Charles Bukowski, USA

(1290 - 1994)

      Bukowski a scris mii de poeme, mai bune și mai rele, dar toate de o fluiditate perfectă,

într-un stil direct și neîncotoșmănat cu zorzoane, a comunicat ceva important pentru el, uneori și pentru omenire, a pus lucrurile la punct – un punct mare și roșu de film - îl dureau prea mult, îl ardea focul mare(The big fire) și cele mai mici și doar alcoolul nu era în stare să le stingă. Despre cinismul lui nu spun o iotă, e de coșmar, mai bine tac. Spun, însă, că are el un cârlig magnetic care te agață, te scoate din acvariu, te aruncă pe dușumeaua unsuroasă a bucătăriei și te dă la pisici, că avea multe. Citesc pe internet tot ce găsesc în limbile pe care le știu, apoi în engleză, traduc poemele automat în RO, FR, BG, compar rezultatele și traduc pentru plăcerea de a traduce, dacă înțeleg perfect ce-a spus. În general e simplu, rareori complicat. Dar energia poetică e puternică și te lovește ca fulgerul, măcar că poemele sunt lungi, rarefiate, lăbărțate, un fel de proză condensată. La un moment dat vine un vers și te întoarce pe dos, îți arată falsitatea omenirii, ți-o pune în față ca pe-o oglindă și-o sparge în cioburi mărunte. Fiecare ciob îți intră în inimă, te arată cu degetul tăiat, te umple de sânge. Ești și ucigașul și jertfa în același timp, te dedublezi, te simți vinovat dar și inocent, vrei să-ți arunci masca de pe față, să recunoști că ești un păcătos, să le scoți și altora măștile una după alta, plângând, așa cum ai dezbrăca o ceapă. Din păcate nu-ți pot permite să fii sincer ca el în lumea asta plină de falsitate, de poze și sclipici fals, de minciuni, manipulări, flatări, nedreptate, afaceri, sărăcie, bogăție, mizerabilism șamd... Dacă ești sincer, ești singur. Suntem împreună atâta timp cât suntem falși. La primul adevăr ne despărțim. Lui Bukowski nu-i păsa de nimic, scrisul mergea singur la el, de la el se cerea doar să fie acolo. Inima lui de bere a fost mai tristă decât toți brazii lumii tăiați de crăciun. Așa spune. 
_



Friendly Advice to a lot of Young Men

Go to Tibet.
Ride a camel.
Read the Bible.
Dye your shoes blue.
Grow a Beard.
Circle the world in a paper canoe.
Subscribe to “The Saturday Evening Post.”
Chew on the left side of your mouth only.
Marry a woman with one leg and shave with a straight razor.
And carve your name in her arm.
Brush your teeth with gasoline.
Sleep all day and climb trees at night.
Be a monk and drink buckshot and beer.
Hold your head under water and play the violin.
Do a belly dance before pink candles.
Kill your dog.
Run for Mayor.
Live in a barrel.
Break your head with a hatchet.
Plant tulips in the rain.

But don't write poetry.
___
Sfaturi prietenești pentru o mulțime de tineri


Mergeți în Tibet.
Călăriți o cămilă.
Citiți Biblia.
Vopsiți-vă pantofii în albastru.
Lăsați-vă barbă.
Faceți turul lumii într-о barcă de hârtie.
Abonați-vă la Saturday Evening Post.
Mestecați doar pe maxilarul stâng.
Căsătoriți-vă cu o femeie cu un picior și radeți-vă cu un brici pliant.
Gravați-vă numele pe braț.
Spălați-vă pe dinți cu benzină.
Ziua dormiți iar noaptea cățărați-vă în copaci.
Călugăriți-vă și beți doar alice și bere.
Băgați-vă capul sub apă și cântați la vioară.
Dansați din buric în fața unor lumânări roz.
Omorâți-vă câinele.
Dați-vă drept primar.
Locuiți într-un butoi.
Spargeți-vă capul cu un topor.
Plantați lalele în ploaie.

Dar nu scrieți poezie.
...

 

The genius of the crowd
 

there is enough treachery, hatred violence absurdity in the average
human being to supply any given army on any given day

and the best at murder are those who preach against it
and the best at hate are those who preach love
and the best at war finally are those who preach peace

those who preach god, need god
those who preach peace do not have peace
those who preach peace do not have love

beware the preachers
beware the knowers
beware those who are always reading books
beware those who either detest poverty
or are proud of it
beware those quick to praise
for they need praise in return
beware those who are quick to censor
they are afraid of what they do not know
beware those who seek constant crowds for
they are nothing alone
beware the average man the average woman
beware their love, their love is average
seeks average

but there is genius in their hatred
there is enough genius in their hatred to kill you
to kill anybody
not wanting solitude
not understanding solitude
they will attempt to destroy anything
that differs from their own
not being able to create art
they will not understand art
they will consider their failure as creators
only as a failure of the world
not being able to love fully
they will believe your love incomplete
and then they will hate you
and their hatred will be perfect

