрави.  След това пътуване през Орландовци, Малашевци и Бенковски, на Румпел му се струва, че София е рай, а кварталите Обеля, Надежда и Люлин - предверия на рая.
    Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още... Искате вий, ама няма. Следващият път.

sâmbătă, 11 ianuarie 2014

Манастирски туризъм

 
  
 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769
  
Я виж ти как не ми се пише! Ама нали трябва да дам отчет, къде съм била на 29 декември 2013 и все отлагам! Сега се захващам и докъде ще стигна - не зная. Само да не допусна пунктуационни грешки, че логиката на правописните знаци на български е различна от тази на румънски.
      На 29 декември бяхме на Бистрица, аз и Гаргамел. Нямаше да ходим пак там, но до Андите не може да се стигне с градски транспорт, а празничната суета винаги ми идва в повече и ми лази по нервите като стар ръждясал локомотив. На вилата в Градоман ми омръзна да ходя и да се трепя като Робинзон Крузо. А Гаргамел каза:
- Абе, я дай да ходим до манастира Йоаким и Анна, че не сме били там.
- Добре, де, там ще ходим, да изследваме и тази terra incognita на ливадите до Бистрица.
        Речено-сторено: взехме автобус 98 от спирката на Н.Вапцаров(преди Хладилника) и се настанихме удобно на прекрасните омазнени столове до прозореца. Пред мен, с гръб към движението, седеше една изрусена жена окичена с шест сребърни пръстена - на двете ръце по три - и четеше книгата "Смърт посред бял ден". Времето беше хубаво, топло, небето - безоблачно и наситено-синьо, а тя четеше "Смърт посред бял ден"! До Бистрица не можах да откъсна очи от това ми ти заглавие. Други подобни акценти в автобуса не е имало. Слязохме на бистришката чаршия, пресякохме улицата  и отидохме първо пред бистришкото НДК на пейките, да пием по една халба билков чай. Продават го на павилиона до Еврофутбола в големи бирени чаши, слагат и сламка, дават захар - екстра е ! Аз се излегнах на слънчевата пейка, облегнах се за малката маса и загледах хубавите брези пред мен, на фона на синьото небе. Чудна гледка ! После събрахме боклуците наоколо и ги занесохме в кофите - имаше кофи берекет, но занзибарските пехливани най-обичат да хвърлят на земята опаковките от де що са консумирали. Гледам - на покрива на плод-зеленчука до спирката пише БКП с еднометрови букви. И това е нов-новеничък покрив, чист и лъскав, захар да лижеш на него. Анахронизъм ли е това, не зная, но бистричаните си имат и хубав стадион с райграс - "Бистришките тигри"(или пък отборът се нарича така), където играе Бойко за да отсрами БКП-то под небето.
       Тръгнахме  надолу по ул. Ст.Стамболов - закъде без нея, тя е просто навсякъде. Спомних си как продавачката от Еврофутбол ни беше казала през лятото да не ходим до този манастир, защото трябва да минем покрай гробищата, а там има глутница кучета. И една местна баба ни беше съветвала да не ходим, понеже треволяците са високи и има много змии.
- Вие била ли сте?
- Никога.
- А тук ли живеете?
- Тук.
- И какво има около Бистрица?
- Я па не знам, не одим. Стойте и вие тука, има пейки.
- А, не, ние искаме да видим нещо.
- Нема какво, чедо, тук си стойте, на пейките. Сабале видех една утепана змия на улицата.
- Ще ходим, хайде довиждане и хубав ден. Благодаря за информацията, госпожо !
      И днес му дойде времето на този манастир - на горния, "Света Петка",  ходихме няколко пъти. Стигнахме до църквата, голяма, нова и красива, завихме надясно по една улица с име на храст, забравих как се казваше, а като свърши, поехме наляво и хоп: ето ги гробищата. Разположени са на южен склон, хубаво е там, слънчево, една котка  се бе настанила на малка пейка до един гроб  и усърдно се миеше на слънце. Оградата на гробището си стоеше, но портата беше открадната. Отсреща - пуста ливада. Улицата премина в черен път, широк, удобен, коли щъкаха по него насам-натам и ни помен от кучета и змии ! Излязохме на един баир и видяхме няколко коли и хора да се суетят около тях. Щом се появихме, веднага си тръгнаха. Брей! Ние се изплашихне от тях, а те от нас. Отнякъде кънтеше или по-точно бучеше силна техно-музика. Ужас ! Гръмна ми главата ! А какви мелодични песни имаше едно време: Детелини, Хризантеми, Домати биволско око и за цялата ботаника ! Гледайте сега снимките, за да видите откъде сме минали. Ливади, баирчета, сухи високи декоративни треви под синьото небе, в далечината - мастилени планини, зад нас Витоша леко напудрена с бял снежец - беше такъв ден за чудо и приказ! По ливадите стоят разпилени огромни кръгли камъни дошли от планината, а някакъв местен каменоделец обикаля и ги превръща в скулптури. Не можах да влизам навътре в полето да ги разгледам, защото тревите горяха, някой беше запалил растителността. До манастира има около 3 км, разходката беше приятна и съвсем скоро стигнахме. Намира се в местността Мали дол. Малко преди входа има каменна чешма и голяяяма каменна скулптура направена от гореспоменатия майстор. Представлява майка прегърнала децата си. Така си го интерпретирам аз - а в основата пише: Йоаким и Анна.  Спряхме се тук, аз си наливах водица, а Гаргамел отново се зае да чисти наоколо. После влязохме на двора - има внушителни вековни дървета, малка църква, битова постройка, брезички, борове и овошки, пресен гроб и две сладки силно мъркащи котки: едната е ангорска, а другата - късокосместо сиво мъниче с бели чорапи. Дадохме им да папат нашите сандвичи и ги снимах. Много са сладки, нали ?
     Разбрахме, че църквата е сравнително нова, но е построена върху некропол от четвърти век. Калугери няма, има един млад свещеник, котките и това е. На полянката срещу манастира някакви пируващи зевзеци се бяха  настанили около дълга маса натрупана с ядене и пиене, а други играеха футбол и викаха като разпрани. Аз не съм религиозна, но смятам, че на такива места трябва да се пази тихо и да се има респект.
      Върнахме се по друго трасе и излязохме на пътя за Железница. Това трасе е по-лесно, до шосето има само 2 км. Подухваше лек ветрец, минахме между насаждения от млади борчета, през голи ливади, но все по черен път, не през пущинака. Тези места се водят Плана планина, спокойни са, хем има панорама, хем няма изкачване и перипетии. Продължихме по шосето напред, към Железница, и след малко стигнахме спирката, представляваща една постройка като консервна кутия, нещо средно между заслон и кенеф. Има и дървена пейка вътре. Беше още рано и не ни се прибираше, затова пресякохме шосето и се поразходихме по един страничен асфалтиран път, който води до обиколната пътека "Галунка". Само че този ми ти път се намира на сянка и разликата в температурата беше осезателна, по листата и тревите имаше скреж, гората лъхаше на студена влага - отказахме се. Върнахме се на спирката и веднага дойде 98. Прибрахме се в София, както винаги става :)

