4 декември. И днес изпуснах товарния влак за Канада (Eх, Канада !), затова ми хрумна да се мандахерцам из панчаревските панорамни пътеки и потайности на Лозенска планина над язовира. Качих се на НЛО нъмбър уан, седнах на първия стол до първата врата пред "екрана" за да ми е широко на душата, да не ми дрънка никой на главата и да гледам на спокойствие другите светове, през които минаваме като през червеева дупка към мъглявината Кокалянско ханче. Но въпреки залепените на три места забрани за използване на мобилни телефони (включително и от пътниците), шофьорът говореше безспир и гръмогласно с някого, даваше му указания откъде да минава в Герман и околностите, като в лявата ръка държеше апарата, а с дясната ръкомахаше вместо да хване волана и така преминахме през зебри, жирафи и светофари, излязохме от София и стигнахме чак на околовръстния път. От време на време повтаряше "хайде, чао, хайде, чао", но това се превърна в рефрен и лайтмотив и аз изгубих надежда, че разговорът някога ще свърши. Гледах го като мечка стръвница, направо го хипнотизирах от гледане, но полза йок ! Между банята и гребната база все-пак се възцари мълчание за няколко минути и тъкмо да се отпусна, когато в ушите ми гръмна втори, още по-креслив разговор. Този път водачът обсъждаше бъдещите празници, трапезата, купона, кой с кого и къде. Приказваше и се смееше. Абе, тези шофьори на селските автобуси изобщо не спазват правилата, постоянно лафят с по някой познат, водят си по някоя дружка или се бъзикат с контрольорката. А искат да имат добри политици, идеални министри и съвършени депутати. Ирония.
На ханчето излязох от возилото като изстрелян куршум, заобиколих малкия паркинг, на който се въртяха няколко улични кучета и още толкова пияндета, слязох по изпотрошените стълби и минах по моста над река Искър на другата страна, където започват или свършват туристическите пътеки за връх Половрак, Урвич, Ловна хижа, Долни Пасарел и накъдето ти видят очите из Лозенска планина. Но нямах нужда от тях - бях тртъгнала към панорамните, които се намират на склона над язовира и свързват стената с ВЕЦ Кокаляне. Точно срещу чешмата до ВЕЦ-а една малка и потайна пътека без никаква табела влиза тихичко в гората и тръгва полека нагоре, полегато и без никакви усилия, цялата в завойчета, шарени сенки, есенни листенца и петна от сняг. Поемам по нея и си продължавам разказа в сегашно време, по-свежо да звучи.
Преди обед е, времето е хубаво, прохладно и слънчево. През лятото тук някъде намерих един плюшен тигър, големичък и шарен, на райета, и го настаних удобно между клоните в храсталака, вързах го с вейки да не падне и да развесели минувачите. Търся го с очите - няма го, някой го е откраднал, макар че беше ожмулен и кален, горкият. Намери се кой да го отскубне от неговата джунгла и да го тикне в някое чекмедже, в града. Става ми тъжно, че го няма. Срещу мен се задава един дядо облечен в бедни дрехи, поздравявам го а той ми казва, че вчера наблизо скиташе глиган. Посочва ми мястото с незапалената цигара, която все върти в ръката и си играе с нея за да отложи мига на удоволствието да я пали. Не пуша, не го разбирам. Но за глигана разбрах: голям екземпляр, мъжки и сам. Какво търсеше тук без стадото, дядото не знае. Въоръжавам се с една борова пръчка, крива, крехка и цялата в остри чепове и продължавам геройски нагоре, влизам в борова гора - тук има импровизирани пейки прикрепени за стволовете, към езерото и селото се откриват вече приказни гледки - чак пък приказни може би не са, но е красиво все-пак, не е като да не виждаш нищо вдън гори тилилейски. Пред хижа Кремиковци напускам централния път (пътеката вече е станала път) и завивам наляво по една незабележима пътечка, водеща към панорамната скала с пейките. След 5 минути съм там и снимам езерото, Витоша потънала в мъгла, село Панчарево, боровете, синьото небе и две жени седнали на припек. Под каменистия бряг има много кактуси, не се виждат оттук, но съм чела за тях и съм гледала снимки - много са хубави когато са цъфнали ! Пътеката продължава към стената, но аз не искам да се прибера толкова рано, затова се връщам пред хижата и тръгвам по алеята вляво, минавам през широка поляна с огнища и излизам на кръстопът: вдясно и нагоре алеята води до билото, а в противоположна посока - пак на края на Герман, при стената на язовира. Хайде към билото, където се намира поляната кръстена от мен Есенен рай. Едно момче на колело идва като болид надолу, рязко спира и ме пита дали пътят води при стената. Да, казвам аз. Хвали се, че е тръгнал от студентския град, минал е през Германския манастир, прехвърлил е билото и сега е капнал от умора и целият опръскан с кал. Разделяме се. След не повече от половин час съм горе и пак снимам Витоша, село Кокаляне, езерото и гората, зимна и тъжна, приличаща на кораб натоварен с тъмни дървета, гнили и сухи листа, заплетени корени и камъни покрити с горски мъх. Над нея кръжат врани, въртят се в кръг, говорят си кресливо помежду си - не разбирам какво казват, но май предвещават бури и ветрове. Няма никой. Черен джип се задава по шосето откъм Германския манастир и влиза през портата в ливадата на изоставеното военно поделение: железен хангар, бетонни постройки, нищо особено. Става ми топло - облечена съм в скиорски костюм и няма какво да съблека. На места има неразтопен сняг, обикалям наоколо и гледам заледените следи на хора и кучета. Кучета? Ами ако са вълци? Искам да инспектирам заслона под кривия бор, но се отказвам - страхувам се да не би да са се подслонили там някакви зверчета. Следите от лапи са големи, може би снегът се е разтопил малко около тях, уголемил ги е и пак е замръзнал. На моменти направо приличат на мечешки. (На втория ден в гората над Бистрица пак видях големи следи от лапи и питах един местен дядка от какво животно са, а той вика: от глиган. Ха така! Глиганът има копита, го светвам аз. Тъй ли? Тъй.) Ям сандвич и ябълка, пия кафе и вода. Природата ми даде всичко, което имаше тук и няма смисъл да се оглеждам за още. Тръгвам си. По пътя се разминавам с петима мъже поели нагоре - хм, късно е, къде ли отиват? Може би на Ловната хижа или на поделението, може би са пазачи или ловджии, приличат на работници, а не на туристи. Поздравяваме се: здрасти и довиждане. Нататък никого не срещам, вървя през гората, възхищавам се на големите кръгли камъни, на плетеницата от коренища край пътя, на голите дървета, които сякаш вече нямат клони, а разперени крила или изкривени издигнати към небето дълги ръце... Напразно се молят дърветата - зимата идва и е безпощадна.
На брега на езерото стигнах след няколко минути, но сякаш бяха няколко дни или няколко живота. Изгубих представа за времето, минах покрай рибарите, гледах канутата, които плаваха бързо и с проблясъци насам-натам. Въздухът миришеше на дим, свечеряваше се.
Niciun comentariu:
Trimiteți un comentariu
Rețineți: Numai membrii acestui blog pot posta comentarii.