like a shining diamond
like a knife
like a mountain
like a tiger
like hemlock

their finest art

-

Geniul mulțimii 

există atâta trădare ură violență absurditate în omul

obișnuit încât ajunge să alimenteze o armată întreagă în fiecare zi

cei mai buni în crimă sunt cei care predică împotriva ei

cei mai buni în ură sunt cei care predică iubire

cei mai buni în război sunt cei care predică pacea

cine predică pe Dumnezeu are nevoie de el

cine predică pacea n-are pace

cine predică pacea n-are iubire

ferește-te de predicatori

ferește-te de atotștiitori

ferește-te de cei care mereu citesc cărți

ferește-te de cei care urăsc sărăcia

sau se mândresc cu ea

ferește-te de cei care se grăbesc să te laude

ei au nevoie de laude în schimb

ferește-te de cei ce te condamnă

ei  se tem de ceea ce nu înțeleg

ferește-te de cei care mereu caută mulțimea

ei nu sunt nimic

când sunt singuri

ferește-te de bărbații și femeile mediocre

și de iubirea lor – și ea e mediocră

și caută mediocritate

dar în ura lor sunt geniali

în ura lor este destul geniu încât să te omoare

să-i omoare pe toți

cei ce nu doresc singurătatea

cei ce nu înțeleg singurătatea

vor încerca să distrugă orice

nu seamănă cu ale lor

incapabili să creeze artă

ei nu înțeleg arta

și consideră eșecul lor ca creatori

ca un eșec al omenirii

sunt incapabili să iubească cu adevărat

și cred că nici tu nu poți iubi

te vor urî

și ura lor va fi perfectă

ca un briliant

ca un cuțit

ca un munte

ca un tigru

ca mătrăguna –

arta lor cea mai bună.

*

My cats

I know. I know.
they are limited, have different
needs and
concerns.

but I watch and learn from them.
I like the little they know,
which is so
much.

they complain but never
worry,
they walk with a surprising dignity.
they sleep with a direct simplicity that
humans just can't
understand.

their eyes are more
beautiful than our eyes.
and they can sleep 20 hours
a day
without
hesitation or
remorse.

when I am feeling
low
all I have to do is
watch my cats
and my
courage
returns.

I study these
creatures.

they are my
teach

 --

Pisicile mele

știu. știu.
ele sunt limitate, au altfel de
nevoi și
preocupări.

dar eu le privesc și învăț de la ele.
îmi place puținul pe care ele îl știu,
și care înseamnă atât de
mult.

și ele suferă, dar nu
vă faceți griji,
pășesc cu o demnitate surprinzătoare.
dorm cu o simplitate directă pe care
oamenii pur și simplu n-o pot
înțelege.

ochii lor sunt mult mai
frumoși decât ochii noștri.
și pot dormi 20 ore
pe zi
fără
șovăială sau
remușcări.

când mă simt
slab
tot ce trebuie să fac e
să mă uit la pisicile mele
și
curajul
revine.

studiez
creaturile

astea.

ele sunt

profesorii mei.

air and light and time and space

"— you know, I've either had a family, a job, something

has always been in the

way

but now

I've sold my house, I've found this

place, a large studio, you should see the space and

the light.

for the first time in my life I'm going to have a place and the time to

create."

no baby, if you're going to create

you're going to create whether you work

16 hours a day in a coal mine

or

you're going to create in a small room with 3 children

while you're on

welfare,

you're going to create with part of your mind and your

body blown

away,

you're going to create blind

crippled

demented,

you're giong to create with a cat crawling up your

back while

the whole city trembles in earthquake, bombardment,

flood and fire.

baby, air and light and time and space

have nothing to do with it

and don't create anything

except maybe a longer life to find

new excuses

for.

.

http://hellopoetry.com/charles-bukowski/

aer și lumină și timp și spațiu

„- știi, cândva am avut o familie, un loc de muncă, ceva

era întotdeauna în regulă

dar acum

mi-am vândut casa, am găsit locul ăsta

un studio larg, trebuie să vezi spațiul și

lumina

pentru prima dată în viață am un loc și timp

pentru a crea.”