vineri, 10 ianuarie 2014

Vladimir Vysotsky, Rusia


http://www.youtube.com/watch?v=OBLWDk8q6Tc

 (25.01.1938 - 25.07.1980)

Moskva - Odesa

Din nou pe ruta Moscova - Odesa
E anulată cursa, nu mai pot!
Și-apare, în albastru, stewardesa, ah, prințesa,
Solidă ca întergu' Aeroflot.
      La Murmansk e senin, de loc nu-i rău,
      La Așhabad te du, nu sta degeaba.
      Deschis e Kiev, Harkov, Chișinău.
      Și Lvov, dar eu acolo nu am treabă.
Ei spun: renunță, astăzi - nu se poate.
Nu crede-n ceruri, chiar dacă nu-s nori.
Pentru Odesa? Curse amânate.
Au înghețat culoarele de zbor.
       Curg streșinile iar La Leningrad,
       La Leningrad m-aș duce mai degrabă.
       Iar la Tbilisi e frumos și cald
       Și crește ceai - da-n Gruzia n-am treabă.
Aud că cei din Rostov își iau zborul !
Eu la Odesa vreau s-ajung urgent,
Dar de trei zile nu se poate-acolo,
E închis aeroportul permanent.
         Eu vreau unde-i vifornița în toi,
         Și peste tot - troiene de zăpadă.
         Undeva-i cald, senin și nu sunt ploi,
         Perfect, dar eu acolo nu am treabă.
Să  ieși nu se permite, să intri - nici atâta.
Asta-i nedrept, eu unul nu mai pot!
Dăm înapoi - anunță stewardesa plictisită,
La fel ca și întregu'  Aeroflot.
         E voie-n cel mai mizerabil loc,
         Unde parale pică, dar degeaba.
         Deschis e portu-nchis  Vladivostok,
         Paris la fel, dar la Paris n-am treabă.
Vibrează avionul, vom decola, se pare,
Turbinele fac zgomot infernal,
Dar nu mai cred în asta și în nimic sub soare,
O să ne-oprească iar, și iar, și iar !
        Eu vreau unde-i vârtej de uragan,
        Spre cețuri și zăpezi să plec în grabă !
        Deschisă-i Londra, Delhi, Magadan,
        Deschis e peste tot unde n-am treabă!
Ce tragi-comedie! Din nou se-amână cursa,
Cu toții ne întoarcem în trecut.
Dar, zveltă ca un TU, stewardesa - Miss Odesa
E promptă ca întregu' Aeroflot.
        Până la opt nu ne mișcăm din loc,
        Ceilalți adorm, nimeni nimic nu-ntreabă.
        Mi s-a urât - la dracu, nu mai pot,
        Și-s de acord să zbor... unde n-am treabă.

