https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769
5 декември. От бурите и ветровете предвещавани вчера от враните над Есенния рай ни помен по нашите ширини, дължини, баири и паланки близо до София. Циклонът вилнеещ в северозападна Европа, като е видял какви мизерници сме, е махнал с ръка и ни е заобиколил: от него толкова, от политиците повече подаръци за Коледа. И днес ще трябва да се ходи някъде, слънце грее, мечка спи, небето е синьо а температурата малко над нулата - става. Да се ходи, но къде, къде... Не обичам да ходя два пъти на едно и също място, нито да вървя само през гората по непанорамни пътеки.
Северната страна на Витоша ми е до болка позната, кръстосах горите й от Владая до Железница, минавайки през Княжево, Бояна, Драгалевци, Симеоново и Бистрица. Качих се покрай Владайска река до Златни мостове, от там продължих до Кумата и Конярника. Познати са ми алеите около Златни от хижа Луничка до Момина скала и Средец. Слязох на Симеоново през Дендрариума с големи очаквания за това чудновато място, но там нямаше нищо освен нормални дървета с етикети пред тях: смърч - "Смърч", бреза - "Бреза", клечка - "Клечка" и т.н. На Белята вода - сметище. От Княжево до метрото в центъра - таралянкане с трамвай. Не ща. Най-удобно ми е да взема метрото до Джеймс Баучер и автобус 98 от бул.Никола Вапцаров и да ида до Симеоновските езера, до Бистрица или Железница. Или 64 от Хладилника и да кръстосвам гората над Бояна и Драгалевци. Но там нищо ново под слънцето: водопада си го знам, езерото също, а и доста стръмно изкачване ме чака до тези две точки в програмата. До Драгалевския манастир бих пътека, ходих и до Бай Кръстьо, Кикиш, хижа Камен дел и слязох пак в Бояна. Преди Кикиш има една каменна река, откъдето се открива приказна гледка към София, най-хубавата! Ходила съм и от Голи връх до Черни връх и слязох на Железница - ей това се нарича панорамен път! И от Голи връх до Алеко, от Алеко до Симеоново и до Бистрица през междинната станция на симеоновския лифт и после през Марина поляна и манастира Св. Петка. От хотел Морени до Алеко, после чак до Златни мостове 8 км., от Бистрица през Бистришко бранище покрай река Бистрица до Алеко, по Янчовска река до Катунище, навсякъде около Железница (Академик, алея Галунка, плажа, Синята стрела и Белчева скала, термалните извори под селото, Белите брези, Гладни рид, ливадите на Плана, донякъде по пътя за Кокаляне и т.н.)
Бих отишла пак до село Плана и неговите махалички, разпилени живописно наоколо, до връх Манастирище, където вече бях, но пропуснах да видя червения чудотворен дъб(намира се малко под върха, на северния му склон) и ми се иска пак да отида, а после да поема по дългия път, който заобикаля върха и слиза на Железнишките минерални извори, на Кокалянски манастир и Дяволския мост или направо на Кокаляне, по желание. Има и пътека до Долни Пасарел. Но автобус 70 се движи до Плана само три пъти на ден и трябва да стана много рано, да взема този в 7 часа от Г.М.Димитров и да мога да се върна с последния в 17 ч. На Плана бих искала да тръгна от Турмачка махала към космическата станция, да я заобиколя отгоре и да изляза пак на Манастирище. После да сляза в махала Елата, да посетя екологичната кравеферма, да изляза на шосето и да се добера пеша до Белите брези (3,7 км.). Но това ще стане през пролетта, сега е кално и студено и е подходящо само за по-малки мързеливи разходки, а не за дълги излети.
Лозенска планина и тя е на един хвърлей камък от София, и тя ми е позната донякъде - ходила съм от Долни Лозен до манастира Св. Спас и връх Половрак, от стената на язовир Панчарево до Голи рид (моята есенна поляна), слязох на Германски манастир и продължих пеша до Герман 5 км. по шосе. Напролет искам да я кръстосам от Долни Пасарел до Половрак, от Половрак до Кокаляне, да видя Ланина могила и Матейна чешма. Засега съм стигнала само до началото на екопътеката в Пасарел, минах по въжения мост над езерото и ходих до паметника на Списаревски. Над Пасарел се мандахерцах на всички възможни баири, попаднах на триангулачната точка, инспектирах вилната зона и се прибрах в селото на площада, където има една вековна топола (и чешма със замърсена вода, не става за пиене, там пише). Дъра-бъра, дъра-бъра - et in Arcadia ego.