„- nu, baby, dacă vrei să creezi

poți să creezi și în timp ce lucrezi

16 ore pe zi într-o mină de cărbuni sau

înghesuit într-o cameră cu 3 copiii

sau trăind din

ajutoare sociale

poți să creezi și când ți-ai pierdut pentru totdeauna

o parte a minții și-a corpului

poți să scrii de jumătate orb

infirm, dement

poți să creezi și cu o pisică urcându-ți-se

pe șira spinării în timp ce

orașul e cuprins de cutremur, bombardamente

inundații și foc

baby, aerul și lumina și timpul și spațiul

n-au nicio legătură cu asta

și nu-ți dau nimic

înafară, poate, de-o viață mai lungă ca să poți găsi

pretexte

noi.”

~~~~

A smile to remember.

we had goldfish and they circled around and around
in the bowl on the table near the heavy drapes
covering the picture window and
my mother, always smiling, wanting us all
to be happy, told me, ‘be happy Henry!’
and she was right: it’s better to be happy if you
can
but my father continued to beat her and me several times a week while
raging inside his 6-foot-two frame because he couldn’t
understand what was attacking him from within.

my mother, poor fish,
wanting to be happy, beaten two or three times a
week, telling me to be happy: ‘Henry, smile!
why don’t you ever smile?’

and then she would smile, to show me how, and it was the
saddest smile I ever saw

one day the goldfish died, all five of them,
they floated on the water, on their sides, their
eyes still open,
and when my father got home he threw them to the cat
there on the kitchen floor and we watched as my mother
smiled

http://wordmusing.wordpress.com/2013/06/29/a-smile-to-remember-charles-bukowski/
*

Un zâmbet de ținut minte

Aveam peștișori aurii și ei pluteau în cercuri
în cupa lor de pe masă lângă draperiile grele
care acopereau fereastra cea mare, și
mama, mereu zâmbitoare, pentru că dorea ca noi toți
să fim fericiți, mi-a spus: "Fii fericit, Henri!"
și avea dreptate: e mai bine să fii fericit
dacă poți
dar tata continua să ne bată pe ea și pe mine de mai multe ori pe săptămână,
furios în corpul lui de 6.7 ft, pentru că nu-și putea
explica ce anume îl roade pe dinăuntru.

iar mama, peștișor amărât,
în dorința ei de a fi fericită, bătută de două sau trei ori
pe săptămână, îmi spunea să fiu fericit: "Henri, zâmbește!
de ce nu zâmbești niciodată?"

apoi a zâmbit ca să-mi arate cum, și acela a fost
cel mai trist zâmbet pe care
l-am văzut vreodată

într-o zi peștișorii aurii au murit, toți cinci,
pluteau la suprafață întorși pe o parte,
cu ochii încă deschiși,
și când tata s-a întors acasă i-a aruncat la pisică,
acolo, pe podeaua din bucătărie, și noi ne uitam la mama
care zâmbea.

Tradus EN -RO: Google translate and Lucia Sotirova

*

Мало Бучино, какво си всъщност ти?

     Перифразирам Марко Семов, но така е: някой отива в Китай, а друг в Мало Бучино.

    Сега по същество: автобус 56 за Мало Бучино се взима от метростанция Вардар и наподобява  возило-двойник на летящия извънземен кенеф Ку от един научно-фантастичен филм, който гледах някога. Стар, ръждясал, очукан, прашен, почернял, на пода не се знае на какво газиш а през мръсните прозорци пейзажите изглеждат мъгливи и нереални, все едно се носиш на дрейф в пространството с кораба-призрак от легендите, останал без екипаж. Но екипаж се появи задължително под формата на мургави частици антиматерия пътуващи за Факултето. Млади и стари, пияни и трезви, моми облечени в дънки-шалвари украсени с фалшиви диаманти и висящи тиранти на д*пето, дебели тетки, които мъкнат чували с чипс и зрънчо, абе, изобщо - менажерия. Само като ги погледнеш ти притъмнява светлото бъдеще и ти се обръща стомахът от екзотични миризми и ухания-коктеил от пот, дим, прокиснали ракиени бурета и развалени манджи. Беше ме гнус да седна и да дишам, покрих си носа със салфетка. На Факултето тъмната материя се разтовари, обстановката се разведри и ужасът се премести в околната среда: коптори, бидонвили, колибки и къщета направени от строителни отпадъци, ламарини, стиропор, парцали и тем подобни, а на мегдана - боклуци, боклуци, боклуци докъдето поглед ти стигне. Така се изплаших, че се чудих накъде съм тръгнала. 
      Минахме покрай Селскостопанската академия и конната база и най-после влязохме тържествено  в Суходол през парадния вход: околоМръсното шосе. Щастливите суходолци могат да хванат тук автобус 111 за южните квартали, Националния исторически музей, Младост, а в обратна посока до метростанция Люлин. Суходол е голямо и прилично село, кацнало на слънчев баир, има широки улици, магазини, градинка с пейки, църква в която е кръщаван синът ми Драгомир, училище, нови къщи, градини с лалета и нарциси - става за живеене, ако имаш кола. Между Суходол и Мало Бучино има безброй руини от тракийски ТКЗС-та, нещо подобно на умален Стоунхендж, само че тухлен, зарито сметище, пустеещи ниви, пак боклуци, малка горичка и цъфнали диви овошки. Добре че бяха те да облагородят пейзажа. Два пъти минахме под мостовете на новата магистрала за Перник - ускорител на елементарни частици.