Tradus din limba rusă de Lucia Sotirova

miercuri, 11 decembrie 2013

Дивото зове

 
https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769  


     5 декември. От бурите и ветровете предвещавани вчера от враните над Есенния рай  ни помен по нашите ширини, дължини, баири и паланки близо до София. Циклонът вилнеещ в северозападна Европа, като е видял какви мизерници сме, е махнал с ръка и ни е заобиколил: от него толкова, от политиците повече подаръци за Коледа. И днес ще трябва да се ходи някъде, слънце грее, мечка спи, небето е синьо а температурата малко над нулата - става. Да се ходи, но къде, къде... Не обичам да ходя два пъти на едно и също място, нито да вървя само през гората по непанорамни пътеки.          
      Северната страна на Витоша ми е до болка позната, кръстосах горите й от Владая до Железница, минавайки през Княжево, Бояна, Драгалевци, Симеоново и Бистрица. Качих се покрай Владайска река  до Златни мостове, от там продължих до Кумата и Конярника. Познати са ми алеите около Златни от хижа Луничка до Момина скала и Средец. Слязох на Симеоново през Дендрариума с големи очаквания за това чудновато място, но там нямаше нищо освен нормални дървета с етикети пред тях: смърч - "Смърч", бреза - "Бреза", клечка - "Клечка" и т.н. На Белята вода - сметище. От Княжево до метрото в центъра - таралянкане с трамвай. Не ща. Най-удобно ми е да взема метрото до Джеймс Баучер и автобус 98 от бул.Никола Вапцаров и да ида до Симеоновските езера, до Бистрица или Железница. Или 64 от Хладилника и да кръстосвам гората над Бояна и Драгалевци. Но там нищо ново под слънцето: водопада си го знам, езерото също, а и доста стръмно изкачване ме чака до тези две точки в програмата. До Драгалевския манастир бих пътека, ходих и до Бай Кръстьо, Кикиш, хижа Камен дел и слязох пак в Бояна. Преди Кикиш има една каменна река, откъдето се открива приказна гледка към София, най-хубавата! Ходила съм и от Голи връх до Черни връх и слязох на Железница - ей това се нарича панорамен път! И от Голи връх до Алеко, от Алеко до Симеоново и до Бистрица през междинната станция на симеоновския лифт и после през Марина поляна и манастира Св. Петка. От хотел Морени до Алеко, после чак до Златни мостове 8 км., от Бистрица през Бистришко бранище покрай река Бистрица до Алеко, по Янчовска река до Катунище, навсякъде около Железница (Академик, алея Галунка, плажа, Синята стрела и Белчева скала, термалните извори под селото, Белите брези, Гладни рид, ливадите на Плана, донякъде по пътя за Кокаляне и т.н.)
     Бих отишла пак до село Плана и неговите махалички, разпилени живописно наоколо, до връх Манастирище, където вече бях, но пропуснах да видя червения чудотворен дъб(намира се малко под върха, на северния му склон) и ми се иска пак да отида, а после да поема по дългия път, който заобикаля върха и слиза на Железнишките минерални извори, на Кокалянски манастир и Дяволския мост или направо на Кокаляне, по желание. Има и пътека до Долни Пасарел. Но автобус 70 се движи до Плана само три пъти на ден и трябва да стана много рано, да взема този в 7 часа от Г.М.Димитров и да мога да се върна с последния в 17 ч. На Плана бих искала да тръгна от Турмачка махала към космическата станция, да я заобиколя отгоре и да изляза пак на Манастирище. После да сляза в махала Елата, да посетя екологичната кравеферма, да изляза на шосето и да се добера пеша до Белите брези (3,7 км.). Но това ще стане през пролетта, сега е кално и студено и е подходящо само за по-малки мързеливи разходки, а не за дълги излети.
    Лозенска планина и тя е на един хвърлей камък от София, и тя ми е позната донякъде - ходила съм от Долни Лозен до манастира Св. Спас и връх Половрак, от стената на язовир Панчарево до Голи рид (моята есенна поляна), слязох на Германски манастир и продължих пеша до Герман 5 км. по шосе. Напролет искам да я кръстосам от Долни Пасарел до Половрак, от Половрак до Кокаляне, да видя Ланина могила и Матейна чешма. Засега съм стигнала само до началото на екопътеката в Пасарел, минах по въжения мост над езерото и ходих до паметника на Списаревски. Над Пасарел се мандахерцах на всички възможни баири, попаднах на триангулачната точка, инспектирах вилната зона и се прибрах в селото на площада, където има една вековна топола (и чешма със замърсена вода, не става за пиене, там пише). Дъра-бъра, дъра-бъра - et in Arcadia ego.