Но давай сега да дадем, реших се: домъчняло ми е за Бистришка река с нейните огромни камъни и подскоци, за водопад Самоковището, който само един път посетих и то на бегом, искам да снимам заледени и заскрежени камъни, клони, треви и следи от зверове и хора... Такива снимки нямам, а много обичам абстрактните натурални фотографски находки. Не знам как ще се справи телефонът ми с този вид творения, по всяка вероятност няма да му е по силите, но все нещо ще излезе, поне две-три снимки ще спаси. За мен техническото качество на една снимка не е на първо място: по-важно е снимката да има душа. Да е нещо различно, да има хармония, но друга хармония, сюрреалистична или постмодернистична, само да не е клише, че ми омръзна от клишета. Пейзажите ги снимам само за документиране на фактите, но в албума на всяка цена трябва да има специални детайли, неща, за които да се хване душата като за спасителна сламка. И всичко да е натурално, не твърде гримирано, без изкуствени снежинки, ангелчета и сърчица. Хубави са цветята, но да се снимат само цветя е банално. Най ми омръзнаха розите, орхидеите и кактусите, пухчетата и калинките, пеперудите и скакалците, капките вода по клоните... и други такива. От пребоядисаните с фотошоп пейзажи ме хваща уртикария. От абстрактните размазани мармалади също. Обичам минимализмите, но да са натурални и не прекалено геометрични, като задачи по геометрия. Те не ми дават нищо, такива има бол в града, чувствам се като робот, като ги гледам. В нета видях хубави снимки на есенни и зимни гори в мъглата, дърветата изглеждат призрачни, но имат специална аура от мълчание, специална вътрешна тиха музика (от шумната и кресливата направо ми гръмват бушоните), а тук-таме останалите листа са като нежна дантела, като златна паяжина от сън и реалност... Има качествени снимки на реки с морени, подскоци, счупени клони паднали напреко и покрити с мъх, на дребни нещица от природата, които наистина имат душа и чакат само някой да ги открие и увековечи. Снимката трябва да има нещо диво в нея, даже и да е направена в центъра на някой мегаполис.
Но ето ме на Бистрица, слизам от 98 и тръгвам по Стефан Стамболов нагоре към Витоша. Много дълга улица, отнема ми 40 мин. докато стигна в началото на гората. Гледам наляво и надясно за някоя оставена тояга, не намирам такава, но пък до една кофа за боклук намирам нещо още-по опасно: метална дръжка от бърсалка. Ура! Въоръжена съм вече и по-малко се страхувам от скитащите кучета и де да знам още от какво из дебрите на гъстата иглолистна джунгла. Ех, да имах нож като на Беър Грилс: голям, от качествена стомана, с леко извит връх и калъф, да го нося на пояса. Мислех си, че повече нищо не искам и нищо не ме радва, и ето че открих нещо: искам нож като на Беър Грилс. В чантата нося малък нож - става само за обелване на ябълки и дялкане на пръчки.
Трудно се върви, пътеката е замръзнала, има следи от обувки и лапи, и те замръзнали, а край пътеката - кал. Стигам до табелата с картата, информирам се внимателно за посоките: нагоре - за водопад Самоковище, Алеко и Черни връх, наляво - за Железница (алея Галунка - почти 5км.), надясно - за Симеоново. Като че ли не ги знам! Бих отишла до водопада, но гората е тъмна, студена и негостоприемна, кой знае какви зверове се крият в нея, страх ме е. А и трудно се върви по леда с градски обувки. Ех, да имах туристически обувки като на Беър Грилс! Напразно търсих да си купя от Кристиан Диор на Цар Борис, до Румънската църква, където в понеделник са по 5 лева на килограм. И напразно отидох на Долче и Габана в началото на женския пазар, където струват 5 лева на чифт. Нищо подходящо, само неудобни стари копита. Намерих си, обаче, нов-новеничък скиорски костюм по мярка: свежо-зелени панталони и червено яке на жълти звезди и други шарени фигурки. Ако се напъвам, звездите може да ми изглеждат и те свежо-зелени. Отива ми на тена и на фигурата и с него приличам на клоун. Много ми харесва!