     Колко километра има от Суходол до Мало Бучино не знам, но пътувахме около 10 минути и стигнахме, у-ха! Слязохме на последната спирка, тръгнахме напред по шосето, което все завиваше и не даваше да видиш какво има на хоризонта. В далечината се показа изкопаният в скалите проход  на магистралата и видяхме как фучат коли - позната гледка, само че откъм Градоман. Доста пъти сме се разходили по тия джендеми, нали сме виладжии градоманци, в нашите походи за бране на коприва, лапад и киселец стигнахме чак до гробището на Мало Бучино и до магистралата, но никога не сме се престрашили да минаваме под нея и да инспектираме въпросното селце. Ясно, връщай се, народе, на мегдана.
    Изкатерихме се на един зелен баир, на който имаше пейки, паметник и счупени детски катерушки. Това беше центърът на селцето. Хубаво. На стара ламаринена тоалетна забелязах червена туристическа маркировка и, разбира се, никаква информация за това, къде отива и колко километра има до мистериозната дестинация. Но аз знам от Гугъл, че това е пътят за Бонсови поляни и че е доста далече до там, но колко часа се върви никой не ти казва. Евгени седна на първата пейка, а аз тръгнах  да  изследвам територията, намерих и снимах иглики(като почистих първо боклука около тях), свежозелен кукуряк, цъфнали джанки, снимах и вилите, гората, планината, селото с неговите къщи и дворчета, задрямалите под горещото слънце сухи ливади, а на отсрещния баир - висока антена на мобилен оператор. Върнах се на пейката, Евгени отиде за кафе - оказа се, че наблизо има смесен магазин-кафене и кафето струва само 50 стотинки.
     И тук се случи случка - видяха ме бабите, които не спят, а дебнат в засада на прозорците за някой гламав турист, с който да си поприказват малко. И ето че се задава първата баба, облечена в черна рокля и подпирайки се на тояжка. Гледам я аз и викам "Добър ден!" Тя това и чакаше. Още не беше стигнала пейката и започна да си излее душата:
- На 86 години съм(с ударение на о), но не ме свърта, не мога да си почина по обед, все нещо ме ръчка да тръгна нанякъде, да се поразходя.
- Това е хубаво - казах аз - и мен не ме свърта и затова съм тук
- Отде идвате?
- От София, дойдохме тук, че на Витоша ни омръзна да ходим, на Панчарево, Железница, Лозен и Пасарел също.
- Никога не съм била на Витоша, дали ще ходя някога, не знам.
- Трудно ще ви бъде с тоя бастун, трябва да се качите с драгалевския лифт, да седнете и слизате в дживение - и за мен е трудно. Може и с автобус до Алеко.
    Седнах на тревата, Евгени дойде с кафетата, ядохме баница и ябълки, пихме кафе - беше вкусно, приказвахме с бабата и се радвахме на топлия пролетен ден, чистия въздух и тишината. Бабата ни даде отчет за събитията в селото, каза, че постоянно има кражби по вилите, че обраха къщата на родителите на Иван Костов, че училището вече не работи, а децата учат в Суходол, че през зимата въобще не може да се излезе навън и други шарени неща от битието.
     Стана ми скучно, отидох да се помотая наоколо и като се прибрах заварих втора баба - и тя в черно, и тя на 86, и тя умряла да си поприказва с извънземни като нас. За тях ние бяхме По света и у нас, чудо-невидяно.
- Какво има на отсрещния баир с антената - питам аз. Вижда ли се Градоман?
- Вижда се всичко - и Градоман, и Банкя, и София, и по-далече... Ей, по-надоле има мост над реката, има и черен път покрай къщите и пътека по баира нагоре. Вървете натам.
     Отидохме, пътят беше кален, от един двор ни поздрави както се полага грамадно овчарско куче - изплаших се, страхувам се от кучета. Реших да изкача сама баира за по-бързо и безопасно и да снимам евентуалната панорама. Пътека нямаше, краката ми се заплетоха в сухите треви и дребните бодливи храсти, но продължих геройски нагоре и стигнах до заветната цел: антената и вододайната зона. Пред мен се стелеше магистралата, виждаха се селата около Банкя и самата Банкя, но обвити в мараня, неясни. Снимах ги все-пак с телефона - аз фотоапарат нямам, та ще се впечатля от някаква си мараня - все тая, все ще излезе нещо за документиране на екскурзията.