        Но давай сега да дадем, реших се: домъчняло ми е за Бистришка река с нейните огромни камъни и подскоци, за водопад Самоковището, който само един път посетих и то на бегом, искам да снимам заледени и заскрежени камъни, клони, треви и следи от зверове и хора... Такива снимки нямам, а много обичам абстрактните натурални фотографски находки. Не знам как ще се справи телефонът ми с този вид творения, по всяка вероятност няма да му е по силите, но все нещо ще излезе, поне две-три снимки ще спаси. За мен техническото качество на една снимка не е на първо място: по-важно е снимката да има душа. Да е нещо различно, да има хармония, но друга хармония, сюрреалистична или постмодернистична, само да не е клише, че ми омръзна от клишета. Пейзажите ги снимам само за документиране на фактите, но в албума на всяка цена трябва да има специални детайли, неща, за които да се хване душата като за спасителна сламка. И всичко да е натурално, не твърде гримирано, без изкуствени снежинки, ангелчета и сърчица. Хубави са цветята, но да се снимат само цветя е банално. Най ми омръзнаха розите, орхидеите и кактусите, пухчетата и калинките, пеперудите и скакалците, капките вода по клоните... и други такива. От пребоядисаните с фотошоп пейзажи ме хваща уртикария. От абстрактните размазани мармалади също. Обичам минимализмите, но да са натурални и не прекалено геометрични, като задачи по геометрия. Те не ми дават нищо, такива има бол в града, чувствам се като робот, като ги гледам. В нета видях хубави снимки на есенни и зимни гори в мъглата, дърветата изглеждат призрачни, но имат специална аура от мълчание, специална вътрешна тиха музика (от шумната и кресливата направо ми гръмват бушоните), а тук-таме останалите листа са като нежна дантела, като златна паяжина от сън и реалност... Има качествени снимки на реки с морени, подскоци, счупени клони паднали напреко и покрити с мъх, на дребни нещица от природата, които наистина имат душа и чакат само някой да ги открие и увековечи. Снимката трябва да има нещо диво в нея, даже и да е направена в центъра на някой мегаполис.