Решено е: ще се разходя по НОП до Янчовска река, а там ще си почина на някоя пейка до езерото, ще ям варени яйца и ще пия кафе. Накрая ще се върна към цивилизацията, както винаги става. Но и до там не е близо, неее, път има да се бие между двете реки - все едно се прекосява Америка от Атлантика до Пасифика, цели три часови пояса за мен. И радост голяма: след кратко ходене стигам до река Бистрица, цялата в морени (не били истински морени, ама хайде!), ледове, диаманти, клони, пръчки и бурени покрити със скреж. Ако имах скъп фотоапарат щях да изкарам истинска изложба с абстрактизми и минимализми! Щъкам и припкам покрай нея, цъкам де що ми прилича на хармония и не ми се тръгва оттук. Не ми се тръгва... Толкова весело подскача водата по камъните, воюва с леда, бълбука във вира, флиртува със зимата и хич не и пука! Голям артист е, много я обичам - има с какво да те изненада и нищо на нея не е клише. Тук ще си изям варените яйца, права, тук ще си гризкам ябълката и ще си пия студеното кафе. Щастлива съм и чак ми става тъжно от толкова щастие - сливам се с природата, с гората, с реката, с планината! Даже и със зимата се сливам и, макар че не я обичам, нещо в мен я обича по съвършено нов начин (сюрреалистичен, може би). Продължавам нататък, анализирам следите в снега и леда, чудя се, кой ли е минал по тези джендеми. Срещам първите туристи - двама мъже със щеки, приказваме си малко. Казвам им, че ме е страх от мечки, вълци и глигани. Няма такива по тия места, смеят се те. А, да, няма! Няма, защото не са чели в нета, че има и от трите по малко. По-точно, на Витоша има около 12 мечки, диви кучета и вълци доста повече и глигани много. Който е информиран се бои. Блажени тез', които нищо не знаят! Местен дядка минава:
- Добър ден !
- Добър ден.
- Има ли вълци и чакали в гората?
- Няма.
- А от какво животно са тези големи следи от лапи?
- От глиган.
- Глиганът има копита - ограмотявам го аз.
- Тъй ли? Не знам тогава...
Мрачен е този път през гората, деретата са мъгливи а на места ледът е повсеместен и се затруднявам да вървя, внимавам къде стъпвам и се държа за вейки и бодливи храсти. Изведнъж излиза бурен вятър, високите борове се люлеят застрашително, има и паднали дървета. От нищото приижда ято врани и се върти в кръг над главата ми, птиците са разтревожени и крякат. В Бистришко бранище често се образуват смерчове, може би заради силното течение на реката. А аз от всичко се боя: мале, страх! Любопитна съм като котка, не ме свърта, навсякъде искам да ида, но умирам от страх. А любопитството убива котката, така твърди една крилата фраза. Има и друга: Да бе мирно седяло, не би чудо видяло. Вкопчвам се в тази и ето, вървя... Обичам гората, имам общ език с нея, общи възприятия, дърветата са ми като братя (що е то брат не знам), гората ме спасява от града и от себе си. От шума, мръсотията, тълпите, колите, агресивната музика в магазините и даже на спирките на метрото, от празниците, които никак не понасям, но най не понасям Коледа и Нова година. Тогава е най-голяма лудница, всичко е комерсиализирано, продават се ненужни дрънкулки и финтифлюшки, хората ходят като гламави и се редят на опашки да купуват месо, да се наплюскат като за последно, като че ли идва краят на света и от това им зависи животът! Смисълът на празниците не е в храната и алкохола, не е във варенето на сармите и претакането на туршиите, а в осъзнаването. Да осъзнаваш кой си и какви са истинските ценности в живота: природата, ученето и семейството. Да, ученето, четенето на книги, без това нищо не става, няма душевност, няма духовност (философия и психология, а не религия). Ако го правиш постоянно, тогава на празника си почини, иди в планината, посещавай близките си, забравени в някой ъгъл на ежедневните грижи. Виновни сме ние пред нашите родители, виновни!
Аз съм виновна пред баба ми, мама Йоана, която така ме чакаше да си дойда, а не идвах. Главата ми беше другаде. Горкичката ми тя, няма я вече, но постоянно мисля за нея - оня свят е в мислите на човека и друг "оня свят" няма. Спомням си за нея, за детството ми (тя ме е гледала) в стара селска къща в Карпатите. Нямаше пари, беше селянка, отглеждаше картофи и крави и така преживяваше с дядо ми. И аз покрай тях. Носеше мляко на мандрата, а с парите купуваше царевично брашно за качамак, олио, сол и петрол за лампата.