    Слязох - кучето пак ме почна, ръмжеше и се задавяше от злоба, завираше си муцуната между вратата и оградата с надеждата да ме докопа отттам. Стопанинът му се мотаеше на двора, но не си даде зор да го укроти. Евгени ме чакаше на почетно разстояние и се спуснахме към реката. Автобусът тъкмо пристигаше и решихме да се приберем. За днес стига толкова приключения и впечатления. Пътници почти нямаше, само няколко младежи и девойки, тръгнали може би към софийските молове. Изкушихме се да слезем в Суходол и да търсим къщата, в която сме живели някога под наем. От околовръстното поехме нагоре по първата улица, завихме по третата пряка и хоп: ето я къщата, стои си, само че всичко е презастроено, надстроено, свръхпренадстроено и край на някогашната идилия и тишина. Не че беше шумно, тихо беше, но във въздуха витаеше духът на мутробарока и всички произтичащи от него последици. Иначе Суходол дремеше на слънце като голяма тава с топли пуканки - това сравнение ми дойде наум в сънения следобед. Градините бяха пълни с лалета и нарциси, имаше много цъфнали дръвчета и храсти, птички чуруликаха, пчели жужаха - суходолска романтика откъдето и да я погледнеш.
     Върнахме се на спирката и хопааа - нова среща с автобус 56 и неговите трудови и мургави хора! Предстоеше ни да минем пак през Факултето, да седна, да не дишам, да гледам само с периферното зрение през прозореца, да се старая да не попивам нищо негативно от живописните сметища наоколо... Затворих си очите и ги отворих чак на метростанция Вардар. От тук до Надежда - пей сърце!
       

fata tristă cu ochii vopsiți

says:

într-o zi iubirea legată la ochi
va alerga pe iarba verde-verde din livada vecinului
sau de aiurea, totuna
unde scormonesc găinile după gângănii
cu mâinile întinse și inima strânsă
va alerga iubirea în toate direcțiile
căutându-te așa cum tu
o căutai mai demult, într-o poveste uitată
"dar vai, sub luceferii palizi ai bolții"
sau poate sub zarzărul în floare
îi va fi smulsă cârpa de la ochi
va simți în palme tăișul cuțitului
va fi spintecată de-a lungul, de-a curmezișul și în pătrățele
"- vezi? -  văd" - va răspunde cu o jumătate de gură
și cu groaza în suflet, mama ei de iubire!
ea știe că va fi decapitată
și va alerga pe iarba verde-verde
ca o găină cu capul tăiat, se va zbate
toată sânge și aripi, toată moarte și zbor
asta se va întâmpla neapărat într-o zi
într-un tablou de Salvador Dali

Приказка за чудеса, манастир и маршрутка

    https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5911611904628727665

   19 февруари - слънчев и прашен полупролетен ден и нищо за правене в резервата. Румпелщилцхен решава да отиде до Обрадовски Манастир Свети Великомъченик Мина Котуански, който се намира в покрайнините на махала Бенковски. (Едно време там беше село Обрадовци).  Много приказки се приказват за чудесата на Св. Мина (арабин от Египет) - всяка втора баба, когато чуе, че нещо не е наред с дружките й или с техни близки, веднага ги посъветва: "Иди да се молиш на Св. Мина - той помага при болест, бездетност и кражба. Няма начин да не ти помогне, ако се молиш добре."
      Румпелщилцхен е скептичен към чудесата, макар да е роден през средновековието, щото междувременно се е образовал - прочел е сума ти пергаменти и книги дебели и тънки и знае, че науката не се маже на филия и не се яде с боза направена от развалени вафли и бисквити и подсладена с аспартамче. Понякога, при болния, освен терапията, и самовнушението си казва думата - с молитва мозъкът се програмира на определена вълна и думите се превръщат в реалност.  Ерго - Румпи ще отиде на този манастир с туристическа цел - напоследък манастирският туризъм така се е засилил, че е изпреварил даже селскостопанския и земеделския, и всички екопътеки водят вече не  до Рим, а до някой малък или голям манастир на баир или насред китна зелена ливада.
     Автогарата в Орландовци(или Малашевци?) е отправната точка на това ми ти пътешествие или пелеринаж. Изглежда като след атомна бомба - пуста, изоставена, стара, сива, разбита и легнала на хълбок между два реда соц-павилиони-коптори, където се продават кюфтета и кафе. Пероните са доста отдалечени и не се знае кой номер автобус ще се появи  по-напред, така че Румпи си купува чаша малашевско кафе и застава точно по средата: с левия крак на номер 23, а с десния на 21/22 (понеже тъкмо е изпуснал 24 - този отива баш до манастира, а другите минават на почетно разстояние и трябва да се върви половин час пеша). 23 се появява пръв, но след като пътниците слизат, затваря вратите и няма изгледи да тръгне скоро. Ето го и 21/22 - този по-бодро я раздава и той ще да е, си мисли Румпелщилцхен и хич не греши.