      Но ето ме на Бистрица, слизам от 98 и тръгвам по Стефан Стамболов нагоре към Витоша. Много дълга улица, отнема ми 40 мин. докато стигна в началото на гората. Гледам наляво и надясно за някоя оставена тояга, не намирам такава, но пък до една кофа за боклук намирам нещо още-по опасно: метална дръжка от бърсалка. Ура! Въоръжена съм вече и по-малко се страхувам от скитащите кучета и де да знам още от какво из дебрите на гъстата иглолистна джунгла. Ех, да имах нож като на Беър Грилс: голям, от качествена стомана, с леко извит връх и калъф, да го нося на пояса. Мислех си, че повече нищо не искам и нищо не ме радва, и ето че открих нещо: искам нож като на Беър Грилс. В чантата нося малък нож - става само за обелване на ябълки и дялкане на пръчки. 
         Трудно се върви, пътеката е замръзнала, има следи от обувки и лапи, и те замръзнали, а край пътеката - кал. Стигам до табелата с картата, информирам се внимателно за посоките: нагоре - за водопад Самоковище, Алеко и Черни връх, наляво - за Железница (алея Галунка - почти 5км.), надясно - за Симеоново. Като че ли не ги знам! Бих отишла до водопада, но гората е тъмна, студена и негостоприемна, кой знае какви зверове се крият в нея, страх ме е. А и трудно се върви по леда с градски обувки. Ех, да имах туристически обувки като на Беър Грилс! Напразно търсих да си купя от Кристиан Диор на Цар Борис, до Румънската църква, където в понеделник са по 5 лева на килограм. И напразно отидох на Долче и Габана в началото на женския пазар, където струват 5 лева на чифт. Нищо подходящо, само неудобни стари копита. Намерих си, обаче, нов-новеничък скиорски костюм по мярка: свежо-зелени панталони и червено яке на жълти звезди и други шарени фигурки. Ако се напъвам, звездите може да ми изглеждат и те свежо-зелени. Отива ми на тена и на фигурата и с него приличам на клоун. Много ми харесва!
     Решено е: ще се разходя по НОП до Янчовска река, а там ще си почина на някоя пейка до езерото, ще ям варени яйца и ще пия кафе. Накрая ще се върна към цивилизацията, както винаги става. Но и до там не е близо, неее, път има да се бие между двете реки - все едно се прекосява Америка от Атлантика до Пасифика, цели три часови пояса за мен. И радост голяма: след кратко ходене стигам до река Бистрица, цялата в морени (не били истински морени, ама хайде!), ледове, диаманти, клони, пръчки и бурени покрити със скреж. Ако имах скъп фотоапарат щях да изкарам истинска изложба с абстрактизми и минимализми! Щъкам и припкам покрай нея, цъкам де що ми прилича на хармония и не ми се тръгва оттук.  Не ми се тръгва... Толкова весело подскача водата по камъните, воюва с леда, бълбука във вира, флиртува със зимата и хич не и пука! Голям артист е, много я обичам - има с какво да те изненада и нищо на нея не е клише. Тук ще си изям варените яйца, права, тук ще си гризкам ябълката и ще си пия студеното кафе. Щастлива съм и чак ми става тъжно от толкова щастие - сливам се с природата, с гората, с реката, с планината! Даже и със зимата се сливам и, макар че не я обичам, нещо в мен я обича по съвършено нов начин (сюрреалистичен, може би). Продължавам нататък, анализирам следите в снега и леда, чудя се, кой ли е минал по тези джендеми. Срещам първите туристи - двама мъже със щеки, приказваме си малко. Казвам им, че ме е страх от мечки, вълци и глигани. Няма такива по тия места, смеят се те. А, да, няма! Няма, защото не са чели в нета, че има и от трите по малко. По-точно, на  Витоша има около 12 мечки, диви кучета и вълци доста повече и глигани много. Който е информиран се бои. Блажени тез', които нищо не знаят! Местен дядка минава:
- Добър ден !
- Добър ден.
- Има ли вълци и чакали в гората?
- Няма.
- А от какво животно са тези големи следи от лапи?
- От глиган.
- Глиганът има копита - ограмотявам го аз.
- Тъй ли? Не знам тогава...
       Мрачен е този път през гората, деретата са мъгливи а на места ледът е повсеместен и се затруднявам да вървя, внимавам къде стъпвам и се държа за вейки и бодливи храсти. Изведнъж излиза бурен вятър, високите борове се люлеят застрашително, има и паднали дървета. От нищото приижда ято врани и се върти в кръг над главата ми, птиците са разтревожени и крякат. В Бистришко бранище често се образуват смерчове, може би заради силното течение на реката. А аз от всичко се боя: мале, страх! Любопитна съм като котка, не ме свърта, навсякъде искам да ида, но умирам от страх. А любопитството убива котката, така твърди една крилата фраза. Има и друга: Да бе мирно седяло, не би чудо видяло. Вкопчвам се в тази и ето, вървя... Обичам гората, имам общ език с нея, общи възприятия, дърветата са ми като братя (що е то брат не знам), гората ме спасява от града и от себе си. От шума, мръсотията, тълпите, колите, агресивната музика в магазините и даже на спирките на метрото, от празниците, които никак не понасям, но най не понасям Коледа и Нова година. Тогава е най-голяма лудница, всичко е комерсиализирано, продават се ненужни дрънкулки и финтифлюшки, хората ходят като гламави и се редят на опашки да купуват месо, да се наплюскат като за последно, като че ли идва краят на света и от това им зависи животът! Смисълът на празниците не е в храната и алкохола, не е във варенето на сармите и претакането на туршиите, а в осъзнаването. Да осъзнаваш кой си и какви са истинските ценности в живота: природата, ученето и семейството. Да, ученето, четенето на книги, без това нищо не става, няма душевност, няма духовност (философия и психология, а не религия). Ако го правиш постоянно, тогава на празника си почини, иди в планината, посещавай близките си, забравени в някой ъгъл на ежедневните грижи. Виновни сме ние пред нашите родители, виновни!