Имаше и малко кокошки, три-четири овце и по едно прасе за зимата. Колко горда съм била, когато ми е купила първата ми рокля, с няколко номера по-голяма, бяла, на сини цветчета. Носих я пет години и чак тогава ми стана по мярка, но беше вече протрита и прогнила. През зимата седях само на печката, на кътчето за спане, понеже нямах обувки, а снегът е голям в нашите планини и е много студено. По цял ден прелиствах селски алманаси и оцветявах карикатурите с химически молив, който топвах в устата. И от скука се научих да чета и да пиша големи букви още като бях на 5 годинки. С помощта на мама Йоана, разбира се. И оттогава не съм спряла да чета и пиша и станах филолог. :) Понякога плетях дълга вълнена лента за глава, а когато беше готова я разплитах за да я плета наново - друга прежда нямаше. Баба ми стрижеше овцете, аз й помагах, държах им краката здраво, да не мърдат. Овцете бяха пълни с кърлежи, баба ми ги отлепваше и ги слагаше в канче с петрол. После переше вълната, скубеше я да стане по-мека (ах, страшно бодлива беше тази вълна), предеше я с вретено и хурка, а после плетеше ужасно бодливи жилетки, чорапи, шапки и ръкавици, вечер, на светлината на лампата с петрол, която димеше и не даваше кой знае колко светлина. Тези жилетки ме ощавяха жива, още ги усещам по кожата си и никаква вълна вече не понасям. В началото на пролетта нямаше какво да ядем, картофите свършваха, имаше само за семе, копривата пониква късно в планината, кравите и те бяха гладни и тогава баба ми взимаше пари назаем от съседите и купуваше сено за кравите. Взимаше и картофи назаем - по една кофа, колкото да ядем няколко дни варени картофи с чесън на каша. Кисело зеле имахме в кацата, но само кисело зеле не се яде, боли стомахът. През лятото беше по-добре, ходех в гората за гъби, ягоди и малини, и що за манатарки и пачи крак съм брала, и какви ароматни диви ягоди със сметана и горещ качамак съм яла, не мога да ги забравя.( Даже съм си пекла гъби на азбестова плоча в гората, не знаех, че е отровна.) Сега нищо няма вкус на нищо. През есента ходехме с нея далече, в планината, където летуваха овцете на селото - нает овчар ги пазеше от вълци, доеше ги, правеше прясно сирене и масло, и тогава хората ходеха да си вземат сиренето според броя на овцете. Носехме на овчаря хляб (голям деликатес беше), ракия и салам. А той ни черпеше с качамак с масло и сметана, диви ягоди със сметана, сирене и пресен кашкавал. Това сирене мама Йоана го смачкаше със сол и го тъпкаше в голям буркан. Когато свършваше, аз стържех с нокти по стените на буркана и си смучех пръстите. Беше ми вкусно. И с прабаба ми Леонтина съм ходила по егреци, вървях с гърба напред и все пред нея и я питах защо не пада луната и какво има на края на земята: пропаст с мъгла? Мъчех и баба ми с толкова въпроси, че тя се стъписваше и викаше:
- Така е оставено от Бога.
- А има ли Бог, мамо?
- Кой знае, никой не го е виждал.
- А какво е бог, един дядо с бяла брада ли?
- Така го рисуват на иконите, но едва ли...
- А какво има след тази планина?
- Друга планина.
- А след другата планина какво има?
- Още планини, села и хора.
- А като се свършват всичките планини, села и хора, какво има?
- Пак същото.
Тогава започвах да плача, не исках да има все едно и също, исках да има замъци и принцове на бял кон, вечно лято, плодове и богатства... През нощта стоях на прозореца и гледах пътническия влак как минава, целия осветен, с хора на прозорците. И тогава си мислех, че някой ден и аз ще отида там, където отиват тези хора, и ще видя как изглежда светът след девет планини в десета! И ето ме, дойдох, преминах една граница и се озовах тук, на Витоша, а замъци и принцове няма. Така ми е тръгнало на мен от малка, да нямам нищо, и така ме завъртя животът, нищо да нямам. Исках да уча, да пътувам надалече, да забогатея. Без пари не може да се пътува, не можеш да купуваш книги, дрехи, обувки и нож като на Беър Грилс...
Стигнах ли до Янчовска река? Стигнах. Колко време пътувах до там? Едно детство в тишината на пътеките... Не, това не е пътепис, а претекст да си излея душата пред... никого.