     Качва се в ръждясалото возило, инструктира контрольорката да го предупреди, когато наближават спирката "Пречиствателна станция Бенковски" и сяда на прашния стол близо до прозореца. Махалата е стара, неугледна, занемарена, редуват се стогодишни къщурки и нови палати големи  като прогимназии или обратно, хора облечени с вехти дрехи и намръщени лица се качват и слизат на спирките, нищо интересно и свежо не белязва това пътуване до края на Бенковски, където се мъдри табелата "Пречиствателна станция" и целият явтобус се развиква едновременно: "Тука е, тука е! Слизайте!". Ах, мерси - всички бяха разбрали, че Румпел отива до манастира и се бяха юрнали да помагат с информация. "Върнете се назад - а сега надясно по шосето, натам, натам!".
    Леле-е, какво дълго шосе насред полето, сгради не се виджат, манастир не се вижда, жива душа не се вижда - с една дума: пустош. В далечината, потънало в мъгла и дим, се вижда село Кубратово. Мандахерцането по шосе е досадна работа, минават камиони натоварени с тор и такава смрад се разнася, и такъв прахоляк, че не се диша без кърпа на устата и щипка за пране на носа. Покрай шосето минава и някакъв заблатен канал, превърнат в сметище от  шофьорите, които си хвърлят боклуците направо през прозореца на автомобила. По някое време се появяват и други следи от цивилизация, а именно Пречиствателната станция на Софийска вода: сгради, оградени площи, бараки, коли, техника. Има и табела на градски транспорт, на която пише: "Спирка Манастир Св.Мина, автобус 24". У-ха! Стигнахме до обетованата земя, нищо че манастир пак се не вижда наоколо. Портиерът на станцията показва на Румпи накъде да тръгне: по шосето в южна посока. В същата посока минава и една раздрънкана и разпадаща се маршрутка без пътници. Ясно.  Маршрутката спира до малко мостче, над който се извисява кръст. Ето го манастирът! Ех, че странно място!
     На паркинга коли няма, работен ден е, няколко момчета в черни анцузи се мотаят насам-натам, две баби се връщат вече от молитва и се запътват към маршрутката, а до моста един просяк, застанал като цербер на пост, се опитва да баламосва правоверните с дълга религиозна тирада за здраве и сбъдване на всички желания. Но никой не му обръща внимание и започва отначало на висок глас, направо се развиква: "Го-о-оспод здраве да ви дава и да ви се сбъднат вси-и-ички желания, помогнете, Го-о-оспод здраве..." и така нататък, докато прегракне.
     Това желязно мостче прескача река Владая, точно на мястото, където се събират отпадъчните води  от пречиствателната станция и смърди ужасно на фекалии и помия. Манастирът е построен на самия бряг, стряскащо е в началото, докато свикнеш с обстановката и се примиряваш.
     Порталът е хубав, бял, под форма на свод, следва огромен двор с райграс, маси и пейки под навеси, детски катерушки и люлки и две големи къщи, съвсем нови и необитавани - с каква цел са ги построили, не се знае. По средата има странен шадраван, който прилича на алпинариум, но камъните не са натурални и по-скоро загрознява градината, вместо да я разкраси - кичозен е. Две алеи водят към втори двор - там се намира манастирът, който представлява исполински скъпарски комплекс от сгради, църкви, магазин за сувенири, чешми и още нещо - всичко едно върху друго, и Румпелщилцхен има усещането, че се намира някъде на курорт в Слънчев бряг, а не в покрайнините на Бенковски. На черна мраморна чешма пише, че е дарение от бизнесмена Славчо Христов. И неговият лик го има там, някъде. Но къде е чудотворната икона на Свети Великомъченик Мина Котуански? Ето я в малката църква близо до входа. Разказва се, че Свети Мина бил египтянин от Александрия и  войник в армията на император Диоклетиан. Приемайки християнството, е влизал в конфликт с римската власт и е бил измъчван и убит. На иконата е изобразен в цял ръст, с копие и кръст. Покровителства бездомните, сираците, семейството, пътниците; лекува от заекване, намира изгубени  или крадени вещи, молят му се за рожба, женитба и всякакви болести...
    Румпи не се моли за нищо - че кой е той, та да каже на Господ какво да прави и какви желания да му сбъдне. Бог е вездесъщ, всесилен и всезнаещ и няма нужда от упътване и посредници в общуването му със живите твари и с природата. Така мисли Румпелщилцхен и си тръгва ходом марш, като не пропуска да обиколи и снима за спомен Обрадовския манастир отвън - отвътре снимането е забранено. Млада мома се прекръства на изхода с дясната ръка, а в лявата държи цигара. После продължава да пуши и не знае, че тоя порок не е угоден Богу . На пейките има вече млади хора с деца - ядат, пият и пушат, а децата си играят и викат.