        Аз съм виновна пред баба ми, мама Йоана, която така ме чакаше да си дойда, а не идвах. Главата ми беше другаде. Горкичката ми тя, няма я вече, но постоянно мисля за нея - оня свят е в мислите на човека и друг "оня свят" няма. Спомням си за нея, за детството ми (тя ме е гледала) в стара селска къща в Карпатите. Нямаше пари, беше селянка, отглеждаше картофи и крави и така преживяваше с дядо ми. И аз покрай тях. Носеше мляко на мандрата, а с парите купуваше царевично брашно за качамак, олио, сол и петрол за лампата.
Имаше и малко кокошки, три-четири овце и по едно прасе за зимата. Колко горда съм била, когато ми е купила първата ми рокля, с няколко номера по-голяма, бяла, на сини цветчета. Носих я пет години и чак тогава ми стана по мярка, но беше вече протрита и прогнила. През зимата седях само на печката, на кътчето за спане, понеже нямах обувки, а снегът е голям в нашите планини и е много студено. По цял ден прелиствах селски алманаси и оцветявах карикатурите с химически молив, който топвах в устата. И от скука се научих да чета и да пиша големи букви още като бях на 5 годинки. С помощта на мама Йоана, разбира се. И оттогава не съм спряла да чета и пиша и станах филолог. :) Понякога плетях дълга вълнена лента за глава, а когато беше готова я разплитах за да я плета наново - друга прежда нямаше. Баба ми стрижеше овцете, аз й помагах, държах им краката здраво, да не мърдат. Овцете бяха пълни с кърлежи, баба ми ги отлепваше и ги слагаше в канче с петрол. После переше вълната, скубеше я да стане по-мека (ах, страшно бодлива беше тази вълна), предеше я с вретено и хурка, а после плетеше ужасно бодливи жилетки, чорапи, шапки и ръкавици, вечер, на светлината на лампата с петрол, която димеше и не даваше кой знае колко светлина. Тези жилетки ме ощавяха жива, още ги усещам по кожата си и никаква вълна вече не понасям. В началото на пролетта нямаше какво да ядем, картофите свършваха, имаше само за семе, копривата пониква късно в планината, кравите и те бяха гладни и тогава баба ми взимаше пари назаем от съседите и купуваше сено за кравите. Взимаше и картофи назаем - по една кофа, колкото да ядем няколко дни варени картофи с чесън на каша. Кисело зеле имахме в кацата, но само кисело зеле не се яде, боли стомахът. През лятото беше по-добре, ходех в гората за гъби, ягоди и малини, и що за манатарки и пачи крак съм брала, и какви ароматни диви ягоди със сметана и горещ качамак съм яла, не мога да ги забравя.( Даже съм си пекла  гъби на азбестова плоча в гората, не знаех, че е отровна.) Сега нищо няма вкус на нищо. През есента ходехме с нея далече, в планината, където летуваха овцете на селото - нает овчар ги пазеше от вълци, доеше ги, правеше прясно сирене и масло, и тогава хората ходеха да си вземат сиренето според броя на овцете. Носехме на овчаря хляб (голям деликатес беше), ракия и салам. А той ни черпеше с качамак с масло и сметана, диви ягоди със сметана, сирене и пресен кашкавал.  Това сирене мама Йоана го смачкаше със сол и го тъпкаше в голям буркан. Когато свършваше, аз стържех с нокти по стените на буркана и си смучех пръстите. Беше ми вкусно. И с прабаба ми Леонтина съм ходила по егреци, вървях с гърба напред и все пред нея и я питах защо не пада луната и какво има на края на земята: пропаст с мъгла? Мъчех и баба ми с толкова въпроси, че тя се стъписваше и викаше:
- Така е оставено от Бога.
 - А има ли Бог, мамо?
- Кой знае, никой не го е виждал.
- А какво е бог, един дядо с бяла брада ли?
- Така го рисуват на иконите, но едва ли...
- А какво има след тази планина?
- Друга планина.
- А след другата планина какво има?
- Още планини, села и хора.
- А като се свършват всичките планини, села и хора, какво има?
- Пак същото.
Тогава започвах да плача, не исках да има все едно и също, исках да има замъци и принцове на бял кон, вечно лято, плодове и богатства... През нощта стоях на прозореца и гледах пътническия влак как минава, целия осветен, с хора на прозорците. И тогава си мислех, че някой ден и аз ще отида там, където отиват тези хора, и ще видя как изглежда светът след девет планини в десета! И ето ме, дойдох, преминах една граница и се озовах тук, на Витоша, а замъци и принцове няма. Така ми е тръгнало на мен от малка, да нямам нищо, и така ме завъртя животът, нищо да нямам. Исках да уча, да пътувам надалече, да забогатея. Без пари не може да се пътува, не можеш да купуваш книги, дрехи, обувки и нож като на Беър Грилс...
     Стигнах ли до Янчовска река? Стигнах. Колко време пътувах до там? Едно детство в тишината на пътеките... Не, това не е пътепис, а претекст да си излея душата пред... никого.