   Следва пак преминаване по моста над вонящата вода, със запушен нос, уста и уши. Просякът не е помръднал от мястото  и продължава да си изрецитира на висок напевен глас репертоара за здраве и богатство. Маршрутката се появява и тя: разглобена, ръждясала, разпадаща се. Пътници няма, само двете баби, които кой знае защо не са се качили в предишната. Румпи се престрашава  и той - качва се. Оказва се, че билетчето струва 1 лев, а билетчета няма. По трасето се понапълни малко с мургавеляци от Бенковски, които си знаеха урока и даваха на шофьора точната сума от 1 лев, без да очакват нищо в замяна. И все така до Лъвов мост в столицата, където всички се разтоварват живи и здрави.  След това пътуване през Орландовци, Малашевци и Бенковски, на Румпел му се струва, че София е рай, а кварталите Обеля, Надежда и Люлин - предверия на рая.
    Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още една приказка? Искате ли, деца, още... Искате вий, ама няма. Следващият път.

Манастирски туризъм

 

  

 https://plus.google.com/u/0/photos/105589532037125017306/albums/5907177044306732769
  
Я виж ти как не ми се пише! Ама нали трябва да дам отчет, къде съм била на 29 декември 2013 и все отлагам! Сега се захващам и докъде ще стигна - не зная. Само да не допусна пунктуационни грешки, че логиката на правописните знаци на български е различна от тази на румънски.
      На 29 декември бяхме на Бистрица, аз и Гаргамел. Нямаше да ходим пак там, но до Андите не може да се стигне с градски транспорт, а празничната суета винаги ми идва в повече и ми лази по нервите като стар ръждясал локомотив. На вилата в Градоман ми омръзна да ходя и да се трепя като Робинзон Крузо. А Гаргамел каза:
- Абе, я дай да ходим до манастира Йоаким и Анна, че не сме били там.
- Добре, де, там ще ходим, да изследваме и тази terra incognita на ливадите до Бистрица.
        Речено-сторено: взехме автобус 98 от спирката на Н.Вапцаров(преди Хладилника) и се настанихме удобно на прекрасните омазнени столове до прозореца. Пред мен, с гръб към движението, седеше една изрусена жена окичена с шест сребърни пръстена - на двете ръце по три - и четеше книгата "Смърт посред бял ден". Времето беше хубаво, топло, небето - безоблачно и наситено-синьо, а тя четеше "Смърт посред бял ден"! До Бистрица не можах да откъсна очи от това ми ти заглавие. Други подобни акценти в автобуса не е имало. Слязохме на бистришката чаршия, пресякохме улицата  и отидохме първо пред бистришкото НДК на пейките, да пием по една халба билков чай. Продават го на павилиона до Еврофутбола в големи бирени чаши, слагат и сламка, дават захар - екстра е ! Аз се излегнах на слънчевата пейка, облегнах се за малката маса и загледах хубавите брези пред мен, на фона на синьото небе. Чудна гледка ! После събрахме боклуците наоколо и ги занесохме в кофите - имаше кофи берекет, но занзибарските пехливани най-обичат да хвърлят на земята опаковките от де що са консумирали. Гледам - на покрива на плод-зеленчука до спирката пише БКП с еднометрови букви. И това е нов-новеничък покрив, чист и лъскав, захар да лижеш на него. Анахронизъм ли е това, не зная, но бистричаните си имат и хубав стадион с райграс - "Бистришките тигри"(или пък отборът се нарича така), където играе Бойко за да отсрами БКП-то под небето.
       Тръгнахме  надолу по ул. Ст.Стамболов - закъде без нея, тя е просто навсякъде. Спомних си как продавачката от Еврофутбол ни беше казала през лятото да не ходим до този манастир, защото трябва да минем покрай гробищата, а там има глутница кучета. И една местна баба ни беше съветвала да не ходим, понеже треволяците са високи и има много змии.
- Вие била ли сте?
- Никога.
- А тук ли живеете?
- Тук.
- И какво има около Бистрица?
- Я па не знам, не одим. Стойте и вие тука, има пейки.
- А, не, ние искаме да видим нещо.
- Нема какво, чедо, тук си стойте, на пейките. Сабале видех една утепана змия на улицата.
- Ще ходим, хайде довиждане и хубав ден. Благодаря за информацията, госпожо !
      И днес му дойде времето на този манастир - на горния, "Света Петка",  ходихме няколко пъти. Стигнахме до църквата, голяма, нова и красива, завихме надясно по една улица с име на храст, забравих как се казваше, а като свърши, поехме наляво и хоп: ето ги гробищата. Разположени са на южен склон, хубаво е там, слънчево, една котка  се бе настанила на малка пейка до един гроб  и усърдно се миеше на слънце. Оградата на гробището си стоеше, но портата беше открадната. Отсреща - пуста ливада. Улицата премина в черен път, широк, удобен, коли щъкаха по него насам-натам и ни помен от кучета и змии ! Излязохме на един баир и видяхме няколко коли и хора да се суетят около тях. Щом се появихме, веднага си тръгнаха. Брей! Ние се изплашихне от тях, а те от нас. Отнякъде кънтеше или по-точно бучеше силна техно-музика. Ужас ! Гръмна ми главата ! А какви мелодични песни имаше едно време: Детелини, Хризантеми, Домати биволско око и за цялата ботаника ! Гледайте сега снимките, за да видите откъде сме минали. Ливади, баирчета, сухи високи декоративни треви под синьото небе, в далечината - мастилени планини, зад нас Витоша леко напудрена с бял снежец - беше такъв ден за чудо и приказ! По ливадите стоят разпилени огромни кръгли камъни дошли от планината, а някакъв местен каменоделец обикаля и ги превръща в скулптури. Не можах да влизам навътре в полето да ги разгледам, защото тревите горяха, някой беше запалил растителността. До манастира има около 3 км, разходката беше приятна и съвсем скоро стигнахме. Намира се в местността Мали дол. Малко преди входа има каменна чешма и голяяяма каменна скулптура направена от гореспоменатия майстор. Представлява майка прегърнала децата си. Така си го интерпретирам аз - а в основата пише: Йоаким и Анна.  Спряхме се тук, аз си наливах водица, а Гаргамел отново се зае да чисти наоколо. После влязохме на двора - има внушителни вековни дървета, малка църква, битова постройка, брезички, борове и овошки, пресен гроб и две сладки силно мъркащи котки: едната е ангорска, а другата - късокосместо сиво мъниче с бели чорапи. Дадохме им да папат нашите сандвичи и ги снимах. Много са сладки, нали ?
     Разбрахме, че църквата е сравнително нова, но е построена върху некропол от четвърти век. Калугери няма, има един млад свещеник, котките и това е. На полянката срещу манастира някакви пируващи зевзеци се бяха  настанили около дълга маса натрупана с ядене и пиене, а други играеха футбол и викаха като разпрани. Аз не съм религиозна, но смятам, че на такива места трябва да се пази тихо и да се има респект.
      Върнахме се по друго трасе и излязохме на пътя за Железница. Това трасе е по-лесно, до шосето има само 2 км. Подухваше лек ветрец, минахме между насаждения от млади борчета, през голи ливади, но все по черен път, не през пущинака. Тези места се водят Плана планина, спокойни са, хем има панорама, хем няма изкачване и перипетии. Продължихме по шосето напред, към Железница, и след малко стигнахме спирката, представляваща една постройка като консервна кутия, нещо средно между заслон и кенеф. Има и дървена пейка вътре. Беше още рано и не ни се прибираше, затова пресякохме шосето и се поразходихме по един страничен асфалтиран път, който води до обиколната пътека "Галунка". Само че този ми ти път се намира на сянка и разликата в температурата беше осезателна, по листата и тревите имаше скреж, гората лъхаше на студена влага - отказахме се. Върнахме се на спирката и веднага дойде 98. Прибрахме се в София, както винаги става :)

Vladimir Vysotsky, Rusia

http://www.youtube.com/watch?v=OBLWDk8q6Tc

 (25.01.1938 - 25.07.1980)

Moskva - Odesa

Din nou pe ruta Moscova - Odesa
E anulată cursa, nu mai pot!
Și-apare, în albastru, stewardesa, ah, prințesa,
Solidă ca întergu' Aeroflot.
      La Murmansk e senin, de loc nu-i rău,
      La Așhabad te du, nu sta degeaba.
      Deschis e Kiev, Harkov, Chișinău.
      Și Lvov, dar eu acolo nu am treabă.
Ei spun: renunță, astăzi - nu se poate.
Nu crede-n ceruri, chiar dacă nu-s nori.
Pentru Odesa? Curse amânate.
Au înghețat culoarele de zbor.
       Curg streșinile iar La Leningrad,
       La Leningrad m-aș duce mai degrabă.
       Iar la Tbilisi e frumos și cald
       Și crește ceai - da-n Gruzia n-am treabă.
Aud că cei din Rostov își iau zborul !
Eu la Odesa vreau s-ajung urgent,
Dar de trei zile nu se poate-acolo,
E închis aeroportul permanent.
         Eu vreau unde-i vifornița în toi,
         Și peste tot - troiene de zăpadă.
         Undeva-i cald, senin și nu sunt ploi,
         Perfect, dar eu acolo nu am treabă.
Să  ieși nu se permite, să intri - nici atâta.
Asta-i nedrept, eu unul nu mai pot!
Dăm înapoi - anunță stewardesa plictisită,
La fel ca și întregu'  Aeroflot.
         E voie-n cel mai mizerabil loc,
         Unde parale pică, dar degeaba.
         Deschis e portu-nchis  Vladivostok,
         Paris la fel, dar la Paris n-am treabă.
Vibrează avionul, vom decola, se pare,
Turbinele fac zgomot infernal,
Dar nu mai cred în asta și în nimic sub soare,
O să ne-oprească iar, și iar, și iar !
        Eu vreau unde-i vârtej de uragan,
        Spre cețuri și zăpezi să plec în grabă !
        Deschisă-i Londra, Delhi, Magadan,
        Deschis e peste tot unde n-am treabă!
Ce tragi-comedie! Din nou se-amână cursa,
Cu toții ne întoarcem în trecut.
Dar, zveltă ca un TU, stewardesa - Miss Odesa
E promptă ca întregu' Aeroflot.
        Până la opt nu ne mișcăm din loc,
        Ceilalți adorm, nimeni nimic nu-ntreabă.
        Mi s-a urât - la dracu, nu mai pot,
        Și-s de acord să zbor... unde n-am treabă.

Tradus din limba rusă de Lucia Sotirova