duminică, 8 decembrie 2013

Панчаревси потайности


 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5868923254198814625

     4 декември.  И днес изпуснах товарния влак за Канада (Eх, Канада !), затова ми хрумна да се мандахерцам из панчаревските панорамни пътеки и потайности на Лозенска планина над язовира. Качих се на НЛО нъмбър уан, седнах на първия стол до първата врата пред "екрана" за да ми е широко на душата, да не ми дрънка никой на главата и да гледам на спокойствие другите светове, през които минаваме като през червеева дупка към мъглявината Кокалянско ханче. Но въпреки залепените на три места забрани за използване на мобилни телефони (включително и от пътниците), шофьорът говореше безспир и гръмогласно с някого, даваше му указания откъде да минава в Герман и околностите, като в лявата ръка държеше апарата, а с дясната ръкомахаше вместо да хване волана и така преминахме през зебри, жирафи и светофари, излязохме от София и стигнахме чак  на околовръстния път. От време на време повтаряше "хайде, чао, хайде, чао", но това се превърна в рефрен и лайтмотив и аз изгубих надежда, че разговорът някога ще свърши. Гледах го като мечка стръвница, направо го хипнотизирах от гледане, но полза йок ! Между банята и гребната база все-пак се възцари мълчание за няколко минути и тъкмо да се отпусна, когато  в ушите ми гръмна втори, още по-креслив разговор. Този път водачът обсъждаше бъдещите празници, трапезата, купона, кой с кого и къде. Приказваше и се смееше. Абе, тези шофьори на селските автобуси изобщо не спазват правилата, постоянно лафят с по някой познат, водят си по някоя дружка или се бъзикат с контрольорката. А искат да имат добри политици, идеални министри и съвършени депутати. Ирония.
      На ханчето излязох от возилото като изстрелян куршум, заобиколих малкия паркинг, на който се въртяха няколко улични кучета и още толкова пияндета, слязох по изпотрошените стълби и минах по моста над река Искър на другата страна, където започват или свършват туристическите пътеки за връх Половрак, Урвич, Ловна хижа, Долни Пасарел и накъдето ти видят очите из Лозенска планина.  Но нямах нужда от тях - бях тртъгнала към панорамните, които се намират на склона над язовира и свързват стената с ВЕЦ Кокаляне. Точно срещу чешмата до ВЕЦ-а една малка и потайна пътека без никаква табела влиза тихичко в гората и тръгва полека нагоре, полегато и без никакви усилия, цялата в завойчета, шарени сенки, есенни листенца и петна от сняг. Поемам по нея и си продължавам разказа в сегашно време, по-свежо да звучи.
      Преди обед е, времето е хубаво, прохладно и слънчево. През лятото тук някъде намерих един плюшен тигър, големичък и шарен, на райета, и го настаних удобно между клоните в храсталака, вързах го с вейки да не падне и да развесели минувачите. Търся го с очите - няма го, някой го е откраднал, макар че беше ожмулен и кален, горкият. Намери се кой да го отскубне от неговата джунгла и да го тикне в някое чекмедже, в града. Става ми тъжно, че го няма.  Срещу мен се задава един дядо облечен в бедни дрехи, поздравявам го а той ми казва, че вчера наблизо скиташе глиган. Посочва ми мястото с незапалената цигара, която все върти  в ръката и си играе с нея за да отложи  мига на удоволствието да я пали. Не пуша, не го разбирам. Но за глигана разбрах: голям екземпляр, мъжки и сам. Какво търсеше тук без стадото, дядото не знае. Въоръжавам се с една борова пръчка, крива, крехка и цялата в остри чепове и продължавам  геройски нагоре, влизам в борова гора - тук има импровизирани пейки прикрепени за стволовете, към езерото и селото се откриват вече приказни гледки - чак пък приказни може би не са, но е красиво все-пак, не е като да не виждаш нищо вдън гори тилилейски. Пред хижа Кремиковци напускам централния път (пътеката вече е станала път) и завивам наляво по една незабележима пътечка, водеща към панорамната скала с пейките. След 5 минути съм там и снимам езерото, Витоша потънала в мъгла, село Панчарево, боровете, синьото небе и две жени седнали на припек. Под каменистия бряг има много кактуси, не се виждат оттук, но съм чела за тях и съм гледала снимки - много са хубави когато са  цъфнали ! Пътеката продължава към стената, но аз не искам да се прибера толкова рано, затова се връщам пред хижата и тръгвам по алеята вляво, минавам през широка поляна с огнища и излизам на кръстопът: вдясно и нагоре алеята води до билото, а в противоположна посока - пак на края на Герман, при стената на язовира.  Хайде към билото, където се намира поляната кръстена от мен Есенен рай. Едно момче на колело идва като болид надолу, рязко спира и ме пита дали пътят води при стената. Да, казвам аз. Хвали се, че е тръгнал от студентския град, минал е през Германския манастир, прехвърлил е билото и сега е капнал от умора и целият опръскан с кал. Разделяме се. След не повече от половин час съм горе и пак снимам Витоша, село Кокаляне, езерото и гората, зимна и тъжна, приличаща на кораб натоварен с тъмни дървета, гнили и сухи листа, заплетени корени и  камъни покрити с горски мъх. Над нея кръжат врани, въртят се в кръг, говорят си кресливо помежду си - не разбирам какво казват, но май предвещават бури и ветрове. Няма никой.  Черен джип се задава по шосето откъм Германския манастир и влиза през портата в ливадата на изоставеното военно поделение: железен хангар, бетонни постройки, нищо особено. Става ми топло - облечена съм в скиорски костюм и няма какво да съблека. На места има неразтопен сняг, обикалям наоколо и гледам заледените следи на хора и кучета. Кучета? Ами ако са вълци? Искам да инспектирам заслона под кривия бор, но се отказвам - страхувам се да не би да са се подслонили там някакви зверчета. Следите от лапи са големи, може би снегът се е разтопил малко около тях, уголемил ги е и пак е замръзнал. На моменти направо приличат на мечешки. (На втория ден в гората над Бистрица пак видях големи следи от лапи и питах един местен дядка от какво животно са, а той вика: от глиган. Ха така! Глиганът има копита, го светвам аз. Тъй ли? Тъй.)  Ям сандвич и ябълка, пия кафе и вода.  Природата ми даде всичко, което имаше тук и няма смисъл да се оглеждам за още. Тръгвам си. По пътя се разминавам с петима мъже поели нагоре - хм, късно е, къде ли отиват? Може би на Ловната хижа или на поделението, може би са пазачи или ловджии, приличат на работници, а не на туристи. Поздравяваме се: здрасти и довиждане. Нататък никого не срещам, вървя през гората, възхищавам се на големите кръгли камъни, на плетеницата от коренища край пътя, на голите дървета, които сякаш вече нямат клони, а разперени крила или изкривени издигнати към небето дълги ръце... Напразно се молят дърветата - зимата идва и е безпощадна.
        На брега на езерото стигнах след няколко минути, но сякаш бяха няколко дни или няколко живота. Изгубих представа за времето, минах покрай рибарите, гледах канутата, които плаваха бързо  и с проблясъци насам-натам. Въздухът миришеше на дим, свечеряваше